Самотата,която седеше на пейката

Да разлееш от вярата си,без да искаш,под пейката
е вероятно глупава и детинска постъпка,
и да гледаш как капе и стича се,полека и траурно,
метаморфозата,родена в безцветната локвичка.
Като топчета живак подскачат всички капчици
както подскачат немирните деца по алеите,
събират се,заговорничат,някак си,смъртно
(и на Смъртта,сигурно,са кръвно обидени)
не от постъпката, навярно от стъпкването,повярвай ми
не всеки ден имаш да се видиш ,учуден и влюбен
с цветовете на илюзиите как те гледа,мълчаливо и сякаш безупречно,
твоето минало,потъващо все по-дълбоко и съдещо,
с тежестта на камъка на врата на удавник,
към отражението,теглещо те неумолимо към дъното.
Когато отражението ти,именно,
знаеш ли,тихо отвърне глава от теб
настъпило е времето да си тръгнеш
сега,сега,на секундата,защото секундите са като малки камшици
с които времето дирижира съдбата,и властва,
копнеещо,плачейки,носещо своя малък кръст към нечия Голгота.
Тръгни си сега,и властвай,и прибери сълзата в ръкава си,
а аз ще се вгледам трепереща в локвата,
и ще знам,че си победил днес Смъртта,защото видях
капчицата живак,полепнала по подметката ти.
За мен остава да нарисувам нещо отгоре на пейката
да издълбая инициали,или заклинание,думички две,
за да си тръгна,победена,и да шепна история
на онзи нарцис,който откъснах тъй бял и невинно прекрасен,
и на който обещах тихо и клетвено,че винаги ще нося в ръката си.


Из ‘’Приказките на старата пейка’’.

Анда̀нте

Душата ми е червена и цъфнала,
досущ като рана на смъртник.
Думите се търкулват
като речни камъчета
и потъват беззвучно
с кръгове вместо опашки.
Сянката на птица трепкаше по калдъръма,
а птицата не се виждаше.
Изгубена сянка.
Слънцето замря в небето,черно и надвиснало,
и напомня остаряла грамофонна плоча.
Иска ми се върху синевата прозрачна
да разбъркам игриво белия пух на облаците
и като късчета памук да поръся по хората,
за да поникнат цветя вместо мълчание.
Думите свистят като острието на нож.