забравих да ти кажа
как случките от миналото
понякога ми засядат в гърлото
чудя се защо не успявам да вдишам
а когато успея, се задъхвам
забравях прекалено дълго, всяка вечер по малко
след време осъзнах, че нищо не се е получило
опитвах се отново и отново и отново
отказах се, после се върнах в началото
винаги се хващах за една нелепа малка надежда
казвах ти лека нощ преди да заспя
изповядвах се пред теб и разговарях с теб
стана като мой полу-близнак, наполовина брат
толкова естествено
забравих
да ти кажа
как когато ме прегърна се почувствах на място
как това място все още ме боли
защото си изгубих мястото
изгубих и посоката
забравих да ти кажа да ме спомняш
иска ми се да мисля, че някой ден ще сме стари и ще се смеем на всичко това
всеки път се канех да ти кажа всичко в очите
и винаги отлагах за следващия
не намирах сили да доведа нещата докрай
така би било редно - когато поставиш точка, поставяш я както трябва
иначе не се получава
не е истинско, не е от сърце и не струва
не успях да ти кажа, но за няколко секунди си казахме всичко без думи
надявам се сърцето да не лъже
не ти казах колко те намразих
как ненавиждах теб, света и себе си
не знаех накъде да насоча всичко
как пропаднаха доста неща
но научих прекалено много други
не ти казах, но те прегърнах без думи
прегърнах те с цялата любов на която съм способна
и как понякога ми се иска да вярвам в щастливия край
как с теб сме неписани герои на неписана история
как някой ден всичко ще е наред и ще сме на мястото си
където и да е то
на всяка цена
не ти казах колко харесвах да хващаш ръката ми
понякога си мисля, че имаме прекалено обща чувствителност
въпрос на химия
на химера
някой ден ще намерим щастието си
това всичко е въпрос на вяра
а другото останало
е без никакво значение.

Гара.

този мъж със кръглата  шапка
стои на пейка и чака часовникът
да удари пет пъти
всеки петък
във пет без петнадесет
като стопанин без куче
и куче безименно
държи вестник (свит на две в коленете)
пуши цигара и наблюдава врабчетата
брои копчета на ревера си (липсва едно)
вдишва дълбоко следобеда
и очаква
да срещне случайно онази Мария, която
идва винаги в Събота.

бъдеще безвременно

Някой ден аз
ще си хвана дъжда и ще скачам във локвите
ще си пея със тебе забравени блусове
ще си хвана звезда и ще падна със нея
ще протегна ръка, за да стигна просторите
ще си хвана Луната сега за опашката
както малко дете си улавя дъгата във облака
ще посвиря соната във градска градина
и ще спра непознат, за да бързаме двамата
и ще искам да спра тази лудост Земя
да засветя във тъмното (напук на  посоките)
да обърна света, да объркам историите
и ще измисля страна (да не бъде кръщавана)
да сме с тебе и в студ и тъга,
ще броим тази нощ звездобройците.
Ще се вплитам със снопче лъчи и дъга
като вятър от кичур коса на дете
ще си имаме куче и  шапки от вестници
и ще сричаме думите с многото гласни
ще четем през прозореца прогноза за времето
и ще спираме времето, да го скрием в часовника.

* * *

И няма да съм вече тъжна.

И ще бъдем двама.

И времето напук ще свърши.

И ще пишем ние с теб по тротоарите.

И ще има вятър, вятър...

И мечти безкрили. Окрилени.

И ще свърши недовършеното

И оркестър - безпаметно стар.

И ще свири джаз, вечерен

И старите двойки във такт

И ще стъпват полека, отмерено

И ще изпадат във транс.

И ще сме зрители в залата

И ще пляскаме звучно

И ще слушаме тишината, подслушвана

И ще бъдем безгласни слушатели.

И  ще слушам, слушам

И няма да се преситя от слушане

И все по-различно ще чувам

И ще слушам на сърцето ти музиката.

И ще бъда... запълнена

И ще се усмихвам на хората

И ще напиша онази история, знаеш я

И няма да съм вече тъжна.