Две сенки се държат за ръка
На брега на реката
Където времето свършва и започва отново
Тази люлка на живота
Две безплътни очертания
Интервал стопена самота
Луната потъва дълбоко и бавно
Пронизана от нечий небесен дуел
Сенките скачат в сребърността на реката
Крият се, стопени илюзии
Търсят скъпоценни камъни по дъното
Държат с ръце любовта си
Тази безкрайна плаваща прегръдка
Тези отблясъци от вечност
Тук веществото е аморфно, любов
Тук всичко е съществено
Нощта съблича душата си,
Заключва я в рамка.
Крехкост.
Няма коментари:
Публикуване на коментар