* * *

чистка.
емоционална чистка.
писането винаги е било нещото, което ме е спасявало в кофти моменти, моето лично преживяно нещо, моята малка способност за излея натрупаните чернилки, бури, сблъсъци, ужаси, тук-таме радости, ах малките радости, които ме карат да пиша, карат пръстите ми да танцуват по тези глупави клавиши, празния разговор без събеседник, разговор със себе си, най-хубавия, най-пълноценния, най-разбран разговор - когато говориш на този, когото обичаш и не си чут и няма да бъдеш, зашото така е най-добре, най-полезно и благоприятно, за теб, за него, за нея, другата третата петата...
свързани сме всички. неимоверно,адски, безтегловно и с цялата гравитационна сила витаем около собствените си орбити и се притегляме с нишките , които сами извайваме... ама че клише... любовта достатъчна нишка ли е?
колко хубаво би било времето наистина да тече на спирали и всички хубави мигове да са останали някъде назад във времето и да се връшаме всеки път в тях, да преживяваме тях, да обичаме и да бъдем обичани отново, да сме цели и да не сме сами, да сме винаги, винаги, винаги щастливи.... надявам се, не.
какъв живот би било постоянното щастие? навремето го пожелах на приятел - желая ти щастие, но непълното, за да усетиш щастието, трябва да си минал през мъка, през гадости, през собствените и лични и чужди неша, да си изтръпвал от нещо, да те е пронизало като ток от главата до петите...
жалко, че някои неща не могат да се изразят с думи. миналото е минало и не може да бъде върнато и вероятно е така с причина.
любовта е най-красивата нишка. ако се научиш да свириш правилно на тази тънка, тънка струна - то ти си късметлия... ако ли не - ще се опариш, ще се порежеш, внимавай!
ще кървиш дълго.

* * *

От любовта ти боли.
Забиват се скални частици у мене.
Като хиляди малки игли
По пътя безкраен , замислен, безвременен.
От любовта ти поникват крила
Бели мънички усмивки от ангели
Съвършеност събрали едва
Между двете ти стоплени длани.
От сърцето ти много боли.
Както боли от сребърни късове
Като хиляди ножове - свистящи стрели
Като хиляди струни - угасващи пламъци.
И от пръстите ти - раздираща кожа
Душата събират на възел безмълвно
Угасват у мене безмълвни зори
Събират се залези и светят във тъмното.
От любовта ти се ражда дете
Както в звездата се сбъдва желание
И както във нея светлината блести
Свети в небето парче лунно сияние.

Нека вечерта дойде.

Нека вечерта дойде.
Ще потанцуваме-аз,ти и тя
ще бъдем птици волни на вятъра
ще вечеряме обилно с усмивки
и мечти на клечка,захарни.
Нека вечерта дойде,
и нека избягаме,
ще тичаме само назад,
защото
няма истински посоки.
Искам да те бутна в меките листа,
и да нарисувам малко дете,
после да се скрия в стария дънер,
а той-като стар дядо,
да ми прошепне тайна.
Нека вечерта дойде,
за да си откъсна парче кадифе,
да увия звезда с него
и да го скрия в джоба ти.
Нека поръси със светлинки града,
като готвачка-магъосница,
а те-като захарни пръчици,
да примигват задъхано.
Нека те загърна с магия,
и да идем на нашето място,
нашето място с часовника,
който върви наобратно.
Нека вечерта дойде.
Ще бъдем господари на улиците,
защото душата е широка точно
колкото една улица.
Ще отидем на гости,
за да си тръгнем по-рано,
ще се скрием в прашния вход,
за да ти покажа двете въздишки,
вързани на възел,
които намерих в обувката си.
Ще вземем назаем
бялата торба със сънища,
поливината ще изсипем
върху самотен просяк,
а с другата половина
ще поръсим пътя,но
не Млечния,
а този,който води в старата къща
с желязна порта,катинар и бръшлян.
Нека вечерта дойде,
ще пуснем хвърчило,
ти ще се усмихнеш,
а аз ще те целуна скришом.
Ще слушаме късната симфония,
и ще гадаем по лицата на хората,
кой е пил чай на закуска,
и колко мъже с мустаци ще срещнем.
Нека вечерта дойде,
а капките светлина да угасват
една по една.
Ти ще палиш свещите в стаята
една по една,
а аз ще пия червено вино.
Нека вечерта дойде,
и няма да спим никога вече,
нека вечерта дойде,
и нека дойде,без да си тръгва.

