За онова чувство

То няма име.Ще се опитам да го опиша-доколкото успея.
За онова чувство,когато се събудиш сутрин,отвориш си едното око,после другото,няколко секунди мислиш кой си,навън времето е странно-светло и слънчево,а вали сняг.Буден си,и не си,сънища минават като на кинолента-искаш да се гмурнеш отново в този,последния,и затваряш клепки,спомняйки си го с такава сладост.Сама съм в стаята,голямото легло е мое,обръщам се няколко пъти,измърквам и въздишам доволно.Онова чувство.
Когато видиш първото кокиче напролет-между кварталните блокове,в някоя градинка.Скупчени по две или три,показали бели нежни камбанки-чисто като снега.Бори се с почвата,студено му е,дори повече от колкото на мен.Тъжно ми е,и го обичам това цвете.То ми е спътник.Онова чувство.
Когато притвориш очи и просто усещаш слънцето.Не диалог,а просто общуване.То се влива в теб и ти в него,правилна хармония,всичко с няколко думи без думи.Лечебно слънце.Гали,а не само топли.Милувка.
Когато се заиграеш с вятъра.Завърти някой кичур коса,като немирно дете или малко коте,искащо внимание,не нахално и натрапчиво,но невинно.Усмихвам се,заглеждам се в някое листо,или плаваща торбичка.Клоните на дърветата вечер-толкова призрачни и така ме привличат,както старци привикват немирно внуче,както морето зове моряците си.Онази миризма във въздуха,по-скоро увиснало чувство.Вечерно,природно електричество.Онова чувство.
Когато срещнеш погледа си с непознат,засечете се за секунда толкова дяволски кратка,а после когато се сетиш-можеш да мислиш за нея с часове.Просто пламък.
Когато се чувстваш предаден,изоставен от всички и света.Котаракът скача в скута ти и без да пита,се намества точно там,сякаш знае и те разбира без думи.След малко забравяш другите мисли и мъркаш заедно с него-вече не си нищо,просто момиче с котарак и нищо друго няма значение.Спокойствие.Онова чувство.
Когато легнеш вечер в леглото,а мислиш за толкова неща.Или само за едно.
Когато гледаш звездите и се чувстваш адски малък,те са толкова близо и толкова ...
Когато искаш да нарушиш тишината,но знаеш,че нищо не би я изказало по-добре от самата нея,затова продължаваш мълчанието,и то казва всичко.
Когато си се разминал с толкова много хора,а си разбрал всъщност толкова малко.
Когато се разминеш с правилния човек,и не го познаеш.А те обземе онова чувство.
Когато видиш мъртъв за пръв път.Онова чувство.
Когато за пръв път поемеш бебе в ръцете си .То хваща пръста ти и просто те гледа,дълбоко в очите ти,не отмества поглед,а те гледа и ти него,и говорите без думи.Когато с това бебе си кажете повече смислени неща отколкото с половината безсмислени хора,които ще срещнеш през живота си.
Когато затвориш чадъра си и просто вървиш под дъжда,а хората те гледат странно.Някои дори не те гледат,а ти галиш капките и те теб.Онова чувство.
Когато прегърнеш някой и се почувстваш толкова на място.Онова чувство.
Когато не знаеш с какво си изпълнен.
Когато знаеш по-добре от всичко.
Когато...онова чувство,просто е то.

За великите мисли и великите хора

Тъй като това така или иначе стана мой вид дневник,няма какво друго да правя,освен да пиша.Безсмислици,които никой не чете-аз ще си пиша напук,дали от скука или куртоазия,против себе си или точно по заповед на себе си.Все тая,всъщност.
Пиша,каквото ме е докоснало.Това,което е възбудило е мен някакво чувство или емоция,негодувание или подкрепа към нещо,хубавите и лошите мисли,празните,дяволски смислените и тези без никакъв смисъл,всъщност такова нещо като велика мисъл няма.Нито съм сигурна във великите хора.Нито дори във хората.Хора-бол.Напоследък колкото повече общувам с тях,все повече извращавам образите,които съм изградила.
Ех,писна ми от лъжците.Честно.
Каква полза намирате,хора,да седите и да рисувате фалшиви образи по цял ден? Или докато има балъци,ще има и тарикати?
Много се разочаровах от хората.Лошо няма,де.Така е,като съм наивна да вярвам на глупости.Гледам на всичко през някаква розова призма,а всъщност истинските цветове са малко вляво.Дали са цветове даже,жалки подобия на съществуване.
Мисля си-разликата между слабостта и силата не е толкова голяма.
Мисля си-иска ми се да е така.
Мисля си-колко сложни са човешките взаимоотношения.
Мисля си-а колко е просто всичко.
Времето е доста променлива величина.Ужасно относително.Часовете,дните се влачат капка по капка-а времето лети.Несправедливо е.
Мисля си,че да мислиш е хубаво.
Мисля си,че си мисля.
Мисля,че трябва да спра да мисля.
Мисля,че си мисля велики мисли,а всъщност не мисля нищо смислено.
Мисля си,че тази нощ ще заспя спокойно,защото днес не съм излъгала никой.
Или поне така се надявам.
Лъжата ме отвращава.Предпочитам сто пъти да ми кажат болезнената истина,отколкото да ме излъжат и да ми пробутат евтини,зле скалъпени лъжи.Това е нещо,в което винаги съм вярвала и се надявам да продължа да вярвам.
Долните постъпки ме изморяват.Убиват ме,аз давам своето доверие и получавам шамари.
Наистина долно.
Не ми остава друго,освен да се разочаровам.
И да махна с ръка.
Нямам друг избор,освен път напред.
Всъщност имам,но не искам да мисля за него.
Щом лъжците спят спокойно,какво остава за мен.
И аз ще спя.
Мисля че.

Анонимно

Не зная как да започна.Имам нужда да го кажа,напиша.На някой.По-скоро на себе си.
Страшно е,когато загубиш себе си.Страшно е.Няма блясък,няма пиедестал.Просто се губиш.Много неща могат да те тласнат към това,друг е въпроса дали ти си готов да го посрещнеш.Дали всъщност ще обърнеш подобаващото внимание или нещото ще мине през теб както милионите минали вече от там неща.Минават през душата ти и не оставят нищо.По-скоро взимат нея със себе си.И щастливи,доволни,преуспели,продължават напред.А ти не знаеш накъде да поемеш,защото си изгубен.Нищо вече няма значение-мислиш само за това.То те обсебва,ставаш зависим,искаш да спреш да мислиш,но не можеш.Не си сигурен в нищо,всъщност.В себе си,в хората,в света.Всичко става размазано и губиш очертанията на предметите,на сенките.Искаш да бягаш,но нямаш силата,искаш да извикаш-за помощ или просто вик на отчаяние,вик от болка,вопъл толкова крехък и толкова...краен.Крайностите също се губят.Преди си бил те,или те са били ти,крайности,върхове.Сега няма нищо.Нищо.Просто седиш и гледаш в земята,в точката,би си продал душата,само за да спреш да мислиш или поне да забравиш,да изтриеш каквото е нужно.Не става.Нямаш силата,нужна да заплачеш.Нямаш волята,нужна да продължиш.Нямаш нищо-не знаеш дали притежаваш дори себе си все още.Колко жалко.Не можеш дори да се съжалиш.Просто...не изