За онова чувство

То няма име.Ще се опитам да го опиша-доколкото успея.
За онова чувство,когато се събудиш сутрин,отвориш си едното око,после другото,няколко секунди мислиш кой си,навън времето е странно-светло и слънчево,а вали сняг.Буден си,и не си,сънища минават като на кинолента-искаш да се гмурнеш отново в този,последния,и затваряш клепки,спомняйки си го с такава сладост.Сама съм в стаята,голямото легло е мое,обръщам се няколко пъти,измърквам и въздишам доволно.Онова чувство.
Когато видиш първото кокиче напролет-между кварталните блокове,в някоя градинка.Скупчени по две или три,показали бели нежни камбанки-чисто като снега.Бори се с почвата,студено му е,дори повече от колкото на мен.Тъжно ми е,и го обичам това цвете.То ми е спътник.Онова чувство.
Когато притвориш очи и просто усещаш слънцето.Не диалог,а просто общуване.То се влива в теб и ти в него,правилна хармония,всичко с няколко думи без думи.Лечебно слънце.Гали,а не само топли.Милувка.
Когато се заиграеш с вятъра.Завърти някой кичур коса,като немирно дете или малко коте,искащо внимание,не нахално и натрапчиво,но невинно.Усмихвам се,заглеждам се в някое листо,или плаваща торбичка.Клоните на дърветата вечер-толкова призрачни и така ме привличат,както старци привикват немирно внуче,както морето зове моряците си.Онази миризма във въздуха,по-скоро увиснало чувство.Вечерно,природно електричество.Онова чувство.
Когато срещнеш погледа си с непознат,засечете се за секунда толкова дяволски кратка,а после когато се сетиш-можеш да мислиш за нея с часове.Просто пламък.
Когато се чувстваш предаден,изоставен от всички и света.Котаракът скача в скута ти и без да пита,се намества точно там,сякаш знае и те разбира без думи.След малко забравяш другите мисли и мъркаш заедно с него-вече не си нищо,просто момиче с котарак и нищо друго няма значение.Спокойствие.Онова чувство.
Когато легнеш вечер в леглото,а мислиш за толкова неща.Или само за едно.
Когато гледаш звездите и се чувстваш адски малък,те са толкова близо и толкова ...
Когато искаш да нарушиш тишината,но знаеш,че нищо не би я изказало по-добре от самата нея,затова продължаваш мълчанието,и то казва всичко.
Когато си се разминал с толкова много хора,а си разбрал всъщност толкова малко.
Когато се разминеш с правилния човек,и не го познаеш.А те обземе онова чувство.
Когато видиш мъртъв за пръв път.Онова чувство.
Когато за пръв път поемеш бебе в ръцете си .То хваща пръста ти и просто те гледа,дълбоко в очите ти,не отмества поглед,а те гледа и ти него,и говорите без думи.Когато с това бебе си кажете повече смислени неща отколкото с половината безсмислени хора,които ще срещнеш през живота си.
Когато затвориш чадъра си и просто вървиш под дъжда,а хората те гледат странно.Някои дори не те гледат,а ти галиш капките и те теб.Онова чувство.
Когато прегърнеш някой и се почувстваш толкова на място.Онова чувство.
Когато не знаеш с какво си изпълнен.
Когато знаеш по-добре от всичко.
Когато...онова чувство,просто е то.