Пеперуда

Туп ! Туп ! Тишина.
Нещо се удря вън.
Води битка,умира,спъва се,
възкръсва и ражда се.
Туп ! Туп !
Звуци от нищото,какво тук ви води
към моята лампа и нечута молитва,
ако ще се изповядвате-бързо,
шепнете своите дяволски приказки,
шепнете победно,възторжено,
както никога досега
и както никога в бъдеще!
Шепнете,защото инак аз ще крещя
и моят глас ще бъде благословия
докато можете-казвайте,инак мой ред е.
Туп ! Туп ! Пеперуда нищожна
се блъска вън на перваза,
не пеперуда-а гостенка нощна,
неочаквано чакана,
с криле натежали от лекота,
тъй малка и лека,ефирна
плащещо силна в своята слабост,
толкова крехка,защо си тъй крехка,
изгуби ли се,малка ми гостенке?
Ела вътре,ела тук при мен,
тихо,не бой се-ей-тук кацни,
ще те чуя,ти имаш история
нали сме вятърните момичета
полека,спокойно,ей-тук.Сподели.
Туп ! Туп ! Крехко създание,
колко нишки,колко мечти носиш
колко живота видя днес,кажи ми
истина ли е всичко за вярата,
хората,мислите,и защо ли
всъщност защо ли,защо,пеперудо
защо точно на моя прозорец реши
да отдъхнеш таз вечер-защо?
И ти ли се измори като мен
да се губиш в безкрая от крайности
и всяка малка твоя точица бяла
напомня малкото бели коси на старица.
Ела,пеперудо-що дириш при мен,
прати ли те някой,или ни събра
някоя нишка,някоя нота изгубена
или въздишка те довея насам?
Туп ! Туп ! Колко си малка,
аз зная-малко е нужно,за да летиш,
но колко е нужно,за да не паднеш,
това няма да кажеш,нали...
Дошла си навярно не поради друго,
предсказание или магия,о,не
без илюзии и тайни забравени,
без да шептиш,без да дишаш
и без случайности,съдби и вълнения
едва сега виждам прашеца ти,който
с пеперудени стъпки изписал
мъничка приказка на прозореца.
Дошла си при мен просто защото
не съдбата е тласкала твойте криле
Туп ! Туп !
Разбрах,малка моя,разбрах всичко
не от вятър и трепети сме сега две,
а просто,моя малка пеперудо
моят прозорец свети единствен
в този час на безкрая,
когато няма нощ,няма ден
а небето и времето не са нищо друго
освен притихнало,заспало море.

Приказка за мойрата.

Стаята се смалява,но
аз не ставам по-малка.
Сенките се крият в ъглите,
сгушени,
прегърнати,
и като древни предсказания
говорят помежду си,
а с мен мълчат
пренебрежително.
От стая в стая,
от свят в свят,
прах,навсякъде прах
ронят се олющените стени
на нашите фантазии,
оставяйки само голите скелети
на нащърбено минало.
Гола съм тази вечер,
по-гола отвсякога,
обличам една върху друга
царските одежди
и кървавите им мантии,
пласт върху пласт,
докато накрая-
изцяло съблечена,
задушавам се
от толкова въздух.
Нижа на тънък канап
с още по-тънка игла,
една след друга
думи,огърлица.
Убождам пръстите си,
а вместо кръв,
капе душата ми,
споява думите,разбърква ги
опиянява ме,проклетницата.
И все повече капе,и все по-пияна съм
но кралицата иска огърлица,
затова бода-стръвно,дълбоко.
Нанизът става все по-червен.
Гола съм тази вечер,
по-гола отвсякога,
а в огледалото са две-
момичето с перлена обица,
и жената с червена огърлица.

Глупотевини

''La nuit tous les chats sont gris.''
През нощта всички котки са сиви.
Днес съм сива.
Да бъде.
Спомних си молитвата-да бъде Твоето име,да бъде Твоята воля,и не въведи нас в изкушение,защото Твое е царството,и силата,и славата вовеки.
Добре,да бъде тогава.Нека.

