*

изморих се да наранявам всички, които обичам.
хора, които не заслужават това.
хора, които ми се доверяват.
всеки човек е крехък, колкото самата аз съм.
малко е нужно, за да си щастлив.
ужасно малко.

Love me if you dare

Любовта е най - простото нещо на света.
Много път трябваше да измина, докато осъзная това толкова малко и семпло нещо. Ако наистина съществува, наистина вярвам, че е така. Не би могло да е иначе, защото всяка глътка въздух трябва да е заслужена, трябва да има смисъл. За да вдъхнеш пълноценен живот на някого, трябва да си живял преди това. Или поне да си опитал.
Продължавам да си повтарям колко сложни са човешките взаимоотношения и колко крехки са човешките същества. Казвам го с чиста съвест, защото и аз съм такава. Родена съм на този свят, изпратена с неясна цел. Човек съм, малка форма плътност, преливаща от мисли, емоции и усещания. Много пъти си задавам въпроса какво е човекът, какво го прави това, което е. Опит, бих казала, опит и всички хора, които си срещнал в краткия си път. Хора, които са допринесли за твоето изграждане, разрушили са те - съзнателно или не, знаейки че след това разрушение ще се събудиш по-силен от всякога. Или никога няма да зараснеш, за да пазиш тази рана като скъпоценен спомен. Всеки е оставил парче от себе си и е взел парче от моята собствена същност.
Любовта е най - сложното нещо на света.
И съм благодарна, че е такава.
Някой ден ще знам, че си е струвало.
Светът е любов, би възкликнал някой... Тогава, когато тази любов и светът са едно.

забравих да ти кажа
как случките от миналото
понякога ми засядат в гърлото
чудя се защо не успявам да вдишам
а когато успея, се задъхвам
забравях прекалено дълго, всяка вечер по малко
след време осъзнах, че нищо не се е получило
опитвах се отново и отново и отново
отказах се, после се върнах в началото
винаги се хващах за една нелепа малка надежда
казвах ти лека нощ преди да заспя
изповядвах се пред теб и разговарях с теб
стана като мой полу-близнак, наполовина брат
толкова естествено
забравих
да ти кажа
как когато ме прегърна се почувствах на място
как това място все още ме боли
защото си изгубих мястото
изгубих и посоката
забравих да ти кажа да ме спомняш
иска ми се да мисля, че някой ден ще сме стари и ще се смеем на всичко това
всеки път се канех да ти кажа всичко в очите
и винаги отлагах за следващия
не намирах сили да доведа нещата докрай
така би било редно - когато поставиш точка, поставяш я както трябва
иначе не се получава
не е истинско, не е от сърце и не струва
не успях да ти кажа, но за няколко секунди си казахме всичко без думи
надявам се сърцето да не лъже
не ти казах колко те намразих
как ненавиждах теб, света и себе си
не знаех накъде да насоча всичко
как пропаднаха доста неща
но научих прекалено много други
не ти казах, но те прегърнах без думи
прегърнах те с цялата любов на която съм способна
и как понякога ми се иска да вярвам в щастливия край
как с теб сме неписани герои на неписана история
как някой ден всичко ще е наред и ще сме на мястото си
където и да е то
на всяка цена
не ти казах колко харесвах да хващаш ръката ми
понякога си мисля, че имаме прекалено обща чувствителност
въпрос на химия
на химера
някой ден ще намерим щастието си
това всичко е въпрос на вяра
а другото останало
е без никакво значение.

Гара.

този мъж със кръглата  шапка
стои на пейка и чака часовникът
да удари пет пъти
всеки петък
във пет без петнадесет
като стопанин без куче
и куче безименно
държи вестник (свит на две в коленете)
пуши цигара и наблюдава врабчетата
брои копчета на ревера си (липсва едно)
вдишва дълбоко следобеда
и очаква
да срещне случайно онази Мария, която
идва винаги в Събота.

бъдеще безвременно

Някой ден аз
ще си хвана дъжда и ще скачам във локвите
ще си пея със тебе забравени блусове
ще си хвана звезда и ще падна със нея
ще протегна ръка, за да стигна просторите
ще си хвана Луната сега за опашката
както малко дете си улавя дъгата във облака
ще посвиря соната във градска градина
и ще спра непознат, за да бързаме двамата
и ще искам да спра тази лудост Земя
да засветя във тъмното (напук на  посоките)
да обърна света, да объркам историите
и ще измисля страна (да не бъде кръщавана)
да сме с тебе и в студ и тъга,
ще броим тази нощ звездобройците.
Ще се вплитам със снопче лъчи и дъга
като вятър от кичур коса на дете
ще си имаме куче и  шапки от вестници
и ще сричаме думите с многото гласни
ще четем през прозореца прогноза за времето
и ще спираме времето, да го скрием в часовника.

* * *

И няма да съм вече тъжна.

И ще бъдем двама.

И времето напук ще свърши.

И ще пишем ние с теб по тротоарите.

И ще има вятър, вятър...

И мечти безкрили. Окрилени.

И ще свърши недовършеното

И оркестър - безпаметно стар.

И ще свири джаз, вечерен

И старите двойки във такт

И ще стъпват полека, отмерено

И ще изпадат във транс.

И ще сме зрители в залата

И ще пляскаме звучно

И ще слушаме тишината, подслушвана

И ще бъдем безгласни слушатели.

И  ще слушам, слушам

И няма да се преситя от слушане

И все по-различно ще чувам

И ще слушам на сърцето ти музиката.

И ще бъда... запълнена

И ще се усмихвам на хората

И ще напиша онази история, знаеш я

И няма да съм вече тъжна.

