* * *

Колко сложни са човешките взаимоотношения.

***

С привкус на бяла зима в устните си
търся мъртвите снежинки да възкръсна
и да очертая нечии виелици и пътища-
затрупани и водещи към никъде.
Листата на книгата разлистват ми свят,
както напролет светът се събужда
и се протяга усмихнат,захвърлил назад
всичките тъжни любови и стихове.
С усмивка,пречупена наполовина-
счупена като махало на часовник,
откривам улици без посоки и име-
минувачи и гости на самия живот.




***



Тъжно е. И е бяло.
Самотно е някак си.
Дори не е сиво.
И няма причина,нито последствия.
И стъпки няма - снегът ги гризе.
И мен ще започне,
изгриза ме цялата.
Сенките липсват- избягаха.
Дърветата-голи , величествени,
целуват само паяжините и паяците,
а в корените им на топло сгушени
спят влюбени думи и клетвите им.
И тишината е бяла.
И въздухът бял.
Само закъснели минувачи преминават,
крехки и стопени в бялата пустиня,
с дебелите палта от сплетени надежди-
като от пиеса на велик писател.
И аз побелях,побеляха косите ми,
и са бели зениците ми-парчета от лед,
едвам долавям сърцето си,скрило
утайки на спомени от минал сезон.

* * *

После
само ако можех,
щях да спя до теб,
да спя до теб.

Утро

И утрото безмълвно се прокрадва
в прегръдката на тъмното по ъглите.
А е далеч спотаена всяка забравена
благородно лъчиста мисъл за слънчевост.
И утре ще сме други,
по-смели и силни, повярвали
в бъдещите привидни обещания
за усети и действия,и хули,
изковани от лъжи и безутешни мерзости.
И утре ще ковем наново световете си
от пресъхнали извори и от парчета метал,
и ще престъпваме сляпо прозорците в мислите си
и ще летим с птиците в морето на утрото.
Изчакай , не бързай да преминеш
в зората от клетви на утрешния ден,
и знай,че всеки вопъл от щастие носи със себе си
мълчаливия вопъл на сутрешен плач.


Ах,как ще се радвам да бъда достатъчна
за спомен от утро и дори мисъл от нощ
като тези мънички феи от приказките
да бъда за някой милувка,и рана,и ничия
и бяла,и тъжна-безкрайна ще бъда,
и скръбна,и тиха, да плача от щастие-само
да умея майка,сестра и орисница-всичко,
всичко ще превърна в песен и скръб
да съм винаги останала в някого-
да горя като спомен и да съм себе си-
жената да бъда,
и мащехата, закрилница,
и ранимата вечна
и истинска
aз
да съм ,
Господи-
и люлка,
и гроб.

Залък от смисъл

За нещата, които са на мястото си
няма точни измерения,нито липса или отчуждаване,
няма наука за думи и смисъл,
а само глухия отглас на пречистването.
Гладуващи деца с протегнати бели ръце
и зима,вкопчена като змия в пръстите,
изгубени усещания за минали сезони
и време с придатък на смисленост-
заровено и потънало дълбоко до корен,
неродено, а вече забравено-чуждо и ничие.
Горчиво като сбогуване
и сляпа вяра, ударила камъните
оставяйки в теб тих отглас за себе си,
и отчупено слънце като непреглътнат залък.
Животът и неговите преплетени нишки,
понякога тънки като въже за обесване,
те спъва с усмивка и подава ръката си-
горд, превъзнасян и вечен живот,
в който всяка глътка въздух усеща се
като сподавен вопъл, лудост и благодарение.