Безметежност

Няма добри хора.
Това каза едно хубаво момиче на хубаво място с хубави хора. С хубави мисли, чиста цел и сплотяваща единност. Хора просто. И думи, които ги събират. Думи, които тежат, режат, преплитат се, умеят да галят, треперят и убиват. Истинските думи са като редки скъпоценности, природни дадености, които не зависят от нормалните природни закони. Времето не се влияе от тях. Пространството се успокоява наоколо, придава завършеност на картината. Всичко се слива в един фон и остава единствено емоцията, а тя се усеща най-силно не с отворени очи, а с широко разтворените прозорци на душата. Във въздуха думите притежават собствен живот, в началото родени като близка мисъл, несподеленост, те стават оформени, като изваяни статуи, когато са изречени пред друго същество. Човешкият глас ги изпипва умело, деликатно и създава шедьоври. Рисува се с очи, мисли, пръсти, но най-вече с думи. Думите са жива картина, цял един свят, запечатан завинаги.
Няма добри хора, каза тя. Може би е искала да каже, че няма истински хора. Безмълвно съм съгласна. Изгубваме се. Самите ние се отвръщаме от себе си. Хората са забравили хубавите неща. Хубавата мелодия, прегръдката. Забравиха хората да се гледат в очите, да се търсят един друг в същността си. Забравиха да изричат благодаря, здравей, обичам. Раждаме се чисти, неопетнени и силни, вярвам много в тази мисъл. Тази мисъл ми придава вяра отново и отново, че има, има, има истински хора. Че има сплотеност. Някога видях цялата чистота на света в едни детски очи. Сякаш погледнах в безкрайна, дълбока бездна, така безкраен беше този поглед. Това е като прозрачно огледало, чуждите очи. Гледаш и виждаш себе си. Страшно е. Страхът скланя глава, но вярата повдига погледа отново. И си казвам - ако съществува нещо толкова чисто, то все още има и истински хора. Светът си остава неопетнен.

* * *

на един идеал.

жена си
когато застанеш в рамката на вратата
и отражението ти е чист контраст между световете
и си само контур с треперещи линии
като изплъзваща се мисъл, като мелодия
като старост облагородила сутрешен ден
като някой изгрев - бездомен в себе си
роден без да бъде призован
като кичур коса
и прозрачните в нея вятърни дълбоки нишки
като всичко невидимо си
красива, защото те няма
когато едва доловимо притвориш очи
и ръцете ти приютяват спомените от изплъзващия се ден
защото виждам всичко неизживяно в очите ти
защото си спомням нещо, когато те погледна
но не докрай
не докрай
и всеки път когато се сбогуваме
си казвам
следващия път ще го открия, но забравям
че следващото лято ще е чуждо
защото ъгълчето в устните ти е меко
и пасва прекалено идеално
това дразни, и с тази съща сила
тегли по-силно към себе си
защото залезът се събира в един цвят
в един отблясък по кожата ти
малко златно, малко лилаво, нощта няма цвят
но кожата ти има нюанс на ренесансова картина
а всичко се губи
трептения, резонанси, сблъсъци
прекалено контрастираш на всичко смъртно
нагоре и надолу, нагоре и надолу
в тишината чувам мислите ти и нощта вече
не е толкова тъмна
раздели небето на две и ще бъда изненадана
как едно усещане може да има две половини
две лица
стъпваш на пръсти, толкова на пръсти, че
долавям най-малките трептения на тялото ти
преди да си припомнила безчувствието на хората
припомни на мен, че има смисъл
знаеш ли, жена си
вътрешно е
отива ти да си много жени едновременно
защото си цветна сутрин
късно ставаш един успокоен цвят, оттенък
бледа усмивка
отива ти да си ванилия също толкова
колкото думата изящество
съвсем леко се облягаш в рамката на вратата и ме гледаш
и в теб са събрани всички забравени някогашни жени
шумолиш като съвсем лек плат, ефимерно
от онези, пеперудените
отива ти
и булчинското бяло, и изгубеното черно
но да си съблечена е игра с природата
търсена оставаш, и никога намерена
а само глух звук в слепоочията ми
и шепот
като струна от цигулка ми напомня
че била си някога
жена.