* * *

"She wanted to teach me that people have two sides.
A good side, a bad side,
a past, a future.
And that we must embrace both
in someone we love.
And I tried."

Най-красивата жена в града

От пет сестри Кас беше най-младата и най-красивата. Кас беше най-красивата жена в града. Полуиндианка, с гъвкаво и странно тяло, с тяло змийско и огнено, и с очи, които му отиваха. Беше дух, затворен в лампа, но не можеш да бъде задържан в нея. Косите й бяха черни, дълги и копринени, със свой собствен живот, така както и тялото й. Кас или имаше прекрасно настроение, или въобще нямаше. Никога не беше равнодушна. Някои я мислеха за луда. Глупаците го мислеха. Глупаците никога нямаше да разберат Кас. Мъжете смятаха, че тя е просто машина за секс и пет пари не даваха дали е смахната или не. А Кас танцуваше, флиртуваше, целуваше мъжете, но щом дойдеше време да го прави с тях, Кас винаги намираше начин да им се изплъзне и да офейка.
Сестрите й я обвиняваха, че съсипва красотата си и че въобще не използва ума си, а Кас имаше и ум, и душа: рисуваше, танцуваше, пееше, правеше някакви малки фигурки от глина, а когато някой носеше в сърцето или в тялото си рана, Кас искрено страдаше за него. Просто умът й беше нещо различно, умът й просто не беше практичен. Сестрите й я ревнуваха, защото привличаше техните мъже и се сърдеха, че не ги използва достатъчно. Най-често беше добра с по-грозните. От красавците се гнусеше. „Нямат душа — казваше, — нямат живец вътре. Само дето са направени от съвършени малки ушни извивки и нарисувани нослета… Повърхност и нищо под нея…“ Имаше характер, граничещ с лудостта. Имаше характер, който някои наричаха лудост.
Баща й го бе уморил алкохолът, а майка й бе избягала, оставяйки момичетата сами. Отишли при някакъв роднина, който ги изпратил в манастир, за да се образоват някак си. Манастирът бил тъжно място по-скоро за Кас, отколкото за сестрите й. Момичетата ревнували Кас и Кас ги биела. По цялата й лява ръка имаше следи от бръснач, спомен от две кавги. Имаше и един зараснал белег на лявата буза, който, вместо да намалява красотата й, я подчертаваше още повече.
Срещнах я една вечер в бара Уест Енд, скоро след излизането й от манастира. Понеже беше най-малката от сестрите, излезе последна оттам. Влезе и седна до мен. Бях най-грозният мъж в града и сигурно затова ме избра.
„Едно питие?“ — я попитах.
„Да, може.“
Струва ми се, че не сме говорили нищо особено онази вечер. Ако имаше нещо необикновено, това беше красотата на Кас. Тя ме избра и това е всичко. Никакъв натиск. Обичаше да пие и пи доста. Сервираха й, макар да не изглеждаше пълнолетна. Може би имаше фалшив паспорт, не знам. Но винаги, когато излизаше от тоалетната и идваше да седне до мен, аз се надувах. Беше не само най-красивата жена в града, но и една от най-красивите жени, които бях срещал. Прекарах ръката си около кръста й и я целунах.
„Мислиш ли, че съм хубавица?“ — попита.
„Да, разбира се, но има и нещо друго… нещо повече от това…“
„Всички ме обвиняват, че съм хубавица. Какво ще кажеш, вярно ли е?“
„Хубавица не е точната дума, не с достатъчна за теб.“
Кас отвори чантата си. Помислих, че търси носната си кърпичка. Извади оттам дълга игла за шапки. Преди да успея да я спра, прекара иглата през носа си, малко над ноздрите. Бях ужасен и омерзен. Погледна ме и се усмихна.
„Сега красива ли съм? Не с ли така, момче?“
Издърпах иглата и сложих кърпичката си на раната. Няколко клиенти и барманът я бяха видели. Барманът се приближи към нас.
„Виж какво — каза на Кас, — ако го повториш още веднъж, ще те изхвърля. Тука нямаме нужда от твоите спектакли.“
„А бе приятел, я се еби в гъза.“ — му каза.
„Защо не я оправиш.“ — ми каза барманът.
„Сама ще се оправи.“ — казах.
„Този нос си е мой — каза Кас — и мога да правя с него каквото, по дяволите, ми скимне!“
„Недей — казах, — боли ме.“
„Искаш да кажеш, че теб те боли, когато пъхам игла в собствения си нос?“
„Да, това имам предвид.“
„Добре де, няма да се повтори. Усмихни ми се сега!“
Целуна ме, смеейки се, като държеше кърпичката на носа си. Когато барът затвори, тръгнахме за вкъщи. Имах малко бира, която изпихме, приказвайки. Тогава разбрах, че тя е човек, изпълнен с добрата и нежност. Раздаваше се, без да го разбира. И едновременно се въргаляше в мрака на дивотата и несвързаността. Шизофреничка. Една прекрасна и чувствена шизофреничка. Може би някой мъж или нещо друго щеше завинаги да я унищожи. Не ми се искаше да съм аз.
Легнахме и, след като угасих светлината, Кас ме попита:
„Сега ли искаш или сутринта?“
„Сутринта“ — казах и й обърнах гръб.
Сутринта станах, направих две кафета, сервирах й едното в леглото. Усмихна се.
„Ти си първият мъж, който не пожела да го направим вечерта.“
„О’кей — казах, — никой не е казал, че трябва да го направим непременно.“
„Не, чакай, искам го сега. Само малко да се пооправя.“
Кас влезе в банята. Излезе бързо. Беше съвършена — дългата й черна коса блестеше, очите и устните й блестяха, цялата блестеше. Със спокойни жестове ми показа тялото си и се мушна под чаршафа.
„Ела, любовнико!“
Приближих се.
Приемаше целувките ми с всеотдайност, без да бърза. Ръцете ми потърсиха нейното тяло, погалиха косите й. Влязох. Беше топла и тясна. Започнах да се движа бавно, исках да продължим много. Очите й бяха заковани в моите.
„Как се казваш?“ — попитах.
„Какво, по дяволите, те интересува?“ — попита.
Засмях се и продължих. След това се облече, заведох я пак в бара, но не можах да я забравя. Тъй като по онова време не ходех на работа, спах чак до два часа на обяд, после станах и четох вестник. Бях в банята, когато влезе с едно огромно, като ухо на слон, листо.
Разтвори ми листото.
„Откъде знаеш, че ще съм в банята?“
„Знаех.“
Почти всеки ден Кас идваше, когато бях в банята. Беше по различно време, но тя много рядко бъркаше и винаги ми носеше по едно огромно листо. После се любехме.
Един-два пъти ми се обадиха по телефона през нощта и тичах да платя гаранция, за да я извадя от затвора, където я бяха вкарали за пиянство и неприлично държание.