Напоследък всичко губи цветовете си,размазва се,губи се.Не виждам смисъл да гоня линиите на предметите,хората,сградите.Нишките така или иначе стават на топка,омотават ме като кълбо прежда и изчезват нанякъде.Майната ви.Имам си други,резервни.
Живея в ера на перманентно минало.
Всичко тече,всичко се променя,а времето лекува всичко.Почти всичко.
Критикувай себе си.Никога не забравяй,че съвършенството е илюзия.
Земя,колкото човешка длан.
Човешките длани са моите обетовани земи,малки светове.Трябвало е да стана гледачка на ръка,като циганките.Аз и съдбата под ръка,да крачим по старите нови пътища,да рушим всичко и да строим наново,да сме силни и велики,и безсмъртни.Защото ще гледам на ръка и на Смъртта-безплатно.И тя ще ме пусне,защото ще й кажа каквото иска да чуе.И ще бъда като последния мохикан от един изчезнал вид.Ще бродя,бродя по света широк и малък,от един свят в друг,от една душа в друга,и ще търся своята.И ще търся себе си.А вятърът ще свири джаз,ще се напие с трима странници и ще заспи,прегърнал изгрева.Аз ще го завия с меко одеало от забравени пожелания и слънчеви снопчета,защото аз се грижа за своя вятър.
Обичам да събирам забравени мисли.Берат се точно в онзи момент,преди да увехнат напълно,секунди,след като са били забравени от притежателя си.Хората спряха да се интересуват от мислите си-намирам захвърлени къде ли не,навсякъде.По тротоарите се търкалят,метачките ги смитат с метлите си като стари вещици,подритват ги пътниците във влаковете,по гарите и спирките,вечните спирки,в метрото има най-много,под седалките-пълно е,някои висят от тавана с една ръка-едва едва и аха,ще падне долу,в асансъорите,пред блоковете,в киното,в театъра,при листата,в козината на уличните кучета,зад ухото на някое дете,в ролките за коса на бабите,в опашките,между пръстите,навсякъде.Град-кошер.Ако обичаш мислен мед,ето ти.Не измислен-мислен.По-вкусен е.

Събирам си и ги трупам вкъщи-при изгубените мигли,пляскания,здрависвания,усмивки,зъбчета,чорапи,какафонии и щурчета,какво ли не губят хората.А аз вървя след тях и събирам.Понякога толкова тежи,че едвам стигам до вкъщи.Черните мисли тежат най-много,а белите връзвам със слънчеви панделки и ги оставям да се клатушкат след мен като малки патета-те така или иначе винаги идват последни.И носят звънчета.Звън-звън,по цял ден е Коледа.Само Рудолф избяга.Пфу,елени.

Пиша,колкото да не заспя.
Всъщност,пиша именно за да заспя.
Живея на моята планета.Все още няма име,но има време.Време-с шепи.
Всяка сутрин започвам разказ и го оставям недовършен.Вечерта го пише вместо мен.Разбрах защо се будя изморена-моята планета е далече,лунната пътека става все по-стръмна,камъчетата влизат навсякъде и се спъвам все по-често.Ожулих си насън коляното-днес цял ден ме боли.От коляното ли,или друго,не помня.Тялото помни само болката и не му пука за другото.
Обичам вятъра.Обичам да танцувам с него,защото всеки път е различен,но си е мой вятър,и аз съм негова.Той единствен знае къде да гали,знае как,знае кога да бъде груб,кое ще ме накара да се засмея и кое ще ме натъжи,знае на кое място по тялото си имам гъдел,и знае какво да шепне в ушите ми.Сезоните се сменят,вятъра-не.Той ме чака винаги,а аз чакам всичко друго.
Апатията ми е любима след закуска напоследък.Сутрешно кафе + две лъжички апатия.Симпатията свърши,а крайпътния магазин зарежда от нея само два пъти в месеца.Но виж-апатия с чували,и е евтина.Изгодна сделка,нали всичко е бизнес,а аз съм търговка.Купувам,продавам,препродавам,двойна,тройна цена-антики,картини,вещи всякакви,души,спомени,хора,животни,животи...Каквото искаш-имаш го.Като го получиш-искаш друго.Ако спреш да искаш,или си умрял,или си луд.По-добре да си умрял,че то луд да си в наши дни не си е работа.
Теория на невъзможните възможности-има ли процент на вероятност сега някой накъде да стои и да мисли нещо,което аз мисля в момента?
Какво ли би било да можеш да четеш мисли?
Напоследък съм влязла в ролята на страничен наблюдател на всичко около мен-най-вече на хората. Анализирам,слагам ги в опаковки,внимателно,надписвам бялото малко листче,облизвам го и го лепвам садистично-интелектуално отгоре. Ти си такъв,ти-такъв,а,ето тази е често срещана,прекрасно,заминаваш и ти при другите в купчинката,колко сте лесни.Тук-там,много рядко,се намира измежду рядката кал и прахоляк някой забравен индивид,седи и си блещука сам-самичък.Я ела тук.Ти какъв беше-а,нова категория,прекрасно.Я да видим,да,да-пасваш идеално.Следващият?
Хора,хора,маса,маса-народ.Всеки ден едни и същи,всеки ден различни.Мравуняк.Аз какво съм-царицата-майка?Сигурно ми се иска,да.Но е скучно и самотно там горе.Или там долу-зависи от коя посока точно гледаш,за мен долу е горе,ама за теб не е.Бутафории.
Я да ходя да спя,кой ще ми чете глупостите.
Лека нощ,мравурковци.
Утре искам нов мравуняк,този ми омръзна.И този път с куличка.Моля.