Залък от смисъл

За нещата, които са на мястото си
няма точни измерения,нито липса или отчуждаване,
няма наука за думи и смисъл,
а само глухия отглас на пречистването.
Гладуващи деца с протегнати бели ръце
и зима,вкопчена като змия в пръстите,
изгубени усещания за минали сезони
и време с придатък на смисленост-
заровено и потънало дълбоко до корен,
неродено, а вече забравено-чуждо и ничие.
Горчиво като сбогуване
и сляпа вяра, ударила камъните
оставяйки в теб тих отглас за себе си,
и отчупено слънце като непреглътнат залък.
Животът и неговите преплетени нишки,
понякога тънки като въже за обесване,
те спъва с усмивка и подава ръката си-
горд, превъзнасян и вечен живот,
в който всяка глътка въздух усеща се
като сподавен вопъл, лудост и благодарение.