Име

ЦИГАРИТЕ в мрака размисляха. Опряла брадичка на колене, загърната в тъмнина, аз никак не се учудих на невероятната среща, за която разправяше зидарят. Намерих още едно потвърждение на моята теория за срещите:

Не можеш да избегнеш съдната среща. Да идеш накрай света, да си смениш косите, лицето, името, нрава, пак ще те познае някой, пак ще се натъкнеш тъкмо на оногова, от когото се криеш. В тоя кръгъл свят всички пътища водят към неминуемата среща. Природен закон е да се сблъскаш с човека, от когото бягаш. Сякаш невидима магнитна стрелка управлява посоките ти. Може би неизвестни биотокове се излъчват от гузната съвест и притеглят човека право към наказанието на срещата.

Нарочно избрах най-затънтения край. Не бях аз единствена. Какви не типове, надошли на строежа откъде не. Тук бе Аляска. Пияници, несретници, бездомници, парясници. На дъното на погледа им — утайка от стари грехове. Аз ги разбирах добре. Кой друг, ако не аз? Тук заживях без презиме. Почти го забравих. Но рано или късно, името застига човека... Тъкмо когато най-спо койно си вървиш по пътя, нечия ръка се слага на рамото ти и вкаменена, ти чуваш собственото си име като присъда:

— Райна Стаматова! Сякаш си настъпила мина. Ще се разлетиш на части. Не можеш се укри никъде. Единствено спасение в тоя кръгъл свят е да живееш така, че да не те е страх да бъдеш позната. Няма друг начин, колкото и да искаш да бъдеш оригинална. Нищо не можеш измисли, освен да пазиш проклетото си име. За да вървиш с лека душа, с вдигнато лице към неизбежната среща. За да не изтръпваш от страх, щом някой извика името ти. Затова се бяха юрнали насам. Да започнат живота отначало. Без спомени. Без грешки. Без срам на челото. Но възможно ли е това? Да зачеркнат досегашния си живот. Да си изгрдят ново име. То е много по-трудно, отколкото да изградят нов град . . .

А аз трябваше да тръгна още по-отдалеч, отвъд нача лото. Да залича едно име и да създам ново. Сам-сама, с голи ръце. Не биваше да допущам ни миг леност в тоя труд, равен на труда на цели поколения. Защото името е човекът. То е лицето му, душата, миналото и бъдещето. То е характерът му. Съдбата му. Името — това е времето. Натрупани дела, грешки, постъпки, години. Всичко е впечатано в името. Всички врати към сърцата може да отвори едно име. Само така човек се е осъществил. Името — това са твоите другари, любов, достойнство, самочувствие, надежда. Ти носиш в името си предопределение за живота си. Човек, който си е създал име на смел и честен, той е принуден да остане верен на името си и да постъпва смело и честно дори ако това му струва твърде скъпо. Инак ще изгуби най-голямата си придобивка, ще изгуби себе си и света. Името — това е вътрешният покой, сладкият хляб и сън, усмивката и здравето на човека. Лошото име те смазва като болест. То загрозява и най-красивото лице. Носиш го като сипаница. Когато ти отнемат името или го опетнят, или го накажат със забрава, ти си унищожен човек. Но името не може да се унищожи. Времето е акумулирано, кондензирано в името на човека. И то остава.

Догорели погледи си отиваха вече от огъня. Вперила очи в загасващите въглени, аз устоявах твърдо на погледа па Влад, който ме дърпаше към него, и заклинах сама себе си:
... Не се забравяй! На всеки друг са позволени лудини и ветрогонства на младини, но не и на тебе! Ни една погрешна стъпка няма да ти бъде простена. Ти си белязана по рождение. Носиш родово петно на челото си като цирей. Струва ти се, че всеки отдалеч го вижда. Физически усещаш тежестта му. Има мигове, когато се изпотяваш от името си. Нямаш право на любов, на следване в университета, на мечти. Нямаш право на закачки, на танц, на лукавство. Нямаш право па грешки! Коя си ти? Първо трябва да станеш равна на другите. Не се самозабравяй! Не заслужаваш щастие дори на шега. Стани вързан вятър! Стъпчи усмивката си! Времето тече. Всеки миг е една крачка към разкритието. Помни, помни коя си! Трябва да напрегнеш всички сили, за да си създадеш име! Съвсем ново, без следи от износване, без петна от нечисти пръсти. Името „строител" звучи добре. Искаш да си го присвоиш. Но това не е тъй лесно. Трябва да се напрегнеш повече от другите, да направиш нещо, за което да ти благодарят дори ония, пред които чувствуваш неволна вина. Да започнат да произнасят черното ти име с обич. Да ти вярвят, дори когато узнаят истината ...