„Кучета мръсни — казваше, — мислят, че като те черпят по едно питие, ще им легнеш в леглото.“
„Щом приемаш черпенето, сама си търсиш белята.“
„Мислех, че се интересуват от МЕН, а не от тялото ми.“
„Аз се интересувам и от теб, и от тялото ти. Но се съмнявам дали повечето мъже могат да видят в теб нещо повече от едно тяло.“
Заминах от града за шест месеца, поскитах малко и се върнах. Не бях забравил Кас, но имахме няколко караници, пък и ми се щеше да мръдна малко, да попътувам. Когато се върнах, мислех, че е заминала някъде, но след половин час я видях да влиза в бара Уест Енд и да сяда до мен.
„Върна ли се бе, копеле?“
Поръчах й едно питие. Погледнах я. Носеше рокля с висока яка. Никога не я бях виждал облечена така. А под всяко око беше мушнала по една карфица със стъклена глава. Виждаха се само стъклените глави, но там бяха и двете карфици, забити, пъхнати в кожата й.
„Дявол да те вземе, още ли се опитваш да разрушиш красотата си?“
„Не бе, глупчо, това е мода!“
„Ти си луда.“
„Стана ми мъчно за теб.“ — каза.
„Има ли някой друг?“
„Не, никой няма, само ти си. Но правя пиаца. Струва десет долара. За теб обаче — без пари.“
„Махни тези карфици!“
„Не, много са на мода.“
„Правят ме нещастен.“
„Сигурен ли си?“
„Да те вземат мътните, да, сигурен съм.“
Кас бавно издърпа карфиците и ги сложи в чантата си.
„Защо се караш с красотата си? — я попитах. Защо не щеш да се сприятелиш с нея?“
„Защото хората смятат, че това е единственото нещо, което имам. Красотата не е нищо, красотата изчезва. Не можеш да разбереш какъв късмет имаш, че си грозен, защото, когато някой те харесва, знаеш, че е за нещо друго.“
„Добре — казах, — страшен късметлия съм.“
„Не искам да кажа, че си грозен. Просто така смятат хората. Имаш много интересно лице.“
„Благодаря.“
Обърнахме още по едно.
„Какво вършиш сега?“ — попита.
„Нищо. Нищо не мога да върша. От нищо не се интересувам.“
„Аз също. Ако беше жена, би могъл да станеш проститутка.“
„Не мисля, че бих могъл да понасям тесни контакти с толкова много непознати. Уморително е.“
„Прав си, уморително е, всичко е уморително.“
Тръгнахме си заедно. По пътя се заглеждаха по нея. Беше прекрасна, може би още по-красива от преди.
Пристигнахме вкъщи, отворих една бутилка вино, разприказвахме се. С Кас винаги си лафехме много добре. Говореше тя малко, после замълчаваше, започвах аз. Разговорът вървеше лек и свободен. Много тайни откривахме заедно. Когато говорехме за нещо красиво, Кас се смееше, смееше се от сърце. Беше като голямата радост, която излъчва огънят. Говорейки, започнахме да се целуваме, притиснахме се един в друг. Бяхме възбудени и искахме да легнем. Тогава Кас съблече роклята си и го видях — един грозен и извит белег на гърлото й. Дълъг и дълбок.
„Дявол да те вземе — казах, — дявол да те вземе, какво си направила?“
„Опитах със счупена бутилка една вечер. Не ти ли харесвам вече? Не съм ли красива?“
Дръпнах я в леглото и я целунах. Тя се отдръпна и се засмя.
„Някои клиенти дават десетарката, а след като се съблека, отказват да го правят. Но вече са платили. Много е смешно.“
„Да — казах, — ще пукна от смях… Кас, моя мила кучко, обичам те, стига си се самоунищожавала. Ти си най-живата жена, която познавам.“
Целунахме се пак. Кас плачеше без глас. Усещах сълзите й. А дългите й коси се вълнуваха върху мен като черното знаме на смъртта. Любихме се и любовта ни беше бавна, спокойна и прекрасна.
Сутринта Кас стана и приготви закуската. Изглеждаше спокойна и щастлива. Пееше. Бях още в леглото и се наслаждавах на нейното щастие. Дойде при мен и ме дръпна.
„Ставай, копеле! Измий си лицето и пишката и ела да се забавляваме!“
Онзи ден я заведох на плаж. Беше делник, лятото беше още далече и наоколо беше пусто, по прекрасен начин. Скитници, загърнати в дрипите си, спяха по пясъка. Други, седнали на дървените пейки, си поделяха бутилка вино. Наоколо летяха чайки, обезумели и безгрижни. Възрастни дами по на седемдесет-осемдесет години, насядали по пейките говореха за продажби на наследства от земи на мъртви съпрузи, убити от монотонното и тъпо живуркане. Някакво странно спокойствие се простираше навсякъде и вървяхме, и лягахме, и не приказвахме много-много. Толкова просто и толкова красиво беше да сме заедно. Купих два сандвича, пиене и пуканки и похапнахме, седнали върху пясъка. Прегърнах Кас и така сме заспали за около час. Беше по-хубаво и от любене. Беше един непрекъснат поток, без никакво напрежение. Когато се събудихме, се върнахме вкъщи и приготвих нещо за вечеря. Предложих на Кас да заживеем заедно. Гледаше ме известно време неподвижна и накрая бавно каза: „Не.“ Заведох я в бара, почерпих я едно питие и си тръгнах. На другия ден намерих работа в един завод и бачках цяла седмица. Бях много уморен, за да излизам, но в петък вечер минах през Уест Енд. Седнах и зачаках Кас. По едно време, когато вече бях доста пиян, барманът ми каза:
„Съжалявам за гаджето ти.“
„Какво се е случило?“ — попитах.
„Съжалявам. Не знаеш ли?“
„Не.“
„Самоубийство. Вчера я погребаха.“
„Погребаха ли я?“ — попитах. Бях сигурен, че всеки момент ще я видя да влиза.
„Сестрите й я погребаха.“
„Самоубийство ли? Би ли ми обяснил как?“
„Преряза си гърлото.“
Пих, докато барът затвори. Кас, най-красивата от петте сестри, най-красивата жена в града. Успях да стигна някак си до вкъщи и отчаяно се упреквах, че не настоях достатъчно да заживеем заедно, а приех нейното „не“. Цялото й държание ми подсказваше, че и тя го желае. Просто не бях го взел на сериозно, бях мързелив и нехаен. Бях заслужил моята и нейната смърт. Бях куче. Не, защо да обиждам кучетата. Станах, намерих една бутилка вино, пих много. Кас, най-красивото момиче в града, на двайсет години, бе мъртва.
Вън някой натискаше клаксон. Силно и продължително. Оставих бутилката и изревах:
„ВЪРВИ НА МАЙНАТА СИ, КОПЕЛЕ, ЧУПКАТА!“
А нощта продължаваше и аз вече не можех да направя нищо.

