Няма добри хора.
Това каза едно хубаво момиче на хубаво място с хубави хора. С хубави мисли, чиста цел и сплотяваща единност. Хора просто. И думи, които ги събират. Думи, които тежат, режат, преплитат се, умеят да галят, треперят и убиват. Истинските думи са като редки скъпоценности, природни дадености, които не зависят от нормалните природни закони. Времето не се влияе от тях. Пространството се успокоява наоколо, придава завършеност на картината. Всичко се слива в един фон и остава единствено емоцията, а тя се усеща най-силно не с отворени очи, а с широко разтворените прозорци на душата. Във въздуха думите притежават собствен живот, в началото родени като близка мисъл, несподеленост, те стават оформени, като изваяни статуи, когато са изречени пред друго същество. Човешкият глас ги изпипва умело, деликатно и създава шедьоври. Рисува се с очи, мисли, пръсти, но най-вече с думи. Думите са жива картина, цял един свят, запечатан завинаги.
Няма добри хора, каза тя. Може би е искала да каже, че няма истински хора. Безмълвно съм съгласна. Изгубваме се. Самите ние се отвръщаме от себе си. Хората са забравили хубавите неща. Хубавата мелодия, прегръдката. Забравиха хората да се гледат в очите, да се търсят един друг в същността си. Забравиха да изричат благодаря, здравей, обичам. Раждаме се чисти, неопетнени и силни, вярвам много в тази мисъл. Тази мисъл ми придава вяра отново и отново, че има, има, има истински хора. Че има сплотеност. Някога видях цялата чистота на света в едни детски очи. Сякаш погледнах в безкрайна, дълбока бездна, така безкраен беше този поглед. Това е като прозрачно огледало, чуждите очи. Гледаш и виждаш себе си. Страшно е. Страхът скланя глава, но вярата повдига погледа отново. И си казвам - ако съществува нещо толкова чисто, то все още има и истински хора. Светът си остава неопетнен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар