вторник, 20 ноември 2012 г.
Една страница сутрин
В такива сутрини дъждът е във въздуха. Погледнах навън и го усетих. Имаше капчици дъжд в пространството,неродени все още, но чакащи времето да ги извика. Осезаемо е това време, пълното с електричество и така непасващо си на часовете. Губи се чувството за вътрешен часовник, полюсите са разместени, електроните са наобратно. Сутрин е, а е настъпила вечерта. Вечер е в ъглите на отсрещната сграда, в олющената й фасада, като лице на жена което можеш да разчетеш като книга, като страници - лист по лист, ред след ред, всяка бръчка е дума, бръчици от всекидневни грижи, от забравени радости, стъпките на изминалите години, оставени от пръстите на времето. Странната извивка на устните й, оставяйки те колебаещ се дали е от усмихнати секунди или мъка.
В такива сутрини изчезваш. Разтваряш се като водна молекула. Гледаш навън, но не гледаш никъде, наблюдаваш и попиваш насрещните картини, оставяш се бавно да се събудиш и търсиш скритите слънчеви лъчи. Не ги виждаш, но знаеш че са там, премръзнали есенни снопчета слънце, галещи бузата на дете. Не е студено, но не е и топло, онова странно положение, в което забравяш. В такива сутрини търсиш цветята, разтворените цветове, зеленината и живота в тях, сърцето на живота търсиш в сивото. Странна хармония се образува, противоборство на сивотата и пъстротата, отблъскване и привличане. Слънчевият спектър се размазва. Ако имаше дъга, би било прекалено красиво.
В такива сутрини всяко малко нещо може да те тласне някъде, да те отведе за ръка в някой спомен, в някое преплитане, в нечие докосване. Разбираш, че вселената е събрана в един атом. В такива сутрини си наблюдател. Сякаш си се събудил посреднощ и слънцето току-що е изгряло, оставяйки капките роса да поспят още няколко минути. Затваряш очите си, а когато ги отвориш, светът вече не е същия. Спокойно е, безшумно спокойствие, толкова тишина, плътна в себе си, притискайки слепоочията с предчувствие за наближаващ сблъсък.
В такива сутрини просто чакаш. Мислиш и се оставяш празен, като чаша, като смисъл. Електричеството пълзи от върховете на пръстите, съвсем осезаемо, нагоре и полека с онази плавност на вода, проправяща си неуморим път през камъка. Ближещи малки пламъчета електричество. Пространството сякаш има памет и е живо същество. Изтръпване.
Падането на първата капка е експлозия от звук.
Абонамент за:
Публикации (Atom)