Звезда.

ако някой някога се опита
да улови звезда с шепите си
надявам се да опита
да се постарае
изисква се усърдие
и малко кураж, сърдечност
и смелост, и воля
изискват се топли длани и горещо сърце
достатъчно хладен, за да устои на горещината
достатъчно истински, за да я усети
със сърцето си
със дланите
душата си
душата на звезда е скрита в шепите й
в миглите извити
и в опашката кометна
самата тя коприна, и милувка, и жена
и топла, и копринена, и истинска
с душата на жена
дете
на дявол
съкровищница на планетите
отломки от космическа душа, вселенска
и безкрайна до греховност
надявам се да се опита, но да усети в себе си
нейната гореща същност, топлата сърцевина
в душата й е скрито
цялото магическо страдание
звезда, изминала вековни пътища и съхранила в себе си
усещане за вечност
и за обич
за прощаване
така дълбока и гореща
и греховна
в своето най-истинско сияние.

Нека вечерта дойде.

На Илиян Любомиров

Нека вечерта дойде.
Ще потанцуваме - аз, ти и тя
ще бъдем птици волни на вятъра
ще вечеряме обилно с усмивки
и мечти на клечка, захарни.
Нека вечерта дойде,
и нека избягаме,
ще тичаме само назад,
защото
няма истински посоки.
Искам да те бутна в меките листа,
и да нарисувам малко дете,
после да се скрия в стария дънер,
а той - като стар дядо,
да ми прошепне тайна.
Нека вечерта дойде,
за да си откъсна парче кадифе,
да увия звезда с него
и да го скрия в джоба ти.
Нека поръси със светлинки града,
като готвачка - магъосница,
а те - като захарни пръчици,
да примигват задъхано.
Нека те загърна с магия,
и да идем на нашето място,
нашето място с часовника,
който върви наобратно.
Нека вечерта дойде.
Ще бъдем господари на улиците,
защото душата е широка точно
колкото една улица.
Ще отидем на гости,
за да си тръгнем по-рано,
ще се скрием в прашния вход,
за да ти покажа двете въздишки,
вързани на възел,
които намерих в обувката си.
Ще вземем назаем
бялата торба със сънища,
половината ще изсипем
върху самотен просяк,
а с другата половина
ще поръсим пътя, но
не Млечния,
а този, който води в старата къща
с желязна порта, катинар и бръшлян.
Нека вечерта дойде,
ще пуснем хвърчило,
ти ще се усмихнеш,
а аз ще те целуна скришом.
Ще слушаме късната симфония,
и ще гадаем по лицата на хората,
кой е пил чай на закуска,
и колко мъже с мустаци ще срещнем.
Нека вечерта дойде,
а капките светлина да угасват
една по една.
Ти ще палиш свещите в стаята
една по една,
а аз ще пия червено вино.
Нека вечерта дойде,
и няма да спим никога вече,
нека вечерта дойде,
и нека дойде, без да си тръгва.

∞

Сутрин

Се будя понякога

И си мисля за липсите

За онези малки неща

Които

Никога вече няма да бъдат същите

За малките липси

И малките неща и големите значения

За малките хора

За малкото, което остава след нас

И си мисля за случките и знаменията

И за хората, и за думите

За усмивките и прегръдките

За онези целувки по Графа си мисля

И си спомням понякога сякаш

За старите, за вечните неща

За вечната им светла същност

И за самата вечност мисля, но понякога

Вечността сама се смее помежду ми

Смее се на думите

На случките

На хората и мислите се смее

На волята ми за безкрайност и за случване

Които, вярвам, подир мен остават някога

Защото то е  нещо много малко, кръгло, светло

Малко като малките неща и като липса  малко,

Но да пораснеш редом с вечността, усещам,

Понякога е мъничко, но означава всичко.

* * *

всеки ден се влюбвам
по малко
по малко
в лице на момиче
като овал на огледало
като въглен и бяла хартия
като стъпка в мокър пясък
се влюбвам
в начина, по който се губя навън
и хората ме доизмислят
недовършена
влюбена
в цветове на дъга
на дете
на милувка
и в това, което носи вятъра
и си шепне с дърветата
те разказват на птиците
а птиците на децата
всичко се чува, ако искаш да слушаш
и да се влюбиш в него
като замръзнала локва
като пролетен облак
и като  тях
и в тях се влюбвам
отново
всеки ден
по малко.