Майчино.

На майка ми
и всички жени в моя живот

Обичам ви, това е малко.
Не притежава мъничко тръпчивостта на виното
което се разлива по ръцете ви.
Вселени сте, и свидни мои
родина моя, приласкателство.
Мамо, ти ме научи да виждам
ръката на просякинята като най – чистата длан,
научи ме да споделям и малкото, знаейки
че за някого то е вселената, мамо.
Прости ми.
Да си пак на вратата, в градината, слънчева
да си пееш стара мелодия, майчице
и да казваш – няма по-вкусно от родното,
но аз зная
ръцете ти го правят вълшебно,
ръцете с пръстта от градината, мамо.
И най – топлия хляб, онзи, домашния
който целуваш, преди да затвориш вратата на печката
той има вкуса на детското щастие, мамо
защото е замесен от ръцете ти.
Когато ме научи да падам и ставам отново,
и как се бореше и беше сама,
и си мислех – колко ли тежи съдбата, защо раменете на мама
са приведени вечер дори с празни ръце.
Благодарих ли ти, че се бореше, някак
и се уви с този живот, като с топъл шал
и забрави за себе си, мамо
за да ме има мен, тук до теб, мамо
а да съм толкова далече от теб.
Заслужаваш вселената, майчице.
И безброй много обич.
И малка съм, мамо.
И се прекланям пред теб.

***

Жестоки са хората.
Но и аз съм човек.

Сбогом,Берлин.

Берлин е особено място. Нещо символично има в този град.
Достатъчно студен и красив за да може да бъде определен категорично. Може би такова е просто моето впечатление. Вече десет дни бях там. Купих си от берлинския битак едно старо яке и с него се чувствах много добре. Пари нямах много, затова предпочитах разходките. "Кудам щрасе" е приятен за очите на всеки, който се чувства европеец. Вървиш и гледаш света около себе си, който е пропит с дъха на една нова култура. Тя носи всичките визуални предизвикателства на своето време. На мен ми беше леко. Чувствах окото, което наблюдава. Смрачаваше се. Аз се сливах с тротоара, след това проблясвах сред рекламите на витрините. Накрая се разливах в тълпата, разтягах се от удоволствие и се събирах в себе си. Така на един ъгъл видях нея. Познах я веднага и се смутих. Това беше Природата. Беше обута с червен чорапогащник, къса пола и високи черни ботуши. Отгоре имаше късо палтенце от неизвестна за мен кожа, под което се виждаше голямо деколте. Дрехите й бяха скъпи, но стари и износени. Беше студено. Отдавна вече я гледах. Тя се приближи и с леко призрачна усмивка ми заговори. Учудих се, че разбирам думите и защото в този град това не ми се случваше често. Тя говореше на някаква смесица от славянски наречия. Такъв изказ не бях чувал, но я разбирах. Тя ми каза, че е от славянски произход. Аз наистина се обърках, защото не бях предполагал, че това е възможно. Обясни ми още, че е най-добрата проститутка в района, но за мен щяло да бъде без пари защото съм пратен. Подаде ми ръка и ние тръгнахме. Видях, че е красива. Завихме на първия ъгъл. Тя ме целуна и продължихме. Обясни ме, че с мен цялата история ще свърши. Нямах сили да се противопоставя. Вървях без да се замисля. Влязохме в тъмен вход. Тя пусна лампата. Качихме се на третия етаж. На вратата не пишеше нищо. Тя отключи. В стаята беше хладно. Приглушена светлина идваше отнякъде. Чувствах се замаян. В полутъмното тя се съблече. Помогна ми и на мен. Обзе ме еротична възбуда. Целунах я няколко пъти. После легнахме на кревата. Сега щях да се любя с Природата и целият космос щеше да ми се възхищава. А после всичко щеше да свърши. Последното нещо, което си помислих беше: "Сбогом,Берлин".

