Ще обичам. Мълчаливо, и силно, докрай. До края, след него, ще продължа да обичам. И ще бъркам, отново, отново, ще приспя съвестта си. Ще обичам света, обещавам си. Толкова много имам за даване, ръцете ми преливат и не успявам да задържа всичко. Ще мълча и ще свеждам глава. Ще пропускам край себе си хората, думите им, погледите. Те са далеч от мен, ще изтрия лошото. Отказвам да стана част от този свят. Горчив е, не носи наслада, носи тежест, мъка и безнадеждност. Не искам да го виждам такъв, искам света отново чист, прекроен, истински. Искам радостта от слънцето сутрин. Искам невидимата усмивка, когато видя майка да целува детето си. Искам да се смея, когато чуя детски смях. Да не търся стъпките пред себе си с поглед, а да търся новото. Да вливам живот, както умея, да вдъхвам радост, да съм чувство. Да съм усещането след прочетена книга, последната страница, въздишката. Да съм глътката въздух след раждане. Къде са щастливите хора? Къде е онова обозримо щастие, метежността, лекотата...
Не зная коя съм, зная коя не искам да бъда.