L'amour dure trois ans

на Мира.
24 часа е най-дългият период,който съм чакал преди да се обадя на момиче.24 часа са минали и решавам вместо протяжен смс да и напиша разказ.Не искам да е блудкав,защото тя е контрастна,не мога и да съм остър,защото очите и са меки.
Мира,не котенце,не мишенце,казва се Мира,а аз имам френско „р”,по-висока от мен и не и пука. В къщата си съм.Или вкъщи.Не знам дали и съм.Късно е и не ми се говори,нямам какво да кажа,не ми се слуша.Седя и започвам да си пиша с нея.Тя е от тези странни познанства,които съвременният човек трупа,оставя да се уталожат,понякога напълно забравя за тях,после по цели нощи не спи и пише с тях.Тя е.Не поставям многоточие,след такава жена не може да има многоточие.
Млада,чувствена,туптяща,мислеща,чувстваща,хармонична и хаотична.Осмисля вечерта ми.Човек е доволен,когато срещне пълноценен събеседник и щастлив,когато събеседникът е обсебващо красива жена.Последният път,когато си писахме,беше в депресия,сега отново е цветна.Страшно подозрителна е към мен.Значи има интерес,мисля си.Спорим,няма емотиконки,разсмивам я,тя се ядосва на времето ни и че седи сама в апартамент и се смее пред пластмасова кутия.Искам да я видя и обещавам да отговоря на последния и въпрос на другия ден,на чаша капучино.
Предлага ми да ме заведе на едно специално място,от което и двамата имаме спомени.На чай,хималайски.Приемам,никога жена не ме е водила в Апартамента.В нея има дух.
На другия ден закъснявам,попадам в задръстване,не съм се обръснал,с провесени панталони и шал съм.Влизам запъхтян и обикалям всички стаи.В тях няма живот.Накрая я виждам върху червено кресло,пие чай.Облечена е в черно,семло и женствено,кръстосала е краката си и чете.Мамка му,а аз закъснях. Нахълтвам,за да си спестя неудобството,извинявам се и отпивам.Има проницателни,дълбоки,леко тъжни и искрени очи.И е страшно красива.Аз говоря много.Успявам да издържа на погледа и.Моята малка победа днес.Говорим,а аз искам да хвана ръката и и да избягам някъде с нея.В някоя градинка или в Куба,не ми пука,около нея всичко е пейзаж.Объркан съм.Искам я.Искам просто да целуна очите и.
Тя сваля фибите от косата си.Говорим за смисъл,филми,развитие,секс,хората тук и там.Задава ми въпроси,които милион пъти автоматично съм изричал и съблича клишетата от мен.Уютно ми е да съм гол пред нея.Имало значи смисъл.Имало и хора.Всичко има,когато гледам очите и.
После казва,че трябва да става.Открадвам си още няколко минути,тя облича палтото си,изправя се,аз също ставам,вече и на мен не ми пука,че е по-висока от мен.Прегръщам я,тя ме пита кога заминавам и решаваме да отидем на изложба на Дали.Не мога да тръгна с нея,не мога да стоя прав,изпращам я с поглед,сядам и опитвам отново да дишам.Не е допила чая си.
Тя е най-странното нещо,което съм изпитвал.Или единственото,което съм изпитвал.Не мога да я догоня по тротоара,нито да и се обадя,не мога и да спра да мисля за нея.Всъщност това е клише-не мога да спра да чувствам за нея,защото Тя не може да бъде осмислена.
Мира.