Навътре

Не знам какво ме е отгледало. Какво ме е довело дотук, до това, което съм, до мястото, на което се намирам днес. Луда съм по живота, но не обичам този живот, принуден да бъде конфигуриран. Животът, който цъка безотказно и никога не стихва, дори когато спя. Чужда съм на всичко, изречено от други, казано от други, помислено от други, направено, извършено от други. Хората са като неизписани бели листове. Не знаят, че ги носи вихъра. Не успяват да осъзнаят смисъла на това, че идват и си отиват.Онова, което премълчават търся аз, онова, което недоизказват.Това, което изричат, не е онова, което всъщност знаят. Това, което знаят, е далеч от онова, което виждат. Проблясват вътре в същината на нещо, на което отдават значение и постепенно угасват. Колко далече може да стигне хвърленият от тях камък?
Може би човек причинява болка на другите, защото самият той страда. Единственият вид, който позволява на болката да се размножава, да заразява и да се увеличава. Може би за него това е единственият начин да се изчисти. Да накара някой друг да погълне горчивия залък, който той дъвче, е начин да се почувства сит.
В действителност животът, който ти и аз сме принудени да загубим, е един и същ... Само спечелилите могат да платят от джоба си. Но ние не искаме. Не е прилично да се сърдим на някого за това, че е добър играч. Задоволяваме се да дълбаем пръстта и дъските подобно неми гризачи. Единственото, което ни интересува, е да грабнем зрънцето и да избягаме. Задоволяваме се с малко.
„Още”, казва тя безсрамно, аз отвръщам „Да”,
безсрамно спомняйки си за човешкото безсрамие.

Дебеляново

Тогава,
когато
всичко
беше
чисто.
Заваля.

Сутрин.Градът.

Една жена хранеше гълъбите на перваза си
точно в девет без петнадесет
на Графа
беше с бели коси и бяла риза
просто стоеше и ги гледаше отстрани
гълъбите бяха два и не се страхуваха от нея
малко хора я виждат
прозорецът й беше метри над земята
но хората рядко вдигат погледа си за нещо
по-различно от себе си
рядко
градът беше празен, полупразен дори
улиците бяха чисти
и онова подобаващо жужене го нямаше
по-нататък цветарката смиташе
окапалите червени листенца от розите
точно до нея циганката метеше
боклука
казах си
боклукът за едни е съкровище за друг
не видях котки, но едно куче търсеше
душеше усърдно жълтите павета
непукист
сякаш търсеше заровено съкровище и махаше
весело сутрешната си опашка
а една помакиня беше дяволски мила
продаваше закуски
и не спираше да повтаря благодаря, момиче
стана ми мило
пожелах й слънце
откъснах си червена роза от онази къща
покрай която минавам всеки ден
две малки червени рози на едно стебло
и ги сложих в малка бяла чаша
влюбих се в толкова много балкони
ако се загледаш, градът напомня на Венеция
железни арабески и саксии с цветя
саксии с мушкато, но никой не го поливаше
рано сутрин
казах си
градът още спи, но е толкова красиво да го наблюдаваш
когато се разлиства
сутрин
денят ще бъде три грама по-различен
сетих се за жълтата къща, голяма
само с една - единствена зелена врата
помислих си – прилича на голямо слънце
с едно - единствено усмихнато зелено око.
Намигнах му.

* * *

Един ми каза, че за да
оздравея трябва да
разкъсам със зъби всички
изгреви.

4.12.84

Мисълта на момента

Има един кръг, който никога не е напълно затворен. Това е кръгът на възможните невероятности. Понякога на тебе може да ти се стори, че той почти се е затворил около собствената ти същност. Тогава ти ще събереш всичките си видими и невидими сили в себе си и ще се опиташ да излезнеш навън. Сигурен съм, че винаги досега си успявал да го направиш.
Успял си по един или друг начин. Достоен или по-малко достоен. А всъщност за какво си го правил? Едва ли е било за да можеш да видиш на следващата сутрин изгрева. По скоро е било за да можеш да си избереш , или извоюваш място от където да го видиш.
А всъщност миналото е низ от несъществуващи неща, които можем да си представим с голяма или с по-малко голяма достоверност. Бъдещето е също такъв низ от несъществуващи неща. Но истинско за нас ни се струва това, което има по-голяма вероятност да се превърне в минало. И ти се намираш в едно непрекъснато движение между все по-отдалечаващото се старо минало и все по-приближаващото се ново бъдеще. Но ти никога не можеш да бъдеш, колкото и да ти се иска, нито в миналото нито в бъдещето. Защото ти си сега единствено и завинаги в момента. Ти живееш в момента, ти ще умреш в момента.И единствено в истинското пълноценно изживяване на момента може да има, и само тогава, смисъл твоят живот. Но това не може и не трябва да означава, че ти ще живееш само и единствено с удоволствията, които могат да бъдат създадени от едно изпълнено с леки преживявания и осеяно с безгрижие съществуване. Защото именно това съществуване, което е лишено от трудността на момента, може да те направи посредствен и незначителен в собствените ти очи. Затова ти трябва да се бориш. Отчаяно, системно и безнадеждно. Да се бориш до привидни край на собствените си сили. Тогава ще бъдеш страстно влюбен в борбата си и в нищо друго. И това ще бъде прекрасно. Защото именно борбата и стремежът нами по себи си представляват красотата и смисълът на живота. А постигнатата цел и надеждата подчертават неговото безмислие. Чрез собствената си борба ти ще осмислиш и изжевееш момента. Тогава няма да има нужда да си задаваш въпросът за собственото си съществувание. Именно тогава пред вечно жадния си за познание разум, и само със него ти ще се докоснеш до щастието. Ще се докоснеш така, както
когато си бил малко дете са се докосвали до теб тези, които са те обичали.
Но ти все пак може да ме попиташ, какво ще стане ако се умориш от борбата. Ако силите ти просто не стигнат. Ако въпреки цялото ти истинско желание не успееш да се пребориш с трудностите. Тогава съвсем случайно твоят поглед може да попадне на изхабеното ножче, изхвърлено в пепелника...
Има един кръг, който никога не е напълно затворен. Това е кръгът на възможните невероятности. И най-невероятната от всички възможни невероятности е този кръг да се затвори. Но ако все пак се затвори, а това е възможно, колкото и невероятно да ти се струва, то тогава Ти трябва да го направиш и аз съм сигурен, че ще го направиш, за да не изгасне и тази една светлина, която е светила по твоя път.

18. 06. 84.