Freedom.

"Любовта е куче от Ада."
Чарлз Буковски

Той е бездомен пес. Безпризорно куче, изгубило себе си и стопанина си. По собствен начин див, свободен, отворен за всички и всичко, за всички миризми, за всички места, за множеството непознати, готов на всичко за някоя открадната ласка или подхвърлен къшей хляб. Без семейство, без глутница, свободен и сам, независим, господар на всички улици, задни дворове, скрити ъгли и улуци. Идва при теб с изплезен език, покорен, смирен, а всичко в него показва крайна преданост -  полуусмихнат, полудоволен, с премрежени влажни очи. Предлага единственото, което има - себе си, като някаква бясна услуга, като спечелен билет от лотарията, който си изгубил след това. Ще ближе ръката ти с влажна искреност, ще бъде твой за час или два, дотолкова, доколкото се убеди, че си принадлежите един на друг, друг без друг, заедно. Само докато не надуши следващата следа, или просто му омръзне. Никога на едно и също място. Номад, като свободно диво племе, бягащо от всичко познато, отдаден изцяло и единствено на инстинктите, защото те са неговата Библия, неговото верую. Единственото, което изповядва, е собствената си религия, религията на плътта. Култът към тленното, към смъртното, ефимерното, изчезващо като самия него. Играе без правила, не следва никого, освен празния прашен път пред себе си. Цар на всичко и нищо, на своя собствен кучешки свят. Ти не му трябваш. Единствен и самодостатъчен. Силен по особен начин. С белези от стари битки, незараснали вечни рани. Вълк единак. Единак, защото  ще остане единствения, но само ако реши така. Ще те избере по аромат, цвят, мирис или ръст, за него това е без значение. Живата плът е плячка. И ще разбереш, че животът е куче, също като него. Понякога е твой, понякога не. И ще знаеш, че свободата е за предпочитане пред света, който може да положи като кокал в краката ти. Свят, събран в малък кръг на лявата ръка. Малък точно колкото кучешка захапка.

Ъгли

За самотните и тихите им вопли

в нощните посоки тихо плача,

за да бъдат полудиви и спокойни

и да възхваляват онзи  смисъл

за безбрежията и луните

на безброй очи в безумни гари,

и на многоточията дните

да се точат

в упокой и наизуст изгряли.

Тез луни на безпокойство и безлунност

на човешки ропот тихо възроптали

и на себе си неверни бягат вечер

като лудите и нимфите навярно

безмълвно плачат за безплътност

молят се на мънички свещици.

От безлуние бездумно плача.

Да запалим, си казах,

за Луната звездица.

Безсловесност.

стих

е когато

имаш много

за казване

и много

       малко

             думи

тези думи са излишни

притъпени

до неузнаваемост

непознати нам

но познати на Него

във думите има

кратка стипчивост

като сок от праскова

от кисел плод

има зрънце земя и природа

има звук

и прегръдка

затишие

шамар и целувка

и истина има във думите тези

които са истински

тези, които са истински

се усещат със друго.

бездумно е.

нова дума за словесност.

Местоимения.

Понякога, когато няма какво да кажеш за света

се получават странни неща

или просто не се получават, защото

празнината не може да бъде изказана

тя е стискане на ръка в дъждовен следобед

самата тя капка дъжд

понякога си най-сам сред тълпа хора

тогава си частица от цялото

неделима част на кръга

и се чувстваш като трептение

гласът ти се превръща в чужд глас

прераждаш се в друг, защото е по-лесно

пишеш между другото

говориш между другото

между другите си себе си

понякога се питам какво ли е нужно

за да бъдеш достатъчно щастлив

и мъничко нещастен, за да оцениш останалото

оставам понякога сама с мислите си

или те с мен

насаме

говорим си в странен диалог

важно е, че се разбираме донякъде, само донякъде

толкова, до колкото да знаем малкото

нужното и достатъчното

за да се превърнем в малка окръжност

и да бъдем щастливи по своему.