* * *

Един ми каза, че за да
оздравея трябва да
разкъсам със зъби всички
изгреви.

4.12.84

Днес решавам да споделя тук една странна, за някои не чак дотам, но най-вече лично преживяна история.
Всеки има своите малки пътешествия тук и там, запознанства с нови хора всеки ден и собствен Еверест, по който се изкачва или пада всеки ден.
Научих няколко урока, а за мен научен урок е този, който успееш да предадеш правилно и да достигне до повече хора. Моята лична история  не включва, за жалост, нищо необикновено, извънпланетно или свръхестествено, но включва нещото за мен, което напоследък се превръща в рядкост.
Има странни дни, в които всичко тръгва наобратно. От сутринта цяла върволовица от проблеми, нестихващи и в най-спокойните дни.

Ще обичам. Мълчаливо, и силно, докрай. До края, след него, ще продължа да обичам. И ще бъркам, отново, отново, ще приспя съвестта си. Ще обичам света, обещавам си. Толкова много имам за даване, ръцете ми преливат и не успявам да задържа всичко. Ще мълча и ще свеждам глава. Ще пропускам край себе си хората, думите им, погледите. Те са далеч от мен, ще изтрия лошото. Отказвам да стана част от този свят. Горчив е, не носи наслада, носи тежест, мъка и безнадеждност. Не искам да го виждам такъв, искам света отново чист, прекроен, истински. Искам радостта от слънцето сутрин. Искам невидимата усмивка, когато видя майка да целува детето си. Искам да се смея, когато чуя детски смях. Да не търся стъпките пред себе си с поглед, а да търся новото. Да вливам живот, както умея, да вдъхвам радост, да съм чувство. Да съм усещането след прочетена книга, последната страница, въздишката. Да съм глътката въздух след раждане. Къде са щастливите хора? Къде е онова обозримо щастие, метежността, лекотата...
Не зная коя съм, зная коя не искам да бъда.

Това, което всички имаме, е тленност.
Емоции и думи, старост без звук. Забравяме.
Родени сме тленни. Родени сме плът. Родени сме с цел.
Не зная чия, каква и защо, но я има. Сигурна съм.
Наблюдавам борещите се с всеки нов ден
с непоколебимостта на вярващи хора. И аз вярвам.
Вярвам в плътта. Вярвам с душата си. Истински вярвам.
В грешките и оплетеностите. В погледите вярвам. Отново и отново.
Родени сме тленни. Родени сме смъртност. Самите сме купчинка прах.
Срещаме се, спъваме се, усмихваме се. Забравяме.
Броим стъпки, чужди стъпки, заглъхващи стъпки, както се брои време.
Броим сънища. Един, два, три.
Броим спомени. Звезда, две, три.
Винаги падащи (някак красиви са).
Забравяме да преброим единствено себе си
нашата плътност
и собственост
забравихме как се преброява живота.
С думите, които не се забравят. С очи, пълни шепи, със сърце се брои.
Брои се с умисъл за надежда и истинност. Тленни сме.
Всяка нощ и всеки прозорец са пълни.
Ще вперя поглед в тялото си, броящо звездите.

Някой свири на цигулка вън.
Струните раздират въздуха
както тръните разкъсват в мен
последната човешка същност.
Лудост. Грях. Безмълвно.
Няма облик. Само плът.
Белязана
от петолиния.

Нощта е котка-дращи по прозореца
и се прокрадва бавно в сънищата,
и пробива дупки от куршуми в теб
дори насън(за всеки случай).
Врязани полека,но дълбоки разрези,
за да останат вечни малки белези от нокти
като мънички пукнатини в сърцето ти,
останало безкръвно и негодно за обичане.

Сутрин

Се будя понякога

И си мисля за липсите

За онези малки неща

Които

Никога вече няма да бъдат същите

За малките липси

И малките неща и големите значения

За малките хора

За малкото, което остава след нас

И си мисля за случките и знаменията

И за хората, и за думите

За усмивките и прегръдките

За онези целувки по Графа си мисля

И си спомням понякога сякаш

За старите, за вечните неща

За вечната им светла същност

И за самата вечност мисля, но понякога

Вечността сама се смее помежду ми

Смее се на думите

На случките

На хората и мислите се смее

На волята ми за безкрайност и за случване

Които, вярвам, подир мен остават някога

Защото то е  нещо много малко, кръгло, светло

Малко като малките неща и като липса  малко,

Но да пораснеш редом с вечността, усещам,

Понякога е мъничко, но означава всичко.