Шибил

Радка на порти стоеше,
отдолу иде Мустафа...

Народна песен



Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха под дърво и камък, слизаше от планината и отиваше да се предаде. Утре тая вест щеше да се разчуе навсякъде, кой щеше да я повярва? Шибил малко се грижеше за това. Той бързаше и мислеше за друго.

Мислеше си как преди месец-два, от високите върхари на Сините камъни, където между гнездата на орлите беше и неговото хайдушко гнездо, той видя, че долу по пътя идат жени. Не беше в хайдушките правила да се задяват жени, нито имаше място за жени в сърцето на хайдутина. Но Шибил беше погазил много закони и не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не. „Жени, тук, сред Джендемите - помисли си той, - и това е добра плячка!" И той стана, незагрижен ни най-малко накъде го влече любопитството му. Хайдутите тръгнаха след него, засмяха се и зъбите им лъснаха като на гладни вълци.

Слязоха долу, минаха през гората, която още не беше се развила, и излязоха на пътя сред Джендемите. Това място беше най-страшно. Тук пътят се вглъбяваше навътре в дола, извиваше се по едната и по другата страна, чертаеше две дъги, два обръча на капан, в който много хора бяха намерили смъртта си. И както правеха и друг път, хайдутите препречиха пътя, изправиха се там, страшни, брадясали, наметнати с черни арнаутски гугли, отрупани с оръжие. Жените се показаха на завоя и щом ги видяха, спряха се като втрещени; после се втурнаха, едни надолу, други нагоре, и започнаха да бягат, но краката им се подкосяваха и те само лъкатушеха на едно място, като ударени птици. Прималели от страх, те паднаха на земята и заплакаха.

Хайдутите не се трогнаха, те дори не ги и погледнаха. Тяхното внимание беше другаде: една жена стоеше още на пътя, млада, хубава. И как беше пременена! Синя джанфезена рокля, елече от ален атлаз, пъстра божигробска престилка, сребърни пафти. А на шията и тежки нанизи, ред едри алтъни, ред рубета и махмудии. Къде беше тръгнала тъй натруфена, на сватба ли? Луд ли беше тоя баща, който беше я пуснал сама из тия планини?

Шибил пристъпи по-напред, момата го гледаше спокойно и право в очите. Една отвесна черта беше се спряла между гайтанените и вежди, алените и устни потръпваха.

- Брей! - извика тя и крехкият и глас странно прозвуча сред плача на жените. - Да си вървите по работата, че знайте ли се! Не ви ли е срам, какво искате от едни жени!

При тия думи хайдутите, които не снемаха очи от алтъните на шията й, се спуснаха към нея и отдалеч протегнаха жилестите си ръце. Шибил махна с ръка и ги спря. После се обърна, изправи се на целия си ръст и отвисоко измери с очи момата. Какво бяло лице! И тънка в кръста, а полите и широки, като на кукла. И какъв кураж! Очите му заблещяха весело, наду го на смях. Но по-рано от него момата беше се разсмяла с глас. Лицето и светна, стана по-хубава и сега можеше да се види, че очите и са сини и зъбите бели. Шибил я гледаше учуден: какъв ще е тоя дявол?

Как стана всичко онова, което отпосле се случи, Шибил сам не можа да разбере. Жените се съвзеха и макар още плахи като кошути, надойдоха към него. Разведри се сякаш планината, долу се зачу да шуми реката, в гората се обади птиче. Сам Шибил беше седнал на един камък, усмихваше се, слушаше брътвежите на момичето. Какво приказваше то? Един господ знае - думи, които не значат нищо, думи, които се забравят. Но как светеха очите и как беше приятно да я гледа човек. Настрана, укротени като по някое чудо, хайдутите бяха насядали и спокойно пушеха.

- Та ти си Великокехайовото момиче - говореше Шибил. - Рада се казваш. Че как те е пуснал баща ти? И пременена, с алтъни, с тия върви махмудии... Аз ще ги взема!

- Бре, ще ги вземеш! Я да ми дадеш още, че ми са малко! Я виж - извика тя, като показваше с ръка, - я виж как ти се скъсал ръкава. Чакай, аз ще го зашия!

Шибил погледна ръката си, сложена върху тапанджата на пушката: червеното сукно наистина беше се скъсало. И преди той да разбере шегува ли се тя или не, видя я току пред себе си, виждаше мъха на бялото и лице, червените й устни и когато го погледнеше, очите и го заливаха с мека и сладка светлина. Усмихваше се и го гледаше дяволито, прибираше скъсания ръкав, а в устата си държеше игла и конец.

- Не мърдай! - сгълча го тя. - Започвам. И тури нещо в устата си, та да ти не зашия и ума. Барем да го имаш!

Засмяха се всички.

- Слушай - продължаваше Рада, - да се ожениш, че да има кой да те кърпи. Да не ходиш такъв окъсан, като...

- Като какъв?

- Като циганин!

Шибил се понамръщи. Жените плахо се спогледаха.

- Да се оженя - каза Шибил, - ама момите не ме искат.

- Ба, ще те искат. Такъв ерген!

- Е, хайде, вземи ме ти!

- Кой? Аз ли? През дол бяга, цървул стяга, що е то? Хайдутин. Не, не ми тряба. Хайдутин не искам.

Шибил пак се намръщи. Рада срещна умолителните очи на жените и бързо рече да се поправи:

- Може, може... земвам те. Трябва само да питаш Велико кехая.

И като помълча малко, тя прибави:

- И кърсердарина Мурад бей... Готово. Виж ли как го заших - каза тя и пусна ръкава, - да ме помниш, да го носиш по живо, по здраво...

Шибил я погледна и се засмя. Те поприказваха още, после жените си тръгнаха и Шибил ги придружи чак дотам, дето се свършваше гората и започваше полето.

Когато се случи това, беше пролет. Тук-таме само из долищата беше се раззеленила прясна букова шума, а по другите дървета имаше само пъпки. Шибил се връщаше в планината и още се усмихваше. След него вървяха хайдутите, гледаха в земята и мълчаха. Черен гарван прелетя над тях и заграка - лош знак! Шибил не забеляза, но хайдутите се събраха накуп и си зашушнаха нещо. Жена беше се изпречила на пътя им, хубава жена, а всичко това не предвещаваше нищо добро.

