Главоблъсканици

Моментите.
Точките пространство и спряло време,бележещи малките ти периоди живот и глътките щастие,последвани неминуемо от безкрайно проточените дяволски часове между тях.Хората без лица,тълпите с много очи,вперени в мен,напред към бъдещите си стъпки,очертани в сивите пътеки на нечии чужди,бивши стъпки.Научаваш се да си самодостатъчен,по дяволите.Нямаш друг избор.Раждаш се сам,живееш и умираш сам.Междувременно преживяваш с другите заблудени електрони в нечие ураганно съзнание.
Сутрин винаги се будиш в малко по-оптимистично настроение.В крайна сметка клишетата отспиват нощните си сънища и явно се будиш преди тях,затова до обяд спокойствието е увито като топъл шал около врата ти,но следобед неминуемо започват мислите.Боцкат като иглички,като ноктите на котка,която си играе,а ти не си нищо друго,освен мърдаща и леко потрепваща мишена.
Странно е поведението на тълпите.Опитвам се да открия определен алгоритъм в действията и бездействията им,но такъв почти липсва.Леко обезоръжаващо,но не се отказвам.Може би ще открия нещо за себе си в техните очи,в отражението си в тъмните им очила,преценяващите погледи,грубите погледи,безразличните погледи,похотливите погледи,женските погледи.Днес единствено на погледа ми отвърна дете.В очите й видях единствено,че никога няма да съм малко момиче отново.Ролите,ролите,усмихвам се,да,добре съм,разбира се,всичко е по старому,както винаги е било.
Градът е като пулсираща бобма със закъснител,всяка секунда,в която крача наоколо,очаквам да чуя лекото ''цък'' на скритата мина под някоя плочка,чакам нещо да се взриви и да оглушея от взривната вълна,нещо да се случи,да обърка нишките на околните хора,да спрат за малко,да забързат повече,да се обърне нещо наобратно,часовникът ми завинаги да спре на тези часове и тези минути.Нищо не се случва.Въздъхвам разочарована и правя още една крачка.И още една.Нищо,разбира се.Въображаемите бобми или са по-опустошителни от истинските,или просто лудостта изкривява въображението.Кривите линии и разтопени очертания.Градът не е същия.А аз или съм прекалено същата,или толкова различна,че не мога да си спомня коя точно бях.Утре ще се събудя и ще знам.Когато объркваш другите хора и чуждите мисли,намираш ли своите?Когато объркаш своите,те намират ли техните? В крайна сметка,правя същите грешки отново и отново.Кармата е истинска кучка.Би ми се искало да кажа : ''Кучко,аз също.'' Но няма.

Безсъществено светоусещане

От толкова белота губя очертанията си.
Чистите линии се извиват като змии нагоре.
Някъде далеч вибрира движение ,
изконно,бурно,неестествено тръпнещо
спокойно и тихо,неразумно движение
лудо и канещо,
диво,
изискано,
хаос на движението,с привкус на безумие.
Всяка гънка на всяка вибрация се увива като
въже от коприна в изблик на нечия безкрайност.
Превъплъщение на смисъл в тленност.
Оставям тялото си и треперя,
кожата ми е просто резонанс.
Не зная какво ще се случи,
спускам се по линиите,играя си
взаимодействие на въздишките и есенцията
пленница съм на собствените си усещания.