Посветено

Едно момиче ми каза веднъж
че вярата е като малко балонче
пука се лесно и лесно се свива
но с повече вяра превръща се в свят
забравих лицето му
забравих очите
само гласа помня, тънък като конец
вятърно беше това момиче
имаше в нея лист и слънце
изтъках я изпод пръстите си
и й вдъхнах сила, за да се бори
не й обещах нищо, но й показах света
нейната единствена арена
а тя - сама- като единствен гладиатор
ме научи как
да побеждавам
всичко друго.

* * *

Някога обичах някой
като първо изречение
като история
като любов
беше в друг живот
и аз бях друга
той измисляше приказки
аз ги оставях недовършени
заради
разрушителността на
красотата им
и научих, че любовта
е като битка
губиш
и падаш
и взимаш
до дъно, до дъх и докрай
и както някога някъде
някого целунал
така и аз
в тази любов
ще го целуна
и ще си отида.

* * *

записки по Тома.

пишем с теб, мила моя

понякога писма един до друг

дълги и любовни

както старите писатели

от Хемингуей до любимата му

или Гала и Салвадор

както възлюбена и влюбен

както муза и скулптор

с теб мила моя

творим единство в два цвята

създаваме и рушим, мила

защото светът е устроен така

понякога аз съм счупена играчка

а ти плачеш

както малко дете

пред камината би

и бих бил за теб всеки друг, мила

ако

не се бях родил

като себе си.

антигравитация.

понякога думите идват лесно
една след друга като наниз
леки и въздушни
ефимерни
въздух, вода и жена
поток в единствен момент
времето спира и светът те наблюдава
а понякога думите болят изпод пръстите
изкопчваш ги със зъби с цялата болка, на която си способен
с цялата си разрушителна сила
силата, с която вика новородено и поема въздух
силата, с която се обича
с която се умира и ражда после
като последен и първи дъх, като целувка
с разрушителност на буря и вкус на захар
на разтопени тела
една и съща сила ни привлича и разделя
тласка кръвта навътре и вън
тласка ни в прегръдки
и ни разделя жестоко
приласкава ни
или мълчи
мълчи
мълчи
за да се събудим отново
и да я потърсим във себе си.

Малкият оловен войник.

Сенките на уличните минувачи
се престъпват сякаш в себе си
и усукват в полет сякаш
своите единствени отблясъци
остатък от небе оловносив
и облак с форма на сърце
а всяка форма на жена е форма
на изпепелена малка балерина
малки стъпки в цял един свят
ако седнеш на ръба, ще видиш себе си
погледнал мимиходом наобратно
и в обърнат свят и сбъркан век
часовниците са безкрайни вестоносци
смъртта на всеки кръгъл час
тактува със изящен маршов  ритъм
а небето с мен сияе в сини пламъци
и синьо като себе си чертае
изгорената история на изпепелена балерина.