Мина се още някое време, стопли се повече. Цъфнаха дивите сливи, разлистиха се крушите и един ден, сред топлия въздух и сред слънцето, закука кукувица. Както беше обичай, Шибил започна да брои, за да види колко години ще живее, но после се замисли за възрастта си и му се стори, че е вече стар. Спомни си Рада и се усмихна: "Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол! И как всичко и прилича; каже нещо - умно е, направи нещо - хубаво е!" И той я виждаше тъй, както беше я видял, когато държеше иглата с конеца в устата си, гледаше го и се усмихваше. "Не игла - помисли си пак Шибил и въздъхна. - Нож може да държи тъй в устата си, и от тоя нож човек на драго сърце би умрял!"

Тъкмо в това време минаха търговци и хайдутите ги спряха. Изплашени, прежълтели като смин, те едва се крепяха върху седлата на конете си и чакаха да чуят какво ще рече Шибил. Но Шибил не ги накара да отворят дисагите си, нито потърси какво има в кемерите им. Отдалеч той отваря приказка за туй, за онуй, споменава за Велико кехая и най-после заговорва за Рада. Хайдутите гледат в земята и изгарят от срам. Шибил пуща търговците да си вървят, изпраща ги донейде и високо им заръчва да носят много здраве на Рада.

Хайдутите вече не продумаха на Шибиля, нито смееха да го погледнат в очите. И когато вечерта се прибраха в планината на върха на Сините камъни, между орловите гнезда, и Шибил си легна и заспа, те останаха около огъня и си приказваха. Планината си беше същата, убежището им беше сигурно. И все пак те бяха неспокойни и плахо се оглеждаха наоколо. Изкрещи някъде лисица - стори им се, че човек се кашли; изпука някоя съчка - мислят, че иде някой. И те по-близо се навеждат един към друг, шепнат си и гледат как Шибил се върти в съня си, как пъшка и приказва нещо. Тогава те станаха и се застягаха за път. Не го убиха, но избягаха от него, както се бяга от чумав.

Шибил остана сам. И тогава парите от царските хазни, които беше обирал, пръстените, измъкнати от ръцете на живи и на умрели, златото и среброто от черкви и манастири - всичкото имане, което той беше натрупал и беше скрил из пещери и хралупи, всичко това потече в къщата на Велико кехая, все подаръци на Рада. Скъпи подаръци за всяко "много здраве" от нея. Но ето, той получи хабер, който го замая: Рада го викаше да слезе в село; баща й им даваше благословията си, Мурад бей му прощаваше. И в знак, че думата му е вярна, кърсердаринът му пращаше божигробски броеници от кехлибар.

Дълго време Шибил мисли дали това не е примка. Всичко, което имаше, беше го дал. А гората беше се раззеленила вече цяла, натежа и потъмня, поляните се покриха с висока трева, цъфна божурът, цъфна и росенът, самодивското цвете. Из долищата се понесе дъх на люляка и на липи. И когато в усоите проехтя ревът на рогач, а в Старата кория загукаха гриви гълъби - корав се стори на Шибиля камъкът, на който вечер слагаше главата си, и тежка му се видя пушката. Той повече не можеше да трае и тръгна за село.

Когато потегли от Сините камъни, беше пладне, когато слезе долу на пътя и се обърна назад, върховете на планината и канарите по тях бяха се зачервили от залеза на слънцето. Но орлите още се виеха пред белите сипеи и каменните стени на урвите. Тия орли, които бяха навикнали на леш и които често пъти, кацнали на някоя скала, ръфаха човешки меса. Мръкваше се, в долищата се спускаше синкава мъгла, по баирите лазеха дълги сенки. Планината беше се спотаила, тиха, замислена, сякаш гледаше след Шибиля и питаше: къде? Домъчня му на Шибиля, съмнението като червей загриза сърцето му. Той седна на един камък и се замисли.

И всичко пак прекара през ума си, всичко премисли. Когато повдигна очи, месецът беше изгрял. Друг свят виждаше пред себе си Шибил и друга беше станала планината - разстлана нашироко, мътна, изгладена като синя стена, загърната в бяло було. В черни сенки се спотайваха горите, от поляните идеше хлад и бяла мъгла пъплеше по тях и се извиваше като змей. Някъде в мрака светваше светулка, написваше с огнена черта някакъв знак, някаква тайна дума, и угасваше. А дълбоко в дола нещо пееше - реката ли беше това? - пееше тъй тихо, тъй хубаво.

Шибил гледаше пред себе си и мислеше. В очите му, като къси жълти жици, се чупеха лъчите на месеца, искряха и се сплитаха в някакъв смътен образ, който ту се явяваше, ту се изгубваше. Но Шибил ясно виждаше две очи, които го гледат, една усмивка, която го мами. Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад.

Три предпазливи удара, тихо пошепнато: „Аз съм, Мустафа", вратата се отваря и той влиза в бащината си къща. На огнището гореше огън, сенки играеха по стените. По главите на пищовите на Шибиля, по паласките и пискюлите на вулията му блясват отражения. Висок и снажен, къщата сякаш беше тясна за него. Той срещна очите на майка си и разбра всичката тревога, която я мъчеше.

- Мустафа - каза тя, - защо дойде? Ще идеш ли там?

- Ще ида.

- Ще идеш! Кога?

- Утре.

Старата жена познаваше добре сина си и знаеше, че е излишно да настоява, да го раздумва. Тя седна край огъня, обхвана с ръце коленете си, потопи очи в земята и зареди:

- Мустафа, от три дни сеймените на кърсердаря леят куршуми и точат ножовете си; опитват ги с пръст да видят дали са остри, косъм да спуснат върху тях, косъма ще разсекат. И сучат мустаците си и гледат към нас... Мустафа, нещо лошо има да стане.

