Ден като ден

Започна странно,усети се отрано
беше просто ден,и не съвсем
започна,беше и завърши
ден като ден,и не съвсем.
Имаше нещо във въздуха,
витаеше някакво диво,безумно усещане
сякаш знаеш всичко и нищо не знаеш,
като новороден си,но в теб
живее мъртвец.
Колко хубаво.
Малко слънчево петно,
гълъб на перваза,
вятър,листо,меланхолия,
ден като ден,и не съвсем.
Земята се въртеше наобратно тогава,
и аз бях пумпал,подобно на нея,
гонех аз сенките,бягаха те
а после заедно пиехме чай.
Стъпих във локва,хванах си облак,
сграбчих мечта една за опашката,
едно врабче ми каза забравена тайна,
а аз я зарових под стария кестен,на топло.
Ще узрее напролет,а аз търпеливо
ще я изчакам,защото
прекрасните тайни узряват бавно,
но когато презрее-не струва.
Някой извика:''-Накъде,момиче?"
подскочих,оплезих се и намигнах,
отивам там,където не трябва,
там,където не ви трябва да знаете.
Беше ден като ден,поредна илюзия
нищо особено,и все пак
малко са тези дни през годината,
ден като ден,но не съвсем.