Започнах този разказ насън.
И както повечето сънувани разкази, това изречение беше единственото, което ми остана от него. Началото, но то беше изконно в мен. Единственото, което си спомнях, и единственото всъщност, което беше достатъчно важно. Оставих го да ми се изплъзне, за да поддържам усета си свеж и ненаситен за още, за да има нещо, към което да се стремя, нещо, което да копнея да си припомня и изживея отново. Нещо, което да ме тегли напред.
Потъвах в мислите си вече седмица. Забравях ги, избягвах ги, заобикалях ги с онази ненаситна неуморност на търсещия човек. Нещо се беше свило на кълбо в мен, но съвсем не с мекотата на котка, мъркаща и топлеща, а с дълбочината и тежестта на неопределима тъга. Знаех пределно добре какво е. Както и вътрешно знаех, че единствения начин да се освободя от него е да избягам. От него. Да избягам в себе си. Надалеч, без да се обръщам назад. Това и направих.
Избягах. Моето бягство започна с отварянето на очите ми. Пропъдих нощта около мен, с мъка се изскубнах от леглото. Дръпнах се за глезените и се приплъзнах в очакванията си. Оставих по възглавницата да се разстила сребърната паяжина на сънищата ми. Нямах нужда сега от тях, друго имах нужда да гоня. Да преследвам, да преоткривам, да пречертая нещо съвсем друго. Хванах се под ръка и престъпих в утрото, боцкащо и студено като всяко ранно градско утро. Избягах на пръсти, да не ме усети спящия град. Гледах угасващите светлини и угасващите звезди в небето. Накрая остана само една да блещука самотно и да показва вратата на дома на закъснелите пътници. Сама вървях насред сутринта, преборила съня си, преборила нещо, което не ме пускаше отвъд. Оставих се на онзи устрем да вървя напред, да не спирам. Човек с цел, човек с посока бях мислено и това ми даваше упование и сила. На път, на път, мислех си, човекът е човек, само когато е на път. Душата се ражда на пътя си казах.
Аз, която винаги съм била дърво без корен, избягах от себе си и се върнах в миналото си. Избягах, за да се преоткрия отново. Търсех остатъците от мен, разпилени по света. Сякаш някой беше взел нещо голямо и ме беше разбъркал из основи, цялата ме беше разсипал по земята, всички цветове в мен се бяха оплели, размили, бях изгубила яркостта си и сиянието си. Угаснала се чувствах, счупена. Чувствах се някоя друга.
Но сега пътят ме чакаше. Дългият и криволичещ път, пътят към нещо познато, нещо свидно, нещо мило и родно. Аз бях на път и някой някъде ме чакаше, какво по-голямо упование от това? Потърсих вътрешните си посоки, разпилени в четирите посоки на света като глухарче. Потърсих онзи устрем напред, онова теглещо ме с въже и притегателна сила усещане. Върнах се назад, за да продължа напред.
Назад към детството ми. Назад към моето забравено от бога село. Там, където няма време, хората се побират в шепата ти. Където животът е прост и изтъкан на разноцветно вретено. Пуснах душата си на воля да лети в хоризонта. Погледът ми ме изпреварваше и беше миг преди мен там, където аз все още не бях. Бягаше, бързаше този мой ненаситен поглед, да попие всичко, да види, да си спомни всичко. Тези безкрайни родни картини. Съгледах поле слънчогледи, безкрайно, далечно поле, толкова безкрайно, колкото само мечта може да бъде. Дългите редици слънчогледи бяха оклюмали и жадни за вода, напомниха ми на безмълвни малки воини на слънцето, сами попили слънчевата ласка и преклонили тихо глава пред него, сякаш му се кланят. Тези малки воини, верни му до края, благодарни за живота, който беше влял в тях, и за палещите лъчи, които ги убиваха.
Колко е богата нашата страна! Напълних очите си с безкрайни картини, напълних ги с поля с цвят на злато, много, много, безброй, напълних погледа си с онова плътно, горско зелено на високите хълмове, които само със сенките си обещават прохлада. Пътувах познати пътеки, а ги извървях сякаш наново, неопетнено. Видях света с други очи. По въздуха сякаш се усещаше трепета на земята, толкова силно беше напоена с огън, електричество и магнетизъм. Земя на палещо червено, на слънчева топлина, на бездънно в себе си синъо, на невинното бяло на облаците.
Радвах се свидно на тази моя земя. Сякаш се опитах да се вслушам в древен повик на нечия кръв в мен, на стари, забравени думи, заглъхнали и неизречени, език на потайности и съкровения. Сякаш бях потомка нечия, на планините, поляните, цветята и дърветата. Пристъпих боса по тази земя. Плашливо, с боязън, сякаш потъпквам най-милото. Земята, дала хляб на живите и упокой на мъртвите. Свещена, благословена земя.
Оставих се да усещам. Потънах сякаш в тези дни, без да броя вчера и утре, те просто не съществуваха. Всеки ден е едно безкрайно днес, има само ранна утрин, пладне и късната вечер. Изгубих се в това мое село, изгубих се в детството си. Потърсих корените си, сама се превърнах в трепетлика. Взрях се с невиждащи очи във високата топола, извисила горда осанка до кладенеца. Какво благородно дърво, винаги ми пееше приспивна песен преди да заспя. Листата шумоляха тихи, едва-едва, като ромолене на планински поток напролет. А летните щурчета бяха най-мил съпровод. Разперих ръце и прегърнах цялата тази картина. Ръцете ми бяха закопняли за слънчева ласка, за прегръдка.
