Безтегловна игра на гоненица
между мен и Вселената.
Пътна карта без посоки.
Счупен компас без стрелка.
Сочи винаги никъде.
Пясъчен часовник, пълен с въздух.
Стрелките на дърветата
показват часа на Земята,
а ръцете ми сочат
оставащия брой вдишвания.
Бягам и се опитвам да не дишам,
за да живея по-дълго.
Сянката ми е дълга точно
три наносекунди,
душата ми тежи
колкото зрънце пшеница,
по-млада съм от теб,
но по-стара от нея.
Вчера ще бъда вечна,
а утре бях никоя.
Осем вдишвания и едно мигване.
Толкова е нужно за да се събудиш.
За да заспиш, съм нужна само аз.
Вървим взаимно един на друг в стъпките
аз в твоите обувки, ти в моите
Бягаме един от друг и изгубени
търсим отново намерената вяра в мислите си.
Намираме единствено сънища.
Няма пътища на вярата.
Няма вяра в пътищата.
Нищото е всеобхватно,
обгръща, целува, усеща и слуша
трепери, изтръпнало от трепети,
накрая се измори от бездействие
и заспа, свито на кълбо.
Показалецът на лявата ми ръка
посочва многото малко хора.
Истинските стрелки сочат
малкото истински хора.
Една капка. Две капки.
Небето капе. Морето капе.
И в тези дни на непрестанни валежи
капят блуждаещите мисли в косите ми:
наистина ли всички дъждовни капки
умират щастливи, изживели мечтата си
да докоснат, да се попият в пръстта,
а всички морски и всякакви капки
мечтаят единствено
да бъдат понякога дъждове?
И дали всяко късче вода в краткия си живот
съществува и чувства в своите молекули
и се влива в морната, жадна земя
и умирайки, дарява живот,
както кръвта се влива в сърцето,
и както аз, грешницата,
умирам, вливайки се в теб.
Няма коментари:
Публикуване на коментар