България...
Вечер в околията на едно от многото малки села със странно име, които приютяват безкрай много истории. Под всеки камък легенда, във всяко стръкче трева - остатък магия.
Взимаме влака, защото е бързо, приятно. С приятели навсякъде е хубаво, делите си бирата, хрупате солети и се цакате на карти. Влакът плавно пробягва ...

Неизпратени

Даде ми всичко.
На пръв поглед всичко. Показа ми какво не съм била преди него. И преди това имах, но се радвах на това, което беше. Постепенно започнах да тъгувам за несбъднатостите. Нещата, които не успях да случа с него. Писани и неписани, истински или не. Случайностите, думите, липсите.
Даде ми онази своя първа усмивка там, в онази стая. Запъхтян и толкова себе си. Объркане ми даде доста, умело прикривайки своето собствено.
Прегръдка ми даде тогава, усещане за старо познанство, усещане за място. Дали някога ще разбере какво е било?
Оставих тогава парченце от мен в него, без да го зная.
Подари ми писмо след 24 часа.
Аз му дадох спирането на дъха си. Себе си. И онази нова година си дадохме, неподозиращи каква нужда сме имали от нея.
Безброй думи ми даде той, аз му дадох безмълвие. Научихме се на мълчание, онова странно наше безвременно мълчание.
Даде ми безброй нощи, прекарани пред пластмасова кутия с жички, общувайки с него. Без емотиконки. Сутрини, толкова усмихнати в себе си. Безсънни нощи и усмихнати дни, струваща си цена.
Научи ме да пиша. Показа ми. Прочете ме, мислейки, че аз не умея да чета него, но аз съумях, дори прекалено добре.
Даде ми сестра си, родителите си. Семейството, най - милото и родно, прекрасно нещо на земята. Особено малкото слънце, такова неземно и сутрешно усмихнато, сгушено при мен в леглото. Идва, прегръща и не пита нищо друго. Просто прегръща и мълчи по свой начин.
Безброй страници, изписани или празни.
Натежали от приказки, да помълчим на друга тема.
Даде ми онази нощ в онази градинка на Раковска, легнало върху якето му на мократа трева, прегърнати, вперили очи в звездите и аз - слушайки сърцето му, и той - някъде далеч.
Онази счупена пейка в Докторската градина, сигурно и досега е там. Артефакт.
Ръцете си ми даде, или аз ги показах на него, той и неговите безброй уроци.
Даде ми толкова свивания в стомаха, понякога се чудя дали е още на място.
Показах му онази своя същност, която не съм показвала на никой друг.
Казах му, че моя фетиш е душата.
После той ми каза, че я обича. Не мен, нея.
Летливо нещо е това душата. Обичаш едната, след няколко дни друга.
Музика, колко музика си разменихме  - моята любима, неговите групи, нашите песни.
Прегръдки, много прегръдки ми даде, а аз на него - наум, невидими му пращах.
Болка си дадохме, по- скоро си връщахме ударите. Защото си струва, когато играеш с равен противник.
Моментите, когато ми падаваше ръка в гръб, за да я уловя и той - стъпвайки горд, и аз - едва стъпвайки земята.
И сълзи му подарих - безброй, много дни, изпълнени със сълзи и болка, писма, неизказаности, ругатни понякога, всичко.
Научи ме да съм искрена до болка. До собствената болка.
Той се научи да лъже по - добре, вероятно.
Изящно, би добавил.
Научи ме да си водя монолози сама, мислейки за него.
Аз него също.
Не зная дали го научих да не казва на никоя жена, че друга е обичана повече от нея.
Поне при мен не провървя.
Дали го научих да обича?
Той ме научи да боли. Не зная дали вече знам как да се изправям. Показа ми живота и после ми го взе.
Любовта без болка е като колело без задвижващ механизъм. Да, на Цвета също.
Преди ме учеше на много.
Сега се уча на нищо.  

11.03.2013

три звезди*

Колко много
се обичаме-
дори насън
сме разделени.