И тази най-чиста кладенчова вода. Най-вкусната вода на земята, самата имаше мирис на свежо, на билки, на нещо лековито. Измиваше тази вода всичко лошо в мен, всичко най-подло, измивах всяка сутрин усърдно лицето си с надеждата да измия многото си лица и да остане чистото в мен, мое лице. Търсех отражението си във водното огледало - нима това бях аз...
Оставих очите си нощем да потърсят покой. Като пчела, опиянена от слънев нектар, оставих очите си да се зареят и изгубят в небето, да оплетат нишките си около звездите. Тези едри, надвиснали толкова близко звезди. Сякаш ги докосваше нещо в мен, ръка да протегнех, щях да си откъсна някоя, като зряла ябълка да тупне в босите ми нозе. Оставих се да се изгубя в Млечния път. Сякаш някой посипваше раменете ми със сребърен прах и аз цяла заблестявах в тъмната нощ. Аромат на лято, на липа, на спокойствие. Аромат на окосена трева, на сено, на сочни плодове, на топлина, на огън. Мъркане на котка и проскимтяване на малко куче. Цяла изтръпвах и попивах слънце, преливаха шепите ми от слънце. Цяла усещах всичко, всяка трева, всяко стръкче, всяко цвете. Търсех се из запустелия двор, из скритите ми детски скривалища, тайници, малките ми места, където се криех да прелиствам старите книги. Безкрайни и спокойни детски дни, напоени със смисъл, един до друг приличащи си и всеки различен по своему.
Открих се на тези места. В безмълвните бръчки на бабиното лице, в мълчанието на ръцете й. В лая на кучето, в падналите круши около дървото, в малките треви и белите и сини пеперуди. Запечатах в себе си всички тези картини, картините на пътя, бягащ пред мен и аз, гонеща нещо недостижимо, далечно, мое. Някакъв мой вътрешен устрем ме тласкаше напред и аз сляпа го следвах. Оставих се на милостта на тишината. Избягах от мислите си. Сякаш кълбо безкрайно разплитах, ден след ден, кълбо от тъга и мълчаливо шиех незараснала рана. Мълчаливо попивах сутрешните капки роса с пръсти. Мълчаливо се оплетох от слънчеви лъчи, от непокорен летен вятър, от свобода. Душата си напълних със свободата на простора, със благодатта на родното, милото, свидното. Душата си напълних с картини. Толкова много, че цяла преливам като сребърна чаша и тръпна от толкова усещания, аз, която бях празна, потърсих древното, потърсих забравеното.
Не открих корените си. Исках по-мъдра да се върна, да се преродя, да се прекроя наново, по-силна, по-чиста, по-истинска. В себе си исках да се превърна.
Тръгнах си от лятото точно когато започнах да го нося в себе си. Точно преди то да си тръгне от мен го изпреварих. И от него избягах, скрила в шепите си последните палещи снопчета слънце и дъх на горска мащерка, лавандула, на цветя и плодове. Избягах с лятото в себе си. Малко преди есента да пристъпи в мен, в горите, поляните.
Есента се усеща в погледа на хората. Сякаш узряват сами като плодовете, узряват от своя безкраен труд. Очи, пълни с плодородие и благодарност, и устни, приютили молитви в краищата си.
Открих, че родината е усещане. Дълбоко, изконно усещане, което спи безцветни сънища. Но разбрах, че домът, истинския дом е там, където сърцето е обичало и винаги ще се връща там, независимо от всичко. И аз, дървото без корени, се почувствах у дома по цялата тази земя, защото тая обич дълбоко, скрита и от самата мен. Видях обич в полята, в природата, в майчините ласки. Видях нежност между хората, присъни ми се надежда, че има още доброта някъде вън. Остава да се помоля със стиснати клепачи да остане дори житно зърно слънце в мен, за да има какво да преследвам в някое следващо утро. Или може би всяко следващо.
Върнах се и станах приятелка с пътя. Този мой безмълвен другар, самотник, безкраен слушател. Пътувах със себе си. Без посока, само мъглявини. Заситих се от толкова прегръдки по перона, толкова очаквания и трепети, страхове по близките хора, по свидните на сърцето, тези хора са най-голямото богатство, което сърцето може да познае, и най-голямата радост е да ги видиш след дълго отсъствие. Изпълних се с детски смях, бълбукащ от прозореца на влака, детски стъпки, едва проходили и майчина гълчава, извисила се и угаснала в миг на нежност. Зарадвах се на толкова много чужди ръце, разтворени за прегръдка, и сълзи на радост и успокоение. Какво велико чувство - у дома...
Пристъпих обратно като към далечен праг. Моето вкъщи е разпиляно по света. Може би така е най-добре, така навсякъде ще бъда като у дома.
Прегърнах се и стиснах слънчеви шепи. На перона никой не ме чакаше.
Няма коментари:
Публикуване на коментар