Но аз не можех да си създам име. Не можех да се боря за нови методи с оная пробивна сила, с която Марин Грозев воюваше по скелите. Аз бях човек с родово
петно. Такъв човек не може да се сражава за своя идея, да критикува, да бъде смел и изобретателен. Ще му кажат: „Чакай, бе, ами ти? Кой си ти? Ти ли нас ще учиш?'' Всеки може да го оскърби и заподозре в най-лошото. Човек с петно. Никой няма да му повярва. Никой няма да тръгне след него. Затова и аз така бързо отстъпих пред съпротивата на момчетата, пред упорството на бригадира. Нямах право да защитя собствената си идея. Нямах право да бъда пълноценен строител. Човек с петно... Само който няма ни едно родово петно ни от баба, ни от дядо, ни от роднини по права и крива линия, а също сам никъде в нищо не е обърквал — има ли такъв жив човек? — само той може да критикува, да казва истината и да търси нов път ...

Тая нощ усетих незаличимите следи на времето, впечатани в името. И потреперах от съдбовен студ.

— ЗА КАКВО си се умислила така дълбоко? - докосна ме топлината на неговия шепот, преди да вникна в думите му. Нашето още прясно „Ти" ме караше да изтръпвам до петите.

Влад седна до мене, разрови с един клон пепелта. Проблеснаха червени орехи жаровина.

— Време. Що е време? — попитах неволно, хипнотизирана от въглените. Смътна тревога ме обгърна като мъгла. Нощта течеше — една тъмна, дълбока река, която ме бе повлякла към някаква неизвестност.

— Може би тревогата е чувството за време! — заговорих с глас, загледан в гаснещата жарава. — Мнозина преминават през света спокойно, без да подозират изтичането на времето през себе си. Колкото по-рано се събуди тревогата, толкова по-добре. Дори ако за това пробуждане е причина една болест, една смърт, едно лошо име, едно петно, пак е по-добре! Тая разяждаща като ръжда тревога е присъща само на човека. Тъкмо тя го отличава от животните. Какво друго?
— Някои твърдят, че отликата е смехът. Само човек има способност да се смее, да иронизира сам себе си! -- гласът на Влад бе някак в неизправност и това засили безпокойството ми.
— Не е вярно! Животното се смее, и то много по-спонтанно: с въртене на опашка, с палави скокове, с цяло тръпнещо тяло! — възразих по-скоро на опасността, която се надигаше в гласа му, отколкото на думите му.

— Други считат, че с овладяване на огъня човек се е разграничил от животните! — добави Влад, а гласът му продължаваше да е погълнат от нещо по-силно и неотменимо.

— Това не е основното. То е последица. За да открие огъня, човек е бил тласнат от друго. Какво е то? — Моето смущение го улесни. Той се приближи.
— Трети твърдят, че човек е обществено животно за разлика от останалите твари. — Гласът му видимо мислеше за съвсем друго.

— Не е точно! — се мъчех аз да го върна към разговора. — И сред животните има организирани общества: пчелите, мравките... Човек става човек, когато осъзнае своята ограниченост и своята безграничност. Защото човек е осъзнато време. Тревогата е може би тръпчивият вкус на времето, което тече през клетките ни. Дори в сънищата си не можем да се приютим от тревогата. Мъчителна, отчаяна гонитба със затъващи стъпки в пясък. Сипеят се рони. Крачка нагоре, хлъзгане надолу. Нозете тежат, тъпчат на едно място. Сънувал ли си това?

— Тоя сън кой не го е сънувал? — каза той с тон на учудване, че все още продължава да ме слуша.
— Тоя сън изразява може би самите мигове на застой, които ние проспиваме. А може би това е болката от нашето неумение да живеем. Или това са стъпките на времето, които се спъват в нас?
— Как разбираш ти умението да живеем? — сега гласът му прозвуча като тъмно ехо на неговия предишен познат глас.

— Само човешкият живот може да остави някаква диря. Това, което не умира със смъртта му, характеризира човека. Последиците са мерило за живота на човека. Животното е смъртно. Само човек може да бъде безсмъртен! — говорех настойчиво на тая отвлечена тема, за да го отвлека от тревожещото ме друго нещо.

