Janus.

Той
не е висок, но нито нисък
всичко друго освен половинчатост
не харесва средните неща
не харесва никой, всъщност
само себе си понякога
в малките часове на нощта
никога не е сам
рядко е самотен, но винаги непредвидим
когато самотата го удари с длани
той хваща ръцете й и я гледа в очите
никой не побеждава
понякога и двамата губят
но винаги с усмивка
винаги достойно
винаги докрай
със цялата сетивност на вселената
понякога е тъжен, но не знае
че тъгата
е просто някое лице в тълпа
безлик образ на отминали хора
животът обича смелите
а той обича живота
наслаждава се на всеки момент
някой ден ще е последния на всички ни
но сега  е тук
почти щастлив
полуприкрит зад маска искреност
и малко ми остава
твърде малко
за да го позная истински.

И малка съм днес.

Светът е обидно малък и безкрайно голям за нещата, които искаш да бъдат до теб в правилния момент. Сякаш се обезцветяваме сами и размиваме контурите си един в друг, като в шантава несъобразна картина на гениален или луд художник. Оставяме се в ръцете на единствения майстор, способен да ни създаде или унищожи. По-лесно е или нямаме друг избор.Лично аз понякога предпочитам да остана без избор, за да не разяжда съвестта всеки атом от мен. За да спя спокойно, за да се будя понякога. Да се чувстваш жив и събуден са две различни неща, но нали всичко е относителност.

И чужд парфюм, който не пасва. Сякаш цял живот търсим своето място под слънцето, правилната прегръдка, в която се чувстваме себе си, правилния поглед, в който се откриваме, раждаме, създаваме и обичаме. Погледа, в който се чувстваме по-силни и повече на място. Самите ние изгубени електрони, полудели в своето брауново движение, космически хаос, въплътен в материя, рождество и тържество на духа над тленността. Какво ни тласка напред? Питам се и не успявам да отговоря на повече въпроси отколкото мога да понеса. И аз имам своите предели, своите граници, собствени богове и демони, като понякога границите се унищожават взаимно като противоречащи си сили.

Задъхване

крадем от себе си

един от друг

взимаме един от друг, докато накрая не остане нищо

и това празно нищо опустошава

като малък град, осъмнал след ураган

като човек, останал сам в пустинна буря

взимаме един от друг като слепци

като жадни за вода същества

вкопчваме се в малкото парче любов

в малкото забравено на масата

след като собственикът му си е тръгнал

насищащо е

поредна доза наркотик

естествен афродизиак на върха на всички сетива

и си сам

и си друг

човек със цел, защото е по-лесно да си такъв, отколкото прозрачен

естествеността разяжда

да си искрен е престъпление, наказвано с камъни

а хората умеят да бъдат безкрайно жестоки

без дори да го осъзнават

взимаме докрай, защото само това си струва

дишането

усилието

задъхваме се, но го правим

взимаме малкото живот, за да си припомним живеенето

сякаш е било много отдавна, толкова отдавна

че смъртта е нещо естествено

и сами в тази естественост

ние се оказваме насаме със себе си

най – красивия противник.

