Дъждът умее да съблича. Поне твоите дрехи добре знае как да сваля!
   Оставаш по бельо. Достатъчно е! Достатъчно поне за мен докато те гледам от колата. Пороят явно не те плаши. Напротив, изглеждаш ми възбудена. Усмивката ти задушава, трябва ми лекарство. Паля цигара, защото точно тази цигара ще завърши момента. Цигара и отблясъците на хилядите капки по стъклото. Този следобед ще ми стане любимият.
   Не гледаш в мен. А и не трябва. Обсебеността ти подхожда. Особено когато я адресираш към света. Обичам колко влюбена можеш да бъдеш! Обичам колко мокра е косата ти, обичам че си боса и обичам затворените ти очи, когато се докосваш. Когато протягаш ръце, пристъпваш в калта, заравяш пръсти в падащите капки...
   Обичам как си мисля, че си моя, а всъщност не принадлежиш на никого. Обичам те. Обичам те. Обичам.


Сред сподавените ти въздишки.

Не те познавам

Чуй,
аз не те познавам,
зная името ти
и гласът ти ми е любима мелодия,
и какво означават думите ти разбирам,
и вкусът на езика под тях,
и трепета пред него, предусещам,
и мога да те разлистя
като пъпка
и като книга,
и да прочета
и поезията
и отчаянието
и геометричните фигури
на проектираните
в безмерните пътеки,
и почти всички йероглифи
надраскани с кървав нокът
върху докоснатото,
да разгадая притчите
на болката ти,
да свиря по нотният лист
на гените ти,
по нервните ти окончания
като на арфа
да свиря,
тъй, че да настръхнеш
дори и да излезеш от кожата си
и да идеш в космоса,
и да забравиш тялото си
в ласките ми
и аз да го обсебя
като демон и любовник,
разчитам всяка пътека
в гората ти от желания,
да, дива е и пълна
с духове и кръвожадни котки,
змии с две глави
и вещици с по седем сенки
и тринадесет образа,
но знам и имената на феите ти,
и твоето име знам,
знам как засмукваш
дима от цигарата,
и какво е изражението
когато спиш,
и когато се разресваш пред огледалото,
кога бързаш,
без сама да осъзнаеш
колко си припряна,
кога кафето
не горчи достатъчно,
а премълчаваш,
кога роботът ти
се включва да те
понесе над умората
и нюансите на ретините ти
преброих,
хиляда и четиринадесет са
и всеки е градина
с люлка
и опиумен мак,
не съм пребродил всички,
но са разтворени,
понякога вали,
но мога да те разсмея,
знам кога има медна нотка
във смеха ти,
кога стоманена,
кога е паяжина,
и може да се скъса
в бездихание,
преди експлозия
на ероси,
познавам и почерка ти,
и движението на пръстите,
кога се прожектираш
и кога излизаш съблечена
от волята с която се твориш,
и усмивките ти знам,
че са приблизително
четиринадесет милиона,
но подозирам,
че са с милион повече,
и мозаечните образи
от перлите на мълчанието ти
мога да различавам...

Познавам те дотам,
че вече започнах
да познавам себе си....

Но, не, не те познавам
повече,
ти си истина...


СТЕФАН КРЪСТЕВ