От три дни ме гони вдъхновението.Ама ме гони-страшна работа.Имах нужда да пиша,да се изразя някъде,в нещо,или в нищо,кой знае по дяволите кое точно какво е-всеки се прави на разбирач,дали и половината знаят за какво става дума.Не че аз зная-друг въпрос е,за друга тема.
Ще се пише за мислите-добре.Нека ви разкажа за моите мисли-те са малки палавници,постоянно ме тормозят,не ме оставят на мира.Като малки човечета са,всяко различно и толкова еднакви,досущ еднакви в опита си да блеснат.Понякога стават малко нагли-не знаят кога трябва да спрат,но рядко преминават границата.Мислите ми са като хората,дори мисля да си ги класифицирам и да им дам имена-за да са уникални.Иначе няма да е интересно.
Има мисли меки , които се прокрадват нежно,тънко и тихо като котка,с меки кадифени стъпки,влизат почти винаги през лявото ми ухо(дe да зная,харесват си го),и си намират някое тихо,уютно местенце и се сгушват там,на топло.Тези мисли винаги ми шепнат,когато общуваме,и винаги носят в шепите си отдавна забравени тайни,пълни са с тях.Почти винаги са женски,кикотят се много и гледат с блеснал,учуден поглед.Нека се казва Джейн тази мисъл,с много къдрици и розови панделки,леко префърцунена,леко обидчива относно коментар за външният си вид,но винаги отсреща,като ти потрябва.Тази малка Джейн е тайно влюбена в Джон.Нека ви разкажа кой по-точно е Джон-ей за този побойник колко се е изговорило,да не ви разправям.Пада си вид тартор на групата,вечно със скъсани и оръфани панталони,вечно ожулен от някоя свада,винаги готов за битка,но само срещу справедлива кауза.Винаги спори,смее се много,подскача много и не му пука.Обича да ме изненадва-това му е специалитета,да се появява изневиделица и също така изневиделица да си тръгва.Винаги е захапал лула,макар че не пуши-тази олющена,стара кафява лула,казва,че я е завоевал по време на далечно пътешествие по непознати земи,от някакъв изкуфял корабен капитан,който със сетния си дъх му е разкрил Великия смисъл,но Джон все ми се инати и не ще да ми каже и копче за тази история.Не ми било дошло времето.Характер си е,няма спор.Палавник,бохем и аскет.Все мъдри някакви конспирации,някакви велики планове,и повтаря,че света ще си намери майстора,ама няма да е скоро.Говори понякога английски с ирландски акцент(мисли си,че има ирландски корени,всъщност баба му е от Норвегия).Напоследък си е наумил да научи техните народни танци,и скача ли,скача нагоре надолу,пеейки мръсни,кръчмарски песни,които няма да цитирам,само ще спомена присъствието на много жени,псувни и ром в тях;прави странни маневри,от едното ми ухо,минава през косата,шмугва се надолу,незнайно как стига до носа,и решава,че трябва да направи лупинг върху лявото ми рамо,но почти никога не уцелва и пада между гърдите ми.Е,нека му е зле.Аз се погрижвам да не се застоява много много там,че ще му стане навик.Мръсно копеле си е,няма спор.
Интересен субект е Крюжески.Когато го питам за малкото му име,изпуфтява презрително и се обръща на другата страна.Мисля,че е нещо,оронващо авротитета му-като Лавджой или Спанки,ама не ми се връзва с фамилията.Той е руснак,интелектуалец.Има един огромен,бухнал мустак(като всеки себеуважаващ себе си руснак),мисли много и говори малко,но винаги на място.Знае къде,какво и за кого да каже.Винаги носи под ръка този тефтер,мисля че записва теореми вътре,или може би пише поредната си дисертация.Той обича думата''дисертация'',макар да се запъва на ''с''-то,понякога и на ''р''-то,и се получава ''дитация'',или когато Джон му налее тайно уиски в чая-''дитъртация'',и гледа да я вмъкне във всяко изречение,в което може,дори и в тези,в които не може.Понякога звучи малко странно какви ги измисля,особено сутрин-''Здравейте,аз съм Крюжески,пиша дисертация,обичам чай с дисертация от шипка(бърка го с есенция),и отивам да среша дисертичния си мустак.''Главно той ми помага на изпитите,наистина е ''на ти'' по повечето научни въпроси .Иначе е добра душа.
Нека ви кажа и за хлапетата.Те са малки щурчовци,истински хлапета.Носят заразно настроение,адски цветно,страшно жизнерадостни са,винаги се смеят силно и гръмогласно.Обичат да ми шушукат едно през друго,като почти никога не ги разбирам какви ги дърдорят,но знам,че оставят едно проповдигнато,уснихнато чувство в мен,затова ги обичам.Цяла тайфа са,не мога да ги запомня всички,затова съм ги номерирала от едно до пет,да не ги бъркам.Пет е най-малък,ама най-щур,вечно се плези,щипе ме,но когато се умори-заспива пръв.Обича да се сгушва в ямката на шията ми-там,на топло-като врабец в гнездо,гледа отвисоко и си клати босите крака. Прилича на Хъкълбери Фин,но усъвършенстван вариант.
Остана Самаил.Той е странна птица.Вечно е намусен и кисел,мрази всичко и всички.Идва,саркастично настроен,плюе и се мръщи.Посещава ме винаги,когато се ядосам,тъжна съм,или просто съм податлива на лошо влияние-идва,съскайки ужасни думи.Понякога му се отдавам-о,да,и аз ставам раздразнителна,недоволна,мрачна.Сърдита на всичко и всички,отхвърляща всичко,мразеща нищото и пропадаща в него.Нищото е като прегръдка на анаконда,задушаваща,обсебваща,възпламеняваща и ледено студена.Черна бездна.Понякога обичам тази своя бездна-тя ми помага да видя по-добре живота си,след като изляза от нея,да оценя хубаво всички неща,да запомня,да почувствам,да завладея,да живея.Тъмнината прави светлината така примамлива,една без друга нямаше да означват нищо,двете заедно са всичко.Самаил е черното ми Аз,колкото и да го мразя понякога,аз го уважавам,защото без него нямаше да съм същата-той е част от мен и аз част от него-странна симбиоза,но някак си в хармония.
Не трябваше да се развие така тази история,не така беше замислена.Загнезди се в мен при най-сладкото време на деня-онази илюзия между съня и реалността,когато си едновременно всичко и нищо,всеки и никой,навсякъде и никъде,някъде по средата.Тогава съм на границата между два свята,чувствайки се като властна господарка и предана слугиня,за жалост единствено на себе си,но това трябва да ми бъде предостатъчно.Тогава съм тази Психея,която искам да бъда-истинската,без маските и лицемерието,преструвките и фалша.
Просто
Лицата се губят,бледнеят нелепо
опитвам се да не се загубя
в това препускане свирепо
да запазя тихо своята душа.
Опитвам се,плувам дълбоко
пътя не винаги е лек
но не се оставям,защото
зная,ще намеря някога теб.
Ти,с твоите думи заразни,
като кинжал,забиващ се в мен
тези мисли-някога толкова важни,
сега-държащи ме в плен.
Милиони въпроси,безкрайни загадки
но винаги отговора е скрит,
защото така остава по-сладко,
защото иначе не би бил велик.
Защото истината е измамна,
любовта е просто рекламен трик
живота обожава да ме изпреварва,
но аз зная-ще го напусна с вик.
Крещя против всичко
крещя просто напук
правя го,защото искам
ще го правя,докато съм тук.
Наистина не бях писала прекалено дълго време...Ще наваксам.