Нишки

Отдалечаваме се един от друг.
Разминаваме се.
Сега, когато човекът до теб би трябвало да е на един дъх разстояние, едно мигване, един поглед, то ние ставаме все по-далеч, превръщайки се в размити сенки в края на едно люшкащо се в себе си море. Губим се във вълната от хора, заляла ни изведнъж. Страхотна ударна сила, породена от самите нас, повлякла ни в безкраен водовъртеж. Стихия, все още непозната.
Предполагам, за да укротиш стихията, трябва да си достоен по силата й противник.
Превръщаме ли се в по-добрата версия на себе си, или се изграждаме спрямо нагласите на другите? Това, което се очаква от нас, е това, което трябва да бъдем, или това, което бихме искали?
Хората се срещат, разделят, объркват пътищата си, смесват и създават. Обичаме и мразим с еднаква сила. Играем ролите си толкова добре, че в края поглеждаме назад и не успяваме да откроим себе си, да открием собствената нишка. Учим другите, опитвайки се да открием правилната посока, търсейки тяхната.
Забравяме малките неща.
Колко малко е някой да ти подаде ръка в труден момент. Виждаш в тази ръка цял един свят, виждаш надежда за по-добро, за красиво, за истина.
Стъпваме по широките улици, пълни с хора - тази палитра от непознати лица, и всяко следващо е досущ на предишното.
Забравяме да се усмихнем. На непознат, на старица, на дете. А е толкова лесно.
Живеем живот, подобен на херметична кутия. Самите ние сме затворени в омагьосан кръг, на предмет в опаковка, милиони бита информация, оставяйки парчета от себе си. Всички искаме да бъдем открити. Някой да каже, че не опаковката е важна, а съдържанието.
Губим се.
Мрежата трябва да свързва, а не да раздалечава. Потоци и потоци информация, бързаме задъхани да достигнем нагоре, да имаме повече, искаме повече, никога не е достатъчно, искаме непознатото, непостижимото, нереалното.  Обикновеното плаши, баналността стряска.
Опитваме да се пригодим, социален дарвинизъм, еволюция.
Още, още, още.
Животът наподобява дърво, избуяло покрай пътя - величествено, огромно, но ние преминаваме покрай него твърде бързо, устремили поглед напред. Само остатък от него, гледка от задния прозорец. Полъх.
Твърде бързо е всичко, а ние се задъхваме.
Преследваме времето, опитвайки се да го спрем и да спечелим още време.
То не струва нищо, то не съществува. Просто мярка.
Имаме безкрайна чувствителност един към друг. Емпатия на живото съществуване. Пулсът на всичко тупти с еднакъв ритъм. А не успяваме да го усетим, защото бързаме да изживеем живота на мечтите си, сбъднатия сън.
Никога не е твърде късно.
За нещо малко, за малко обич, за обич към всичко. Към живота.
За усмивка на непознат и за неговата ръка.
За да си поемем въздух.

Тези, дето съм обичала.

понякога сядат в края на леглото

един по един, като на свиждане

стоят и ме гледат немигащо

чакащи дума или знак

трепет от ръката ми

поглед или надежда

тези стари спомени вървят след мен

високи, ниски, разноцветни

някои са по-силни, някои не

повечето си приличат в своята еднаквост

всички са били наблизо

всички са били около мен

и всички съм обичала по своему

в края на някоя улица

под светофарите

по широките и тесни тротоари

в усмивките на влюбени се крият

тези минали

отминали ме

подминавам ги

мълчат

и се гледаме

вървят напред, а аз след тях

и на всеки ъгъл и всяко кръстовище

всеки е оставил по нещо от себе си

вървя и събирам разпокъсания град

без карта на любовта, вървя напосоки.

само сърцето ме води.

Шевица

Хубав човек е бил дядо. Висок, строен и напет си го представям, с горда осанка и хубава усмивка. Все със здравец зад ухото, защото пръв сварил да вземе китката от баба. На хорото – все до нея. Баба била най-личната мома в село, работлива и от уважаван род. А дядо бил щур, триста дявола в него се вселили на онова хоро.

Мислил, мислил какво да я прави тази мома, на извора ли да я причака, менците да й напие, на полето ли да й вземе ръкойката, а тя на шега да го подкача с житен клас.

И тя бяга, ама и той да не се дава. Един за друг.

Хубаво пеела баба, сядала при воденицата и пеела привечер, докато чака мелничаря. А дядо, все около мелницата обикаля както лисица край кокошки. Сяда под големия дъб и я слуша. Пее баба за страшни хайдути, за пушки и турци, за жалната майчица и сиротното либе. Пее, а сякаш приказка разказва, така тънко и умело, сякаш бисер ниже.

Взели се с баба, пристанали си. Цялата къща на село дядовите две ръце са я строили. И лятната кухня, и големия двор, и всички овошки от тях са останали. Стане сутрин баба, омеси хляб в нощвите и все по двора – да измете, да полее, тук цвете, там цвете. Празно място нямало в градината, все полива нещо, пее им и им говори на растенията. А дядо стои и я гледа, и се усмихва под мустак. Все се чудя под кое дърво точно на двора са окачвали малките  следобед, дали под черешата, или под крушата-дивачка. Голям род оставили с дядо, всеки се пръснал по широкия свят. От тях останал само опушения черно-бял портрет в малката кухня, точно над дървената печка. Усмихнати се гледат, той с костюм и пламъчета в погледа, а баба със цветна забрадка и дълга плитка. Гледам ги и се смея, а понякога ги чувам нощем да си хортуват, казват, че старата къща помни и всяка стена нещо е видяла. А може и мишки по тавана да има, и невидими котешки опашки да ги гонят.