Посветено

Едно момиче ми каза веднъж
че вярата е като малко балонче
пука се лесно и лесно се свива
но с повече вяра превръща се в свят
забравих лицето му
забравих очите
само гласа помня, тънък като конец
вятърно беше това момиче
имаше в нея лист и слънце
изтъках я изпод пръстите си
и й вдъхнах сила, за да се бори
не й обещах нищо, но й показах света
нейната единствена арена
а тя - сама- като единствен гладиатор
ме научи как
да побеждавам
всичко друго.

* * *

Някога обичах някой
като първо изречение
като история
като любов
беше в друг живот
и аз бях друга
той измисляше приказки
аз ги оставях недовършени
заради
разрушителността на
красотата им
и научих, че любовта
е като битка
губиш
и падаш
и взимаш
до дъно, до дъх и докрай
и както някога някъде
някого целунал
така и аз
в тази любов
ще го целуна
и ще си отида.

* * *

записки по Тома.

пишем с теб, мила моя

понякога писма един до друг

дълги и любовни

както старите писатели

от Хемингуей до любимата му

или Гала и Салвадор

както възлюбена и влюбен

както муза и скулптор

с теб мила моя

творим единство в два цвята

създаваме и рушим, мила

защото светът е устроен така

понякога аз съм счупена играчка

а ти плачеш

както малко дете

пред камината би

и бих бил за теб всеки друг, мила

ако

не се бях родил

като себе си.

антигравитация.

понякога думите идват лесно
една след друга като наниз
леки и въздушни
ефимерни
въздух, вода и жена
поток в единствен момент
времето спира и светът те наблюдава
а понякога думите болят изпод пръстите
изкопчваш ги със зъби с цялата болка, на която си способен
с цялата си разрушителна сила
силата, с която вика новородено и поема въздух
силата, с която се обича
с която се умира и ражда после
като последен и първи дъх, като целувка
с разрушителност на буря и вкус на захар
на разтопени тела
една и съща сила ни привлича и разделя
тласка кръвта навътре и вън
тласка ни в прегръдки
и ни разделя жестоко
приласкава ни
или мълчи
мълчи
мълчи
за да се събудим отново
и да я потърсим във себе си.

Малкият оловен войник.

Сенките на уличните минувачи
се престъпват сякаш в себе си
и усукват в полет сякаш
своите единствени отблясъци
остатък от небе оловносив
и облак с форма на сърце
а всяка форма на жена е форма
на изпепелена малка балерина
малки стъпки в цял един свят
ако седнеш на ръба, ще видиш себе си
погледнал мимиходом наобратно
и в обърнат свят и сбъркан век
часовниците са безкрайни вестоносци
смъртта на всеки кръгъл час
тактува със изящен маршов  ритъм
а небето с мен сияе в сини пламъци
и синьо като себе си чертае
изгорената история на изпепелена балерина.

Janus.

Той
не е висок, но нито нисък
всичко друго освен половинчатост
не харесва средните неща
не харесва никой, всъщност
само себе си понякога
в малките часове на нощта
никога не е сам
рядко е самотен, но винаги непредвидим
когато самотата го удари с длани
той хваща ръцете й и я гледа в очите
никой не побеждава
понякога и двамата губят
но винаги с усмивка
винаги достойно
винаги докрай
със цялата сетивност на вселената
понякога е тъжен, но не знае
че тъгата
е просто някое лице в тълпа
безлик образ на отминали хора
животът обича смелите
а той обича живота
наслаждава се на всеки момент
някой ден ще е последния на всички ни
но сега  е тук
почти щастлив
полуприкрит зад маска искреност
и малко ми остава
твърде малко
за да го позная истински.

И малка съм днес.

Светът е обидно малък и безкрайно голям за нещата, които искаш да бъдат до теб в правилния момент. Сякаш се обезцветяваме сами и размиваме контурите си един в друг, като в шантава несъобразна картина на гениален или луд художник. Оставяме се в ръцете на единствения майстор, способен да ни създаде или унищожи. По-лесно е или нямаме друг избор.Лично аз понякога предпочитам да остана без избор, за да не разяжда съвестта всеки атом от мен. За да спя спокойно, за да се будя понякога. Да се чувстваш жив и събуден са две различни неща, но нали всичко е относителност.

И чужд парфюм, който не пасва. Сякаш цял живот търсим своето място под слънцето, правилната прегръдка, в която се чувстваме себе си, правилния поглед, в който се откриваме, раждаме, създаваме и обичаме. Погледа, в който се чувстваме по-силни и повече на място. Самите ние изгубени електрони, полудели в своето брауново движение, космически хаос, въплътен в материя, рождество и тържество на духа над тленността. Какво ни тласка напред? Питам се и не успявам да отговоря на повече въпроси отколкото мога да понеса. И аз имам своите предели, своите граници, собствени богове и демони, като понякога границите се унищожават взаимно като противоречащи си сили.

Задъхване

крадем от себе си

един от друг

взимаме един от друг, докато накрая не остане нищо

и това празно нищо опустошава

като малък град, осъмнал след ураган

като човек, останал сам в пустинна буря

взимаме един от друг като слепци

като жадни за вода същества

вкопчваме се в малкото парче любов

в малкото забравено на масата

след като собственикът му си е тръгнал

насищащо е

поредна доза наркотик

естествен афродизиак на върха на всички сетива

и си сам

и си друг

човек със цел, защото е по-лесно да си такъв, отколкото прозрачен

естествеността разяжда

да си искрен е престъпление, наказвано с камъни

а хората умеят да бъдат безкрайно жестоки

без дори да го осъзнават

взимаме докрай, защото само това си струва

дишането

усилието

задъхваме се, но го правим

взимаме малкото живот, за да си припомним живеенето

сякаш е било много отдавна, толкова отдавна

че смъртта е нещо естествено

и сами в тази естественост

ние се оказваме насаме със себе си

най – красивия противник.