Шибил се обърна и я погледна, но погледът му беше такъв, че тя не знаеше дали той беше я чул и дали беше я разбрал. Тя се спотаи и не каза вече нищо.

А Шибил се разпасваше и сваляше от себе си пищови с позлатени дръжки, кулаклии ножове, работени със сребро паласки - всичко това, което за него беше вече тежко и непотребно бреме.



*



Горе, на Черковното кафене, до разтворения прозорец седят кърсердаринът Мурад бей и Велико кехая. Беят е намръщен, мълчи и замислено смуче чибука си. Но Велико кехая е весел, той ходи из стаята, размята дъното на широките си шалвари, час по час вади от пъстрия си копринен пояс голям като топка часовник, поглежда го и пак го скрива. После потрива ръце и дума:

- Всичко е наредено, бей ефенди; гледай си работата, вълкът е в капана...

На масата пред кърсердарина са сложени две кърпи: бяла и червена. Това са условните знаци за сеймените, скрити в пусия. Ако беят развее от прозореца бялата кърпа, това значеше милост, ако развееше червената, значеше смърт. И те чакат и поглеждат към улицата. Никой не се вижда. На портата не е излязла Рада, нито Мустафа се вижда да иде. Велико кехая не може да се стърпи и се завтича до къщи.

- Е? - пита беят, когато той се връща.

- Всичко е наред. Облякла се е в най-хубавата си премяна, ален атлазен елек, синя джанфезена рокля. Също тъй, както беше се облякла, когато я пратихме в планината. И жена нали е - гледа се в огледалото, пише веждите си и се смее.

- Какво ще се смее - казва сърдито беят, - не знае ли какво има да стане?

- Знае, как да не знае.

- Ти каза ли и всичко?

- Хм... всичко не и казах, можеше ли? Ама не! Всичко и казах, всичко. Ефендим, не бери грижа, работата е наред.

Минава още час. Никой не иде. Велико кехая тича пак към къщи, бави се там сега повече и най-после се връща.

- Е? - пита беят.

- Остави се, сега пък друго. Плаче. Дохождала оная вещица, майка му. Аз да бях я сварил, щях да я науча нея. Дохождала, ефендим, и кой знае какво ще е набъбрала. Сега чупи ръце и плаче. "Не давам, вика, косъм да падне от главата му. Ще му пристана, ще избягам с него в планината!" Ах, жени, жени! Тъй са те. Нейсе. Наредих я. Ще излезе. Ей сега ще я видиш на портата...

Кърсердаринът глади брадата си и мълчи. Сини кръгове от дим се огъват и вият около главата му.

Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Кърсердаринът и Велико кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх.

Мустафа върви по средата на улицата. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил - броеницата от бея, карамфилът от Рада. Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва.

Беят мачка бялата си брада и дума:

- Какъв юнак! Какъв хубавец!

- Кърпата, бей ефенди, кърпата! - вика Велико кехая.

- Какъв юнак - повтаря беят унесен, - какъв хубавец!

Велико кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца. Беят го хваща за ръката:

- Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!

- А момичето ми! А честта ми! - вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената кърпа,

Припукаха пушки. Стъклата на прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил се спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака. Миг-два - колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.

И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.

От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.

Най-гадната новела в този сборник

Предупреждение: някои пасажи от този текст са в състояние да накърнят чувствителността на нашите най-романтични читатели.



