Безшумно

Като туптене на сърце заглъхваш.
Сблъсък на хилядолетни ненаситности.
Начертана следа по пътеките, последвана от
омастилено изтръпване. В мен. И по улицата.
Няма.
Не бих те дала за дъждовна топлина и залък от песен,
река пълноводна с извори под крилото си,
нито за няколко шепи монети (издъхнали сребърници),
тридесет, казват – излъгали са. Безценностите струват
прекалено, всъщност, недостатъчно скъпо (безцветни са),
струват няколко хиляди часовникови завъртания,
и едно пълно около световете ми, палитрено шарени.
Босонога, сляпа и търсеща в тъмното, опипвам безплътностите
странно как липсата придобива физическа форма.
Казвам ‘’Здравей’’ и я целувам грижовно по малките
странички с тънки редове, както целуват зимните утрини.
Няма. 
Не бих могла да посмея, не бих
и не искам , жадувам безмерно и жадна ще бъда
а нека слънцето ме опива с лъчите си, молещо за
старата вятърна плоча, въртяща онзи все незаглъхващ рефрен.
Безброй гари с непознати пътници, неузнаваемо познати
и навътре по релсите виещи се, деликатно отнесени
спирали и няколкостотин събуждания по старите,
олющени вече, задъхвания. Няма.
Не бих те сменила. Не искам.
Подмамват ме, търсят те.Чакат и вият вълците
за отчупените небесни парчета, измолват луната
и изплитат с молитвите си мънички стълбици, виещи се
като момински коси нагоре в беззвездията.
Живея и чувствам. Туптя и треперя, въздъхвам и пускам те,
за да се върна, задъхана, с усмивка, скрита по ъглите.
Единствена столетница съм, грешна пред себе си.
Умирам и се раждам прекалено често.
Но в това е силата на недостатъците - слабостите ми
са моите последни останали вечни усещания.
Няма.
Сънувам безсъници и теб, а от пръстите ти капят
сълзите на манастирски икони. Необхватен и чист - като свят.
Пристъпвам в теб - като в храм, и прекръствам се.
Нямам нищо. Безсмъртие. Само тридесет сребърника.