Slow dance

Наблюдавал ли си понякога децата в лунапарка?
Или пък чул ли си как пада дъждът по земята?
Наблюдавал ли си лудия полет на пеперудата?
Загледа ли се понякога в залеза на слънцето?
По-добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Музиката не продължава завинаги.
Тичаш ли като подгонена сърна по цял ден?
Когато питаш някого ''как си''
чуваш ли отговора?
Дали вечер си лягаш прегърнал мислите за стотици грижи?
По-добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Каза ли някога на детето си '' това ще го направим утре ''
и в бързината си не видя тъгата му?
Загуби контакт,остави едно старо приятелство да завехне?
Защото никога нямаше време да се обадиш и да кажеш ''здравей''.
По-добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Музиката не продължава завинаги.
Когато тичаш като луд
губиш половината радост от пътуването.
Като че ли хвърляш един подарък,който не отвори.
Животът не е спринт.
Затова отпусни се и чуй музиката,
преди да спре песента.

***

Това адажио е като котешко изящество.
Протягаш длан,почти невинно заблуден,
за да погалиш котешкия гръб на плочата,
която се повтаря като всеки път,
тъй както се повтаряш убеден и ти,
че няма да ти стигнат девет котешки живота,
и девет суеверия за черни котки,
за да разкажеш със очите на дъжда,
че сушата прилича на душата.
Това адажио е като котешка опашка,
която леко плъзва мнима граница
между ''било до днес'' и ''предстои на онзи свят да стане''.
Да стане! Чукам на дърво и си наливам вино,
защото залъкът, отчупен за приятели, нагарча
и някак си закономерно се оказва клисав...
Отпивам после и с искреността на котката
благодаря, че има и адажио,
за да не прозвучи претенциозно и банално:
''Благодаря, че всъщност теб те има!"
И после...точно като с лапа котешка-невинно
оставям драскотини във съня ти...
А ти... сънуваш, че са петолиния...

Яна Кременска

Подарявам ти цвете,
реверанс
и топла дума, Яна.
Където и да си - благодаря ти.

Адажио

Спиш ли? Или сънувам въздух и безветрие.
Луната падна някъде и тишината само
обгръща синъото мълчание на пътя,
оставил спомени от стъпки в себе си.
Дърветата протягат пръсти
и внимателно прескачам сенките им,
а те летят под крилото на лястовиците
ведно с белите спомени и бялата есен.
Опашка на звезда премина...Спиш ли?
Или рисуваш с устни по прозореца
бъдещи снежинки и червени пламъчета
как ласкаво се хващат за ръцете си
и плашат бледия призрак на зимата.
Или люлееш своите мисли
в люлката на нечии безверия?
Спиш ли? Луната се крие зад завесите.
Заслушай се...пращам ти вятъра
и женския шепот долу на улицата
да те целунат и да си отидат с тихи стъпки
като гостени,прегърнали безвремието.

Всеки час на деня

23 ч.

Колко хубаво е да скиташ вечер
след дъжд
по измитите улици
и да се оглеждаш
в черното огледало на асфалта.
От натежалите клони падат
невидими капки
и пронизват твоето отражение.
И понеже не усещаш
никаква болка от това -
започваш да се чувстваш безплътен,
като че ли си една
крачеща идея,
илюзия
или мечта,
неуязвима от съмнения,
лъжи
и хули...

Хубаво е да скиташ вечер
след дъжд
по измитите улици.


Стефан Цанев.