Еклесиаст

Днес мислих цял ден как да започна това, което следва да напиша. Мислите идваха хаотични в мен, живи и луди, някои по-спокойни, други спонтанни, но със сигурност прескачащи се една друга и за всяка си мислех - дано не я забравя,дано си я спомня довечера, а всяка следваща беше по-добра от предишната. Малко като израз за жените прозвуча това.
Писането не е трудно. Просто изливане на натрупаното в теб, на чернилката. За някои има психиатри и лекари, които да изслушат това, което искаш да бъде чуто. За други има приятели, които правят това безкористно, от истинско чувство към теб, а не поради дълг или тежест. Има родители за други, семейство и разбиране по онзи тих и мил семеен начин, онези хора, с които си преживял ражданията и кръщенетата, целувката на бебето, първия плач, първата стъпка и първото зъбче, плакал си с тях на погребенията, скърбял си тихо в ъгъла или са те прегръщали без думи, без да те пускат, дълго и всеотдайно, силно и безшумно. Хората, с които си се смял на празниците, споделял си трапезата на Коледа, хора, които мислят за теб в два през нощта или в три следобед и се обаждат, за да ти кажат " -Как си? Липсваш тук. Обичаме те." Има и мълчаливото одобрение на празната стая, на голите стени и мъртвите предмети. Те слушат по-добре от всеки друг. Макар да не носят емоцията в себе си, те притежават тишината, а тишината е най-добър съюзник на мълчанието. Тишина, мълчание и самота, това е усещането за празна стая. И всяко писане е изповед пред някого. Пред себе си, пред Бог, пред другите. За хората, за смъртта, за живота. За прекалено многото мисли. Пак за хората, за отношенията между тях, за сложните нишки. Объркано е. За грехът. За случките, за предопределеността, случайността, съдбата. За грешките, милионите грешки, за онова лудо същество в теб, което взима грешните решения. Стоиш отстрани и си зрител на филм. Черно-бял филм, а ти си само кадър от него. Стоп-кадър, секунда. Ням филм без край, без продължение. За самотата, понякога за прошката. Опрощението и вината. Човешкото в хората. За всичко най-човешко в тях, най-първично, за инстинктите, за предразсъдъците и да, за гордостта, да, за потиснатото, скрито и тайно усещане. За злобата. За омразата. За това как светът рухва, как ти самият рухваш, как владееш всичко и същевременно нищо не зависи от теб. За създаването на живот, за смъртта. Какво ще остане след мен някой ден? Прах. И въпроси без отговори. За пепелта. Тук, там, навсякъде. Пепелта вътре в мен. За думите и липсата им. За кръговрата. За всичко това няма слушател. Няма правилен начин, няма грешен отговор. Руска рулетка - някакъв късмет и вяра. Единствено това, което е достатъчно. Сам в себе си, другите в теб, в никой, в някого. В света и хората, и липсата ти в него. Светът върви без мен. Наблюдавам го, понякога ми идва да го ударя и нагрубя, понякога ми е безразличен, понякога не зная какво правя и защо съм в него. Луд свят, чужд свят. Свят, който е бил за мен най-красивото, създавано някога. Свят, пълен с цветове, чудеса и тишина. Липсват ми малките жестове. Малките спомени от детството. Букетите, които носех грейнала вкъщи, ухаеха няколко дни и къщата имаше вкус на гора и на свобода. Липсва ми песента следобед, която се носеше отнякъде, понякога по-тихо, понякога по-близо и по-силно, но отчетливо женско пеене, песен за безкрайното колело на живота, за слънцето всеки ден, за работата, която няма край и празниците, които свършват винаги , когато не трябва. Липсват ми котките по керемидите. И лимонадата, детската лимонада. И играта на топчета. Смокинята, гроздето, ябълките. Хората и празниците, споделянето. Част от цяло, част от кръг. Сега няма кръг, няма синева, има само чужди хора на едно и също място. Общи спомени и черно-бели фотографии. Мило някак, но далечно. И забравено.