Пукнатината винаги личи.

Стих

Що е то,дали сияние?
Тез вълни,това ухание?
Що тъй вее и полюшва,
в звуците му слух се вслушва.
Да отлитна и забравя,
света мрачен да оставя,
в чуден унес да задрема,
бремето навек да снема,
да потъна,да се слея,
да получа,що копнея.

Защо.то.

Защо харесвам зимата? Харесвам малките облачета дух, които човек издишва в първия досег със студа. Малките бодлички и измръзналите пръсти. Това, че можеш да тръгнеш без посока и винаги да се озовеш на правилното място. Топлите шалове, изплетени от топли мисли. Хората и леко зачервените усмивки - вятърът остава запечатан между устните. Всяка глътка чай - горещ, ароматен, споделен. Зимните букви са особени, със собствен характер и дяволити очи. Силния контраст между горещина и студ. Загубването на тялото, люлеещо се като в балдахин. Вдъхновението от зимата. Снежинките. Вятърните нишки. Стъпките на някой, вървял по пътя преди мен - големи, малки, лъкатушещи, с невъобразими чертания като древен ръкопис. Светлосенките. Сезонът, разсъбличащ дърветата, давайки им пухкавостта на снега. Мелодията, понякога дори и тишината. Заради нея.

* * *

Жестока ирония.