Намерих това лято бабината рокля, скрита в дървена ракла. Дълга, бяла, с червена шевица по края, от груб плат, но красива. За мен сякаш ушита, през пет поколения минала, но запазена. Като втора кожа ми стана.

И като я нося, ще търся да се припозная и аз в някой.

Който прилича на дядо.

L'amour dure trois ans

на Мира.
24 часа е най-дългият период,който съм чакал преди да се обадя на момиче.24 часа са минали и решавам вместо протяжен смс да и напиша разказ.Не искам да е блудкав,защото тя е контрастна,не мога и да съм остър,защото очите и са меки.
Мира,не котенце,не мишенце,казва се Мира,а аз имам френско „р”,по-висока от мен и не и пука. В къщата си съм.Или вкъщи.Не знам дали и съм.Късно е и не ми се говори,нямам какво да кажа,не ми се слуша.Седя и започвам да си пиша с нея.Тя е от тези странни познанства,които съвременният човек трупа,оставя да се уталожат,понякога напълно забравя за тях,после по цели нощи не спи и пише с тях.Тя е.Не поставям многоточие,след такава жена не може да има многоточие.
Млада,чувствена,туптяща,мислеща,чувстваща,хармонична и хаотична.Осмисля вечерта ми.Човек е доволен,когато срещне пълноценен събеседник и щастлив,когато събеседникът е обсебващо красива жена.Последният път,когато си писахме,беше в депресия,сега отново е цветна.Страшно подозрителна е към мен.Значи има интерес,мисля си.Спорим,няма емотиконки,разсмивам я,тя се ядосва на времето ни и че седи сама в апартамент и се смее пред пластмасова кутия.Искам да я видя и обещавам да отговоря на последния и въпрос на другия ден,на чаша капучино.
Предлага ми да ме заведе на едно специално място,от което и двамата имаме спомени.На чай,хималайски.Приемам,никога жена не ме е водила в Апартамента.В нея има дух.
На другия ден закъснявам,попадам в задръстване,не съм се обръснал,с провесени панталони и шал съм.Влизам запъхтян и обикалям всички стаи.В тях няма живот.Накрая я виждам върху червено кресло,пие чай.Облечена е в черно,семло и женствено,кръстосала е краката си и чете.Мамка му,а аз закъснях. Нахълтвам,за да си спестя неудобството,извинявам се и отпивам.Има проницателни,дълбоки,леко тъжни и искрени очи.И е страшно красива.Аз говоря много.Успявам да издържа на погледа и.Моята малка победа днес.Говорим,а аз искам да хвана ръката и и да избягам някъде с нея.В някоя градинка или в Куба,не ми пука,около нея всичко е пейзаж.Объркан съм.Искам я.Искам просто да целуна очите и.
Тя сваля фибите от косата си.Говорим за смисъл,филми,развитие,секс,хората тук и там.Задава ми въпроси,които милион пъти автоматично съм изричал и съблича клишетата от мен.Уютно ми е да съм гол пред нея.Имало значи смисъл.Имало и хора.Всичко има,когато гледам очите и.
После казва,че трябва да става.Открадвам си още няколко минути,тя облича палтото си,изправя се,аз също ставам,вече и на мен не ми пука,че е по-висока от мен.Прегръщам я,тя ме пита кога заминавам и решаваме да отидем на изложба на Дали.Не мога да тръгна с нея,не мога да стоя прав,изпращам я с поглед,сядам и опитвам отново да дишам.Не е допила чая си.
Тя е най-странното нещо,което съм изпитвал.Или единственото,което съм изпитвал.Не мога да я догоня по тротоара,нито да и се обадя,не мога и да спра да мисля за нея.Всъщност това е клише-не мога да спра да чувствам за нея,защото Тя не може да бъде осмислена.
Мира.