Мога

Мога да те гледам дълго,наистина дълго

без страховете си ,но не със безстрашие

страхът е с коварни и лепкави пръсти

притваряйки нощем безмълвно клепачите ми,

противно на всяка позната,прошепната истина.

И да мълча мога,но предпочитам да чувствам

когато тишината ме притиска отвсякъде

и биенето на сърцето ти отеква в мен

като забравена манастирска камбана.

И със смях да заспивам,и със смях да се будя

рисувайки те извън очертанията

и да поглеждам с любопитни очи скритото вчера

и онзи свят с угаснали свещи без пламъче в тъмното.

И да гледам ръцете ти мога безкрайно

прокарвайки пръсти по малките ъгълчета

за да те вкуся без съжаление,

без да забравям,че си от хората,

които прекалено трудно имат забравяне.

И да търся нещо изгубено в теб,като дете-откривател

и да се лутам изгубена в малките пътеки

и като Герда наивно да чертая с камъчета

най-краткия път към сърцето ти.

Вероятно и да сънувам мога,уморена от сладост

рисувайки те,както рисуват слепците

защото те виждат незрящото в хората

с души,по-тънки от паднала кожа на змия.

И да те извая вкъщи ще пробвам понякога,

докато съвършенството не избяга отчаяно,

защото по-лесно бих свалила звезда от небето,

отколкото да създам проблясъците в очите ти.

Нека е трудно,и нека се спъваме в ръбовете,

защото гладките пътища често не водят никъде

аз ще съм в твоите обувки,ти в моите

за да се върнем пак там,където ни нямаше

и където моето вчера,с твоето утре прегърнато

да изгуби завинаги облога си с времето.