Град в безсъница

Ноктюрно за Бруклинския мост

Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.
Децата на луната бдят и обикалят своите колиби.
Ще дойдат живи игуани да ухапят хората, които тук не спят,
и бягащият със разкъсано сърце на ъгъла ще срещне
един невероятен крокодил, безучастен към плахия протест
на звездите.

Никой няма да заспи днес на света. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.
В най-далечното гробище един мъртвец
вече три години се оплаква,
че сухи все остават коленете му -
погребваха дете там тази сутрин, и то плачеше така,
че трябваше да свикат кучетата да го заглушат.

Животът не е сън. Бийте тревота! Тревога! Тревога!
Ние падаме от стъпалата, за да захапем влажната земя,
или се изкачваме по острието на снега с букет от мъртви гергини.
Но няма тук забрава, нито сън,
а живо тяло. Целувките сплитат устата
в нов възел от вени,
и който се страхува от смъртта, на раменете си навеки ще я носи.

А един ден
конете ще навлязат в кръчмите
и яростните мравки
ще нападнат жълтото небе, скрито в очите на кравите.
А в някой друг ден
ще видим как възкръсват изсушени пеперуди,
през пейзажа на сивите гъби и немите кораби
ще видим как блести нашият пръстен и рози падат от езика ни.
Бийте тревога! Тревога! Тревога!
Всички, които пазят още следите на лапите и на проливния дъжд,
и онова момче, което плаче, защото не знае за моста,
или онзи мъртвец, който вече има само глава и обувки,
всички тях трябва да доведем до стената,
където чакат игуани и змии,
където чака мечата челюст,
където чака изсушената като мумия ръка на детето
и камилската кожа настръхва от синята тръпка на жестокия студ.

Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.

Но ако все пак затвори очи -
бийте го с камшици, мои деца, бийте го с камшици!
Нека израсне гора от разтворени очи
и горестни горящи рани.
Никой няма да заспи днес на света. Никой. Никой.

Аз вече казах.
Никой няма да заспи.
Но ако на някого през нощта мъхът по слепоочията се сгъсти,
отворете люковете, за да види под луната
фалшивите чаши, отровата и черепите на театрите.

Федерико Гарсия Лорка

(из стихосбирката "Поетът в Ню Йорк", 1930)

Река

Вятърът пробяга бос по пясъка,
скрил в пазвата си счупено разпятие.
Една врана,залюляла измеренията
се загледа в неясния шифър на стъпките,
а нечия луна,като забравена топка
се търкулна сама по своето поречие.
Камъчетата по дъното засвяткаха издайнически
като монети,хвърлени в кладенец на желанията,
а тихия напев на щурчето в храстите
увисна на най-високия тон и потръпна
загледало себе си в някое камъче,
и превърна душата си в паяжина.

Дуел

Нещастието се скри в мишите процепи
и само опашката му стърчеше навън.
Загризало малко щастливи остатъци
изпаднали от нечия обилна вечеря.
Начертах кръг около себе си
и оставих старите шепнещи мисли
отвъд.
А в кръга е студено и аз зъзна,трепереща
като престъпник,осъден на смърт.
Голотата е просто струпване накуп
на лошо стекли се обстоятелства.
Да си Давид,когато светът в шепите ти
тлее като свещ в ръката на мъртъв
е по-безумно от всяко завръщане
в тези моменти на диво ликуване
когато сам победиш себе си
и рисуваш с парче тебешир по небето
белите думи в небесния свод
и всяка звезда ти напомня,че някога
звездите блещукат като послание
от нечий забравен,но жив
угаснал в прахта Голиат.

Мост

Минах по моста на влюбените
с глава,наведена от мисли.
Ръцете ми сами се намериха
и понеже нямаше къде,
хванах се за себе си.
Самотата е трудна компания.

Буря

Знаеш ли силата на лятната буря?
Небето светва в забравени,отрязани ленти
на скъсан филм черно-бял
и си сам зрител на самотна прожекция
с бутилка търпение и лудостта за другар.
Змийски езици съскат в небето
и крадат моя дъх,без да питат защо
земята е наобратно,а небето е долу при мен
пръстите ми се вкопчват в прозореца
като ноктите на граблива птица
да си бог тази нощ е прекалено лесно
в такава нощ трябва да си смъртен
и да играеш руска рулетка
с надупчения диск на Луната,
докато накрая някоя звезда не падне мъртва в краката ти.
Знаеш ли силата на лятната буря?
Прилепите танцуват своите пируети,
всички нощни създания крещят към екстаза
ангелите са се скрили в цветните чашки и надничат
плахо през погледа на металните отблясъци.
Бурята е най-тихото време във вселената,
ако тогава се заслушаш,ще чуеш милионите
молби,страдания и клетви,
молитви,истини и обещания,
безброй нечути гласове безсмъртни
в залеза на своите желания.
Само тогава говорят мъртвите,спускат се по мълниите
досущ като по детска пързалка
и падат в калта като изумруди,и се топят и целуват
както се срещат и умират пролетната мъгла и зимния сняг.
Знаеш ли силата на лятната буря?
Между гласовете навън аз чувам само един шепот
и настръхвам цяла,и се сгушвам на пръсти
и сякаш съм спала цяло хилядолетие,знаеш ли
и усещам по вените си да се стича в мен
животворната сила на бурята.
Събудих се.Чух гласа ти да ме вика отвън.
И ще полетя в нощта с птиците,като мълния
чакаща своя смъртен предел-да изгори жива в пръстта.
И ще съм истинска,твоя и вечна
и ще танцувам,крещя и живея
и ще съм главна актриса в този луд, черно-бял сън.

Като в гроб

На вратата ми звънна преди малко
Нищото.
Вгледах се дълго,предълго в очите му
а оттам ми се смееше сякаш безумието
струпано в този закъснял,мъртъв свят
а между кокалестите му,възлести пръсти изтичаше
сребърен пясък и кашмирени нишки,
и с отровния си език плетеше умело бесилото
на поредния щастливец,целунал Смъртта.
Гледах,потънах и се удавих в очите му
от които зееше мълчание,по-бясно от зимния вятър
и празнота,присъща единствено на онова черно място
в земята навред,по-топло от прегръдката майчина
и по-безкрайно от милиметрите на моите и твоите устни
като капката отразено в локва,среднощно небе
в чиято душа е беззвездно и тихо,като в гроб.

Фрагменти

Тъгата допълзя към гърдите ми,
нави се на руло и заспа
захапала опашката си
досущ като змия.

Луната беше кацнала на покрива
на блока
и на черния небесен фон
приличаше ми на отрязан полумесец
на джамия.