— Но за самия човек какво остава? Той си отива заедно с времето! — в тона му се спотайваше оная иронична усмивка, която винаги ме дразнеше, но сега още повече засили тревогата ми. Влад погледна нагоре. С това движение на главата той отмахваше разговора. Какво сме седнали да философствуваме в тая удивителна нощ? Над нас по необятния небосвод бяха пръснати звезди, големи колкото орехи и проблясващи като въглените в пепелта.

— Тъкмо затова човек е носител на времето. Натрупан хилядолетен опит, история, мъдрост, памет, имена — това е човекът. От животното не остава ни следа. Но човек има продължение. Времето е акумулатор на духовна енергия. Човешките стъпки проправят пътища, сълзите кристализират в познание, грешките — в опит, любовният миг — в поколения, дела, изкуство ...

— Ако в любовния миг се мисли за последиците, нищо няма да остане от него! — възрази той с убийствена насмешка.
Сблъсках се с мъжкото усещане на времето. Мигът сам за себе си, изтръгнат от вчера и утре, бе всичко за него. Чувствувах във Влад съвсем друга тревога: да не проспи тая рядка лятна нощ, да не я остави да му се изплъзне през пръстите. Неповторима нощ. Откъсната от миналото и бъдещето. Нищо не съществуваше за него освен тая южна звездна нощ. Би било престъпление спрямо природата, ако ние двамата пропуснехме такава нощ. Влад се озърна. Сенките на зидарите неусетно се бяха прибрали из бараките. Бяхме съвсем сами.

— Най-горчив е вкусът на тревогата, когато животът тече гладък и сладък! — се отбранявах аз от неговото завладяващо мъжко усещане на времето. — Няма по-тежък от лекия живот. Защото не оставя диря. Само голямо напрежение, само задъхано катерене по най-стръмен път успокоява тревогата.
— Само това ли? — гласът му стана някак ръбест. Обзе ме страх. Заговорих бързо-бързо, да отклоня, да отблъсна заплахата:
— Времето, преминавайки през човека, иска да изпие до капка силите му, да разтвори до сетно зрънце рудите на сърцето и ума му. Времето настойчиво иска да излезе обогатяло, умъдряло. Защо? За да има какво да влее в утрешния човек, тоест в самото себе си? Нали човек е осъзнато време? Какви потайни, далечни цели преследва времето? Дали изобщо има някаква цел? Ако няма цел, тогава защо наказва така жестоко оня, който го пра хосва?
— Кой всъщност прахосва времето? — прошепна той с клокочеща закана.
Заговорих по-високо, защото имах чувството, че той не ме чува, сякаш бе отвъд планините, макар че седеше съвсем близо до мене:
— Отмъщението на пропиляното време е блудкавият вкус на собственото ни денонощие. Нищо не ни радва, ако сме изгубили времето си. Хлябът не ни е сладък, сънят е кошмар, любовта — досада, животът — отрова. А как да зашепим времето и да не го пропилеем през пръстите си? Колко трудно е да бъдеш човек. Мъката да живееш, може би това е мъката да уловиш времето...

Влад не ми даде да довърша ...

КОЛКО пъти в спомена се връщах да доизживея префучалите мигове на тая нощ, да ги разтегна, да ги разчленя и свържа, да ги изчерпя. И все не можех. Исках да си спомня нощта изцяло, последователно. А виждах всичко сбито, едновременно и разпокъсано, всичко объркано, смесено и деформирано.
Неговата посегнала ръка. Една падаща звезда през рамото му. В гъстата задъхана тъмнина моето „Не!", обърнато по-скоро към самата мене, отколкото към него. В неговата близка, близка зеница — луната, разбита на искри. Неговите устни, подгонили моите, и моите, откъснати от мене и станали негови. Разрошената ми коса, вляна в разплетената плитка на Млечния път. Неговата ватенка, постлана до загасналия огън, сякаш върху самата топла пепел. Моето рамо, приютено до него и защищаващо се от него. Бяхме така близко, че не можехме да се видим. Над мене се надвесваше небосводът. До гърдите ми биеше ускореният пулс на звездите. Той прегръщаше твърдата неподатлива земя, поемаше нейния влажен петнист дъх. Аз поглъщах препускащото дишане на вятъра. Горе и долу се преобърнаха. Жаравата от огъня стана небе, а ние легнахме върху звездите. Затворих очи. Върхът на планината стана дъно на море. През стиснати клепачи видях как тъмнината свети от болка...

Блага Димитрова