Танцува моето момиче

Танцува моето момиче
и извайва светове с дъха си.
Танцува и отнася в себе си
всички думи и несбъднатости.
Несбъднатостите, понякога,
са като танцовите стъпки,
няма ритъм за танцуване
нито алгоритми за сбогувания.
Тези тайни са за малките,
непоникналите обещания.
Танцува моето момиче
и изгражда в мен от лудост думи
за безбрежия,
за същности,
за случване,
за бъдещите ни
безброй сбогувания.
За мен танцува сякаш,
за мен и някого в небето горе,
и изтръпнала, танцува цяла
оставила се във ръцете ми.
Изпълва ме с нозе, мечти и звук
танцува и мълчи победоносно,
мълчи, оставила ме сляп и глух,
глух и влюбен до греховност.
Танцува за последно и ми свети с  вечност,
както мъничка свещица за последно свети,
свети като лъч първоутробен и вселенски
преродила мен и себе си в танцуването.

Безшумно

Като туптене на сърце заглъхваш.
Сблъсък на хилядолетни ненаситности.
Начертана следа по пътеките, последвана от
омастилено изтръпване. В мен. И по улицата.
Няма.
Не бих те дала за дъждовна топлина и залък от песен,
река пълноводна с извори под крилото си,
нито за няколко шепи монети (издъхнали сребърници),
тридесет, казват – излъгали са. Безценностите струват
прекалено, всъщност, недостатъчно скъпо (безцветни са),
струват няколко хиляди часовникови завъртания,
и едно пълно около световете ми, палитрено шарени.
Босонога, сляпа и търсеща в тъмното, опипвам безплътностите
странно как липсата придобива физическа форма.
Казвам ‘’Здравей’’ и я целувам грижовно по малките
странички с тънки редове, както целуват зимните утрини.
Няма. 
Не бих могла да посмея, не бих
и не искам , жадувам безмерно и жадна ще бъда
а нека слънцето ме опива с лъчите си, молещо за
старата вятърна плоча, въртяща онзи все незаглъхващ рефрен.
Безброй гари с непознати пътници, неузнаваемо познати
и навътре по релсите виещи се, деликатно отнесени
спирали и няколкостотин събуждания по старите,
олющени вече, задъхвания. Няма.
Не бих те сменила. Не искам.
Подмамват ме, търсят те.Чакат и вият вълците
за отчупените небесни парчета, измолват луната
и изплитат с молитвите си мънички стълбици, виещи се
като момински коси нагоре в беззвездията.
Живея и чувствам. Туптя и треперя, въздъхвам и пускам те,
за да се върна, задъхана, с усмивка, скрита по ъглите.
Единствена столетница съм, грешна пред себе си.
Умирам и се раждам прекалено често.
Но в това е силата на недостатъците - слабостите ми
са моите последни останали вечни усещания.
Няма.
Сънувам безсъници и теб, а от пръстите ти капят
сълзите на манастирски икони. Необхватен и чист - като свят.
Пристъпвам в теб - като в храм, и прекръствам се.
Нямам нищо. Безсмъртие. Само тридесет сребърника.

Мост

Минах по моста на влюбените
с глава, наведена от мисли.
Ръцете ми сами се намериха
и понеже нямаше къде,
хванах се за себе си.
Самотата е трудна компания.

Без думи.

Когато искаш
да нарушиш
тишината,
но знаеш,
че нищо
не би я изказало
по-добре
от самата нея,
затова
продължаваш
мълчанието,
и то казва
всичко.

Тяло.

Това тяло, забравено отвън
на пейка олющена
в капките боя
смесило старото и новото
тяло на настоящето
тяло на жена понякога
на мъж
андрогинни черти
тяло, придобило форма
на сянка
на звук от грамофонна плоча
с дъх на райска ябълка
танцуващо с протегнати ръце
ръце на девойка, на бебе
изящност на движенията
спомен за тяло
отчуждено от себе си
ничие тяло
загледано в локвите, капещо
в ъглите на дните
в капките дъжд
сенки по горещия асфалт
морско и синьо
тяло на русалка
с разпуснати дълги коси
тяло, прегръщащо себе си.
Артефакт с четири букви.

На русите жени.

на А., брюнетка

Започвам с русите жени
в тях има лекота
в тях има празненство
подобно чели Пастернак
подобно Бърнс
подобно свещ
и пламък жълт
подобно житено поле
подобно ръж
и аз спасител там
и аз жътвар

на русите жени

описвам ги по памет
в тях има сантимент
в тях има цветни
филми има шлагер
червило в повече и бемка
в тях има Ах
дошло естествено
в тях има естество
в тях има мiр
сълзите им са леки
стеарин
сълзите им са Yellow Submarine
в сълзите им не вярват

на русите жени