***

Здравей,прекрасна есен.
Сезон с полудни и четвъртинки от нощ
вихрушки от листа,устремени по-скоро
да приветстват земята с прегръдка топазена
сезон кяфяв,топъл с отблясък на мед и на злато,
въздух и вятър с вкус на окапал зрял плод.
Приветствам те с горчива усмивка,като мащеха
ненадейно придошла като река без извор и посока
безвкусна си,есен,макар и стоцветна и ничия
прекрасна,но тежка,като наметка атлазена,есен.
Вихрите са просто небесни пътища без праг
затова и птиците са орисани пътници към звездите
аз политам нагоре само с падащите небесни пера
и отеквам земетръсно с първото паднало твое листо.
Септември е месец на разпънати апостоли
с нозе,престъпили ведно лятното щастие
и протегнат към златоструйните есенни мои,
дъждовно разпръснати цветни капчици тъга.

* * *

Нощта осъмна,осквернена и мръсна
на равния,бял път край полето,
осветен само от угарките и небесната пепел,
захвърлени като перли в канавката.
Вятърът с ловки,запалени пръсти
приюти в себе си спящия свят
и спря за миг,изморен от препускане
с нечий верен Пегас в края на утрото.
От пясъка,ковък и жив като злато,
се изправи вихрушка,родена в прахта,
като нежен силует на жена,скрила
капчици дъжд и пустини в очите си.
Потреперваше гола в езерото под лампата,
търсейки своя някой с разтворени пръсти,
опипваше вечерната плътност на въздуха
и мълвейки името му,го рисуваше пламенно
в залеза на своите изгряваши трепети.
За влюбените нощта сама по себе си
е най-красивото оръжие,
бяло до лудост с целувки по ръбовете
кристално от сълзи и цветно от блянове,
същинско платно на онемели художници.

Мога

Мога да те гледам дълго,наистина дълго

без страховете си ,но не със безстрашие

страхът е с коварни и лепкави пръсти

притваряйки нощем безмълвно клепачите ми,

противно на всяка позната,прошепната истина.

И да мълча мога,но предпочитам да чувствам

когато тишината ме притиска отвсякъде

и биенето на сърцето ти отеква в мен

като забравена манастирска камбана.

И със смях да заспивам,и със смях да се будя

рисувайки те извън очертанията

и да поглеждам с любопитни очи скритото вчера

и онзи свят с угаснали свещи без пламъче в тъмното.

И да гледам ръцете ти мога безкрайно

прокарвайки пръсти по малките ъгълчета

за да те вкуся без съжаление,

без да забравям,че си от хората,

които прекалено трудно имат забравяне.

И да търся нещо изгубено в теб,като дете-откривател

и да се лутам изгубена в малките пътеки

и като Герда наивно да чертая с камъчета

най-краткия път към сърцето ти.

Вероятно и да сънувам мога,уморена от сладост

рисувайки те,както рисуват слепците

защото те виждат незрящото в хората

с души,по-тънки от паднала кожа на змия.

И да те извая вкъщи ще пробвам понякога,

докато съвършенството не избяга отчаяно,

защото по-лесно бих свалила звезда от небето,

отколкото да създам проблясъците в очите ти.

Нека е трудно,и нека се спъваме в ръбовете,

защото гладките пътища често не водят никъде

аз ще съм в твоите обувки,ти в моите

за да се върнем пак там,където ни нямаше

и където моето вчера,с твоето утре прегърнато

да изгуби завинаги облога си с времето.