* * *

на един идеал.

жена си
когато застанеш в рамката на вратата
и отражението ти е чист контраст между световете
и си само контур с треперещи линии
като изплъзваща се мисъл, като мелодия
като старост облагородила сутрешен ден
като някой изгрев - бездомен в себе си
роден без да бъде призован
като кичур коса
и прозрачните в нея вятърни дълбоки нишки
като всичко невидимо си
красива, защото те няма
когато едва доловимо притвориш очи
и ръцете ти приютяват спомените от изплъзващия се ден
защото виждам всичко неизживяно в очите ти
защото си спомням нещо, когато те погледна
но не докрай
не докрай
и всеки път когато се сбогуваме
си казвам
следващия път ще го открия, но забравям
че следващото лято ще е чуждо
защото ъгълчето в устните ти е меко
и пасва прекалено идеално
това дразни, и с тази съща сила
тегли по-силно към себе си
защото залезът се събира в един цвят
в един отблясък по кожата ти
малко златно, малко лилаво, нощта няма цвят
но кожата ти има нюанс на ренесансова картина
а всичко се губи
трептения, резонанси, сблъсъци
прекалено контрастираш на всичко смъртно
нагоре и надолу, нагоре и надолу
в тишината чувам мислите ти и нощта вече
не е толкова тъмна
раздели небето на две и ще бъда изненадана
как едно усещане може да има две половини
две лица
стъпваш на пръсти, толкова на пръсти, че
долавям най-малките трептения на тялото ти
преди да си припомнила безчувствието на хората
припомни на мен, че има смисъл
знаеш ли, жена си
вътрешно е
отива ти да си много жени едновременно
защото си цветна сутрин
късно ставаш един успокоен цвят, оттенък
бледа усмивка
отива ти да си ванилия също толкова
колкото думата изящество
съвсем леко се облягаш в рамката на вратата и ме гледаш
и в теб са събрани всички забравени някогашни жени
шумолиш като съвсем лек плат, ефимерно
от онези, пеперудените
отива ти
и булчинското бяло, и изгубеното черно
но да си съблечена е игра с природата
търсена оставаш, и никога намерена
а само глух звук в слепоочията ми
и шепот
като струна от цигулка ми напомня
че била си някога
жена.