***

С привкус на бяла зима в устните си
търся мъртвите снежинки да възкръсна
и да очертая нечии виелици и пътища-
затрупани и водещи към никъде.
Листата на книгата разлистват ми свят,
както напролет светът се събужда
и се протяга усмихнат,захвърлил назад
всичките тъжни любови и стихове.
С усмивка,пречупена наполовина-
счупена като махало на часовник,
откривам улици без посоки и име-
минувачи и гости на самия живот.




***



Тъжно е. И е бяло.
Самотно е някак си.
Дори не е сиво.
И няма причина,нито последствия.
И стъпки няма - снегът ги гризе.
И мен ще започне,
изгриза ме цялата.
Сенките липсват- избягаха.
Дърветата-голи , величествени,
целуват само паяжините и паяците,
а в корените им на топло сгушени
спят влюбени думи и клетвите им.
И тишината е бяла.
И въздухът бял.
Само закъснели минувачи преминават,
крехки и стопени в бялата пустиня,
с дебелите палта от сплетени надежди-
като от пиеса на велик писател.
И аз побелях,побеляха косите ми,
и са бели зениците ми-парчета от лед,
едвам долавям сърцето си,скрило
утайки на спомени от минал сезон.