Чувствам, че отново ще се разплача, ако се върна към тази история. Ала на всяка цена трябва да я разкажа: има хора, които биха могли да се поучат от моя пример. Така поне ще живея с илюзията, че не съм съсипал за нищо най-прекрасната любовна история в моя живот.
Всичко започна с една шега. Помня го сякаш беше вчера. Попитах я какво би направила, за да докаже своята любов. Тя ми отвърна, че би направила всичко. Тогава аз се усмихнах и тя също се усмихна. Колко безразсъдни сме били.
Естествено от този момент всичко тръгна наопаки. Преди това непрекъснато правехме любов, без да му мислим. Нямахме нужда от друго доказателство за любовта. То е като да изпиеш чаша вода – само че вкусът е по-силен и през цялото време си жаден. Достатъчно бе тя да ме погледне и моят малък приятел веднага се събуждаше. Тя разтваряше устни; аз поставях моите върху тях; езикът й започваше да гъделичка венците ми и имаше вкус на ягода; аз прокарвах пръсти в ухаещите й коси; тя започваше да гали кожата под ризата ми; дишането ни се учестяваше; разкопчавах сутиена й с черна дантела, за да освободя връхчетата на гърдите й; те имаха вкус на бонбони “Крема”; тялото й беше същинска сладкарница; на самообслужване; бърза закуска, в която обичах да прекарвам времето си, да се шляя, да се колебая между влажните й гащички и четния й брой гърди; когато целуваш с език, накрая нещата излизат от контрол; после напред и назад; докато се изпразвах, крещях името й; а тя - моето.
Точката и запетаята са нещо много еротично.
Просто си бяхме една нормална влюбена двойка. Нещата се обърнаха в момента, когато решихме, че любовта се нуждае от доказателства. Сякаш това да я правим не беше достатъчно.
В началото нямаше нищо страшно. Тя поиска от мен да спра да дишам за една минута. Успеех ли, това означавало, че я обичам. Беше лесно. След това ме остави на мира за няколко дни. Ала тогава аз поех инициативата.
- Ако ме обичаш, постави пръста си в пламъка на свещта, докато ти кажа да го махнеш.
Обичаше ме, нямаше никакво съмнение. И двамата се забавлявахме, докато промивах мехурчето върху показалеца й. Това, което тогава не си давахме сметка, бе, че сме пъхнали пръст в един адски механизъм.
И така всеки на свой ред. Наддаването не закъсня. За да й докажа любовта си, трябваше последователно:
- да оближа клозетната чиния;
- да изпия пикнята си;
- да прочета до края романа на Клер Шазал (телевизионна водеща на канал TF1, авторка на романи, последният от които е озаглавен Защо да страдаме? – Бел. прев.)
- да си покажа ташаците по време на делови обяд;
- да й дам 100 000 франка без да имам право да я чукам;
- да получа чифт плесници пред кафене “Марли” без да протестирам;
- да стоя затворен в килера прав в продължение на 10 часа;
- да ходя с щипки за хартия на връхчетата на гърдите;
- да се облека в женски дрехи вечерта, когато тя бе поканила на гости приятелките си, и да им сервирам на масата.
От своя страна, за да проверя дали тя ме обича, аз я принудих:
- да изяде кучешко лайно на улицата;
- да носи в продължение на 3 дни изкуствен фалос в задника без да може да отиде по нужда;
- да изгледа до края последния филм на Льолюш;
- да пробие клитора си без упойка;
- да отиде заедно с мен на събирание и да гледа как свалям всичките й приятелки без да реагира;
- да се остави на кучето, чието лайно бе изяла;
- да стои цял ден завързана за светофара само по бельо;
- да се маскира като кучка вечерта на рождения си ден и да приема гостите лаейки;
- да отиде до “Режин” (известен парижки ресторант с екзотични специалитети – Бел. прев.), завързана с кучешки нашийник.
Няма съмнение: кажи-речи си бяхме обявили война. Само че дотук бяха само ордьоври. Занапред по взаимно съгласие решихме в нашите любовни изпитания да вземат участие и други лица.
Една вечер я заведох при приятели садисти. Тя беше със завързани очи и с белезници на ръцете. Преди да позвъня й припомних правилата на играта:
- Ако започнеш да молиш да спрат, това ще означава, че не ме обичаш.
Само че тя това си го знаеше наизуст.
Тримата ми приятели отначало разрязаха дрехите й с ножица. Единият от тях държеше ръцете й зад гърба, а другите двама пореха роклята й, сутиена и чорапите. Тя трепереше от уплаха, чувствайки допира на студения метал до кожата си. Когато остана гола, започнаха да я опипват навсякъде: гърди, корем, задник, вулва, бедра, след това й се изредиха и тримата, отначало с пръсти, а после наистина, първо поединично, накрая едновременно (единият в устата, другият във вагината, третият в ануса и всичко това при пълна съгласуваност). Когато се изпразниха едновременно, дойде ред на сериозната работа.
Ръцете й бяха завързани над главата за халка в стената. Свалиха й превръзката, за да може да вижда бича, нагайката и ремъцете, сетне краката й бяха стегнати с въжета за стената, а очите й отново завързани. Бичувахме я четиримата в продължение на 20 минути. След края на упражнението трудно можеше да се каже кой е по-изморен – изгубилата дъх от молби и писъци жертва или изтощените от размахване на камшиците палачи. Ала тя издържа, следователно ме обичаше.
След това дойде моят ред. Тъй като я обичах, трябваше да понеса всичко без да ми мигне окото. Танто за танто. Тя ме заведе на вечеря с един от нейните “бивши” – с други думи тип, когото ненавиждах. Когато приключихме, тя му каза:
- Любов моя, да знаеш не съм те забравила.
После продължи, като кимна към мен с глава:
- Този палячо никога няма да замести онова, което преживяхме заедно. Впрочем, той е такова нищожество, че може да ни гледа как правим любов без да си мръдне пръста.
Останах седнал на мястото си, докато тя яхаше моя предшественик и най-зъл враг. Целуна го право по устата, като го галеше по чепа. Той гледаше сащисано към мен. Тъй като изобщо не реагирах, той влезе в играта и скоро я набучи на шиша си. През целия си живот не съм страдал така. Искаше ми се да умра на място. Не преставах обаче да си повтарям, че това страдание е доказателство за моята любов. Когато двамата едновременно стигнаха до оргазъм, тя се обърна към мен изтощена, потна и ми каза да си вървя, тъй като имали желание да продължат насаме. На това място аз се разридах от ярост и отчаяние. Замолих я:
- Милост, по-скоро ми отрежи един пръст, но не прави това!
Тя взе, че се хвана за думата. Моят съперник бе този, който ми ампутира една фаланга от малкия пръст на лявата ръка. Беше ужасно, но не толкова, колкото да ги оставя сами. И освен това да не можеш да се почешеш по лявото ухо не е чак такава жертва, колкото да ти сложи рога някакъв тъпанар.
От този момент насетне нашата любов започна да се нуждае от все повече доказателства.
Аз я накарах да прави любов с един серопозитивен приятел без презерватив (по време на една дивашка нощ).
Тя ме помоли да направя свирка на баща й.
Аз я накаррах да проституира на авеню "Фош". В резултат я прибраха ченгетата и бе изнасилена колективно от целия полицейски участък и от неколцина бездомици, без да си мръдна малкия пръст, тъй като тя ми го бе отрязала.
Тя ми навря разпятие в задника по време на опелото на сестра ми, чийто труп преди това се наложи да прескоча.
Аз изчуках пред нея всичките й най-добри приятелки.
Тя ме принуди да кумувам на бракосъчетанието й със сина на някакъв богат борсов посредник.
Аз я затворих в мазе, пълно с плъхове и тарантули.
Не бива да пропусна и най-страшното: тя се оказа толкова извратена, че ме принуди да вечерям на четири очи с Роман Боренже (френска актриса, изпълнила главната женска роля в Диви нощи на Сирил Колар - Бел. прев.).
В продължение на една година ние извършихме всичко, всичко. До такава степен, че ни се изчерпи въображението.
Сетне един ден, когато дойде моят ред да я изпитвам, аз открих върховното доказателство за любовта. Онова, което щеше да означава, че тя ме обича за цял живот. Не, не я убих. Прекалено просто би било. Исках тя да страда до края на дните си, за да ми удостоверява във всеки един момент своята абсолютна любов чак до смъртта.
Ето защо я напуснах.
Поради което тя никога повече не ме видя.
С всеки изминал ден всеки от нас страда все по-силно за другия. Плачем един за друг вече години наред. Ала и тя като мен знае, че инак не може и да бъде.
Нашето най-силно доказателство за любовта ни бе никога повече да не се виждаме.