Като в гроб

На вратата ми звънна преди малко
Нищото.
Вгледах се дълго,предълго в очите му
а оттам ми се смееше сякаш безумието
струпано в този закъснял,мъртъв свят
а между кокалестите му,възлести пръсти изтичаше
сребърен пясък и кашмирени нишки,
и с отровния си език плетеше умело бесилото
на поредния щастливец,целунал Смъртта.
Гледах,потънах и се удавих в очите му
от които зееше мълчание,по-бясно от зимния вятър
и празнота,присъща единствено на онова черно място
в земята навред,по-топло от прегръдката майчина
и по-безкрайно от милиметрите на моите и твоите устни
като капката отразено в локва,среднощно небе
в чиято душа е беззвездно и тихо,като в гроб.