Неизпратени

Даде ми всичко.
На пръв поглед всичко. Показа ми какво не съм била преди него. И преди това имах, но се радвах на това, което беше. Постепенно започнах да тъгувам за несбъднатостите. Нещата, които не успях да случа с него. Писани и неписани, истински или не. Случайностите, думите, липсите.
Даде ми онази своя първа усмивка там, в онази стая. Запъхтян и толкова себе си. Объркане ми даде доста, умело прикривайки своето собствено.
Прегръдка ми даде тогава, усещане за старо познанство, усещане за място. Дали някога ще разбере какво е било?
Оставих тогава парченце от мен в него, без да го зная.
Подари ми писмо след 24 часа.
Аз му дадох спирането на дъха си. Себе си. И онази нова година си дадохме, неподозиращи каква нужда сме имали от нея.
Безброй думи ми даде той, аз му дадох безмълвие. Научихме се на мълчание, онова странно наше безвременно мълчание.
Даде ми безброй нощи, прекарани пред пластмасова кутия с жички, общувайки с него. Без емотиконки. Сутрини, толкова усмихнати в себе си. Безсънни нощи и усмихнати дни, струваща си цена.
Научи ме да пиша. Показа ми. Прочете ме, мислейки, че аз не умея да чета него, но аз съумях, дори прекалено добре.
Даде ми сестра си, родителите си. Семейството, най - милото и родно, прекрасно нещо на земята. Особено малкото слънце, такова неземно и сутрешно усмихнато, сгушено при мен в леглото. Идва, прегръща и не пита нищо друго. Просто прегръща и мълчи по свой начин.
Безброй страници, изписани или празни.
Натежали от приказки, да помълчим на друга тема.
Даде ми онази нощ в онази градинка на Раковска, легнало върху якето му на мократа трева, прегърнати, вперили очи в звездите и аз - слушайки сърцето му, и той - някъде далеч.
Онази счупена пейка в Докторската градина, сигурно и досега е там. Артефакт.
Ръцете си ми даде, или аз ги показах на него, той и неговите безброй уроци.
Даде ми толкова свивания в стомаха, понякога се чудя дали е още на място.
Показах му онази своя същност, която не съм показвала на никой друг.
Казах му, че моя фетиш е душата.
После той ми каза, че я обича. Не мен, нея.
Летливо нещо е това душата. Обичаш едната, след няколко дни друга.
Музика, колко музика си разменихме  - моята любима, неговите групи, нашите песни.
Прегръдки, много прегръдки ми даде, а аз на него - наум, невидими му пращах.
Болка си дадохме, по- скоро си връщахме ударите. Защото си струва, когато играеш с равен противник.
Моментите, когато ми падаваше ръка в гръб, за да я уловя и той - стъпвайки горд, и аз - едва стъпвайки земята.
И сълзи му подарих - безброй, много дни, изпълнени със сълзи и болка, писма, неизказаности, ругатни понякога, всичко.
Научи ме да съм искрена до болка. До собствената болка.
Той се научи да лъже по - добре, вероятно.
Изящно, би добавил.
Научи ме да си водя монолози сама, мислейки за него.
Аз него също.
Не зная дали го научих да не казва на никоя жена, че друга е обичана повече от нея.
Поне при мен не провървя.
Дали го научих да обича?
Той ме научи да боли. Не зная дали вече знам как да се изправям. Показа ми живота и после ми го взе.
Любовта без болка е като колело без задвижващ механизъм. Да, на Цвета също.
Преди ме учеше на много.
Сега се уча на нищо.  

11.03.2013