Сбъдване

Ако някой ден се преродя
Ще бъда със радост
ласка на сянка, проточила шия
по следобедна топла стена
Ще бъда античната сграда
със френски прозорци
И счупени фрески
А Може би театър, ах театрите!  Това тяхно кокетно очарование
При което се завръща зрителя
Дълго след като падне завесата
Ще бъда и котка по този прозорец
Надвесила нокти, мустаци, гальовности
Поклащаща леко и плавно опашка в следобеда
Ще бъда и цвете в саксия
И цвете в полето, и нива, земя
И слънчев лъч по тази поляна със макове
Ще съм спретнати женски ръце, месещи хляб
Красиви и чисти в старанието си
Ще съм сянка, прокрадваща се привечер по сградата,
Ще съм сградата, сгушена вечер в нощта
Ще съм жената, скрила се в сянката си
И ще живея... Сътворила отново света.

Синьо.

Хубава е тази неделя -
ако дните имаха вкус, днес щеше да е
аромат на топъл чай от кръгла чаша и препечени филийки,
от онези меки зимно-летни дни с кокичета
и замръзнали первази с розово мушкато.
Събуждаш се и с леки пръсти стъпваш в утрото
разтягаш времето като котка и вретено прежда,
стаята придобива правилна форма
приплъзваш пръсти по всяка вещ,
тя разказва история на семейното минало -
бабите в портретите се смеят тихо,
стария дървен скрин звънти леко, толкова нежно
а отвън ехтят неделните камбани за молитва.
Тишината се разлива като топло мляко в ъглите,
безброй снежинки от прозореца танцуват
и изписват снежни букви за пречистване.
Дънера в камината тактува бавен валс,
а всяко въгленче танцува с пламък бял
и изписва малки обещавания
за бъдещи случайни срещи с топлината на света.
Хубава е тази неделя  - бавна и аристократична,
шумоляща в разтворените страници на книга,
скрита в уханието на капка сутрешен парфюм,
с далечен отглас на пътуващ влак за вкъщи.
Светът звънти като фин порцелан.
Хубава е тази неделя - ухае на ванилия и портокали
последния прощален ден на зимата -
февруари се сбогува с елегантност.

Тихо е.

Тихо е.

Мога да чуя котешките стъпки

гонещи невидими миши опашки.

Мога да пипна тишината.

Усещам пулсиращото сърце на нощта,

и се упоявам от този безумен ритъм.

Вдишвам дълбоко нечия въздишка

толкова горчива,

че от сладост езикът ми изтръпва.

Тихо е.

Разбирам онази птичка,скрита в дърветата.

Всяко нейно перо е нечия мисъл,

всяка нейна мелодия-мой стар спомен.

Стотици хора на метри от мен,

а аз съм на светлинни години от тях.

Самотно куче изскимтя някъде вън

търсещо своя изгубен стопанин.

Тихо е.

Уличната лампа играе нестинарски танц

и се вълнува като млада невеста.

Облаците разпокъсват сивото небе

а месечината мълчаливо шие тъмните кръпки.

Една звезда заплака,защото

мечтаеше да стане светулка.

Някой архангел изтрополи с колесницата си,

закъснял за нечия молитва,

а изпод колелата се посипаха снежинки.

Тихо е.

Мога да видя детските сънища,

виещи се с нощните сенки,

да нарисувам с пръсти нечий живот,

и да го превърна във вълшебство.

Чувам как никне тревата,

как спят цветята,

как се смеят храстите на цялата тази

среднощна симфония.

Мирише на мир,липа,лято и май.

Тихо е.

Някъде самодивите омайват самотник,

в тъмното светят само черните им очи.

Играят боси по поляните

и всяка тяхна стъпка е нечий копнеж,

белите им голи тела лъщят

като сребърните люспи на пъстърва.

Чу се отдалеч звън

като от скъсана струна,

изви се трептящо нагоре,

изплака като цигулка забравена,

но нощта го погали мълчаливо,

потрепери,утихна и замря.

Тихо е.

Една светулка изписа в тъмното

с невидими букви история,

докато я прочета,и угасна.

Видях само,че кацна полека на лампата

примигна няколко пъти умислено,

и навярно заплака,защото понякога

мечтае да стане звезда.

* * *

ако някъде пада звезда
на другия край на вселената
то някъде се ражда дете и поема глътка въздух
понякога си спомням за живота
и оплетените му конци
за нишките, за мишките и хората
поглеждам в нечии очи и виждам блясъка
потъвам надълбоко и забравям себе си
изтривам линиите си
както художник трие най-добрите си творби
оставам безмълвна пред пространството
и величието на думите
особено пред тишината съм смирена
играя си на минало и настояще
повдигайки завесата на бъдещето
оттеглям се дълбоко в себе си
далече, тъй далече и сънувам
градините на Савската царица
и далечното изгубено безбрежие.

Сенки

парчета синя меланхолия
като във световен океан, който можеш
само да усетиш
остро като всички сетива
описваш чувството с върха на пръстите
онзи малък фин момент, във който всяка тишина
сама със себе си прегръща се
остатък от безумност, вяра в тленното
писък в слепоочията и слепота
следиш безмълвно миговете
наблюдавам двете сенки, хванати за ръка
които тайно се изплъзват мимиходом
скришом като пришълци
бягайки далеч от мен и от вселените
всеки цвят се губи
нишките бавно се късат
как да свириш отново на скъсани струни
откъс невъзможност
запаметяваш картините в съзнанието си
викаш наум нечие име и слушаш
слушаш
как цялото безкрайно движение
замръква със залеза на слънцето
тогава, когато няма луна
откриваш единствено музика.