***

Като възел са емоциите. Събират се, разплитат се, объркват се докато подреждат нас. Колко неподредени същества сме, сякаш отвикнали на тази съвършеност и цялост. Рядко се случва чувството за познатост, рядко се усеща в нечий чужд поглед. Влизащо под кожата. Странности, случвания. Трудно е да се опиташ сам да подредиш картината около себе си, трудно е защото понякога забравяш да поставиш себе си вътре. Като че ли някой е отрязал нещо от тялото ти, съсществена липсваща част. Часовник със зъбчато колело и малка липсваща частица - не върви без нея времето, спира, улисва се и се забързва това време, бяга напосоки и всъщност стои и те наблюдава в очите. Вътрешни посоки, вътрешен часовник. Описвам с думи неописваното, трудното да се нарисува, да се превърне в ноти, в звук, в същество. Няма име, понякога го наричам резонанс, откликване от другото пространство, една вибрация на тяло, преминала през нишките и достигнала другаде. Понякога се объркват и се озовават на грешните места. Тогава си повтарям - грешките са просто правилните посоки с друго име.