Нишки

Отдалечаваме се един от друг.
Разминаваме се.
Сега, когато човекът до теб би трябвало да е на един дъх разстояние, едно мигване, един поглед, то ние ставаме все по-далеч, превръщайки се в размити сенки в края на едно люшкащо се в себе си море. Губим се във вълната от хора, заляла ни изведнъж. Страхотна ударна сила, породена от самите нас, повлякла ни в безкраен водовъртеж. Стихия, все още непозната.
Предполагам, за да укротиш стихията, трябва да си достоен по силата й противник.
Превръщаме ли се в по-добрата версия на себе си, или се изграждаме спрямо нагласите на другите? Това, което се очаква от нас, е това, което трябва да бъдем, или това, което бихме искали?
Хората се срещат, разделят, объркват пътищата си, смесват и създават. Обичаме и мразим с еднаква сила. Играем ролите си толкова добре, че в края поглеждаме назад и не успяваме да откроим себе си, да открием собствената нишка. Учим другите, опитвайки се да открием правилната посока, търсейки тяхната.
Забравяме малките неща.
Колко малко е някой да ти подаде ръка в труден момент. Виждаш в тази ръка цял един свят, виждаш надежда за по-добро, за красиво, за истина.
Стъпваме по широките улици, пълни с хора - тази палитра от непознати лица, и всяко следващо е досущ на предишното.
Забравяме да се усмихнем. На непознат, на старица, на дете. А е толкова лесно.
Живеем живот, подобен на херметична кутия. Самите ние сме затворени в омагьосан кръг, на предмет в опаковка, милиони бита информация, оставяйки парчета от себе си. Всички искаме да бъдем открити. Някой да каже, че не опаковката е важна, а съдържанието.
Губим се.
Мрежата трябва да свързва, а не да раздалечава. Потоци и потоци информация, бързаме задъхани да достигнем нагоре, да имаме повече, искаме повече, никога не е достатъчно, искаме непознатото, непостижимото, нереалното.  Обикновеното плаши, баналността стряска.
Опитваме да се пригодим, социален дарвинизъм, еволюция.
Още, още, още.
Животът наподобява дърво, избуяло покрай пътя - величествено, огромно, но ние преминаваме покрай него твърде бързо, устремили поглед напред. Само остатък от него, гледка от задния прозорец. Полъх.
Твърде бързо е всичко, а ние се задъхваме.
Преследваме времето, опитвайки се да го спрем и да спечелим още време.
То не струва нищо, то не съществува. Просто мярка.
Имаме безкрайна чувствителност един към друг. Емпатия на живото съществуване. Пулсът на всичко тупти с еднакъв ритъм. А не успяваме да го усетим, защото бързаме да изживеем живота на мечтите си, сбъднатия сън.
Никога не е твърде късно.
За нещо малко, за малко обич, за обич към всичко. Към живота.
За усмивка на непознат и за неговата ръка.
За да си поемем въздух.