Muse - New Born

За тъгата,меланхолията и частицата чувство без име

Някога усещали ли сте едно особено чувство,чувство,което не може да бъде описано? Миг , в който времето спира и необхватният поток от мисли и водовъртеж от случки забавят своя ход , давайки път на едно мнимо спокойствие,на една глухота..Все едно ти е мъчно,но не знаеш защо?
Е,че,добре де,може ли да ти е тъжно без причина ще попитате вие? Е,явно може.В такива моменти аз се отдавам на това чувство,изцяло се оставям то да ме обгърне,защото то е едновременно всеки път непознато и различно,и всеки път до болка познато,уютно..
То е като да се сгушиш в топлото легло късно вечер след тежък ден,копнеейки за малко отмора..То е онази мека,приглушена тишина привечер,то е кадифените светлини отвън,щурчетата в тревата и чистият блясък за звездите,безмълвно блещукайки в тихата лятна нощ...Обхваща те това чувство и хем ти е хубаво,меко,спокойно,хем ти е доста тъжно...Незнайно защо...
Всичко около теб е прекрасно,но ти си тъжен...И някакси искаш да споделиш,но не можеш...Не че няма с кого,но няма кой да те разбере...
Онази тиха тъга,за която има само едно защитно средство-една прегръдка от сърце,дадена от мен за теб,за да потуши поне за миг онзи глъх копнеж,бушуващ в гърдите ми,онзи леден огън,бавно тлеещ в мен,ближейки с жарките си пламъци студеното ми сърце...
Една прегръдка-толкова много ли е?Толкова много ли искам...
Чувствам се като пъзел,на който е взета най-важната част,последното парченце, и без това мъничко парченце бих си останала недовършена завинаги...Нещото,което би паснало на дупката в гърдите ми,нещото, което би я запълнило изцяло,така, че да се почувствам пълноценна и най-вече жива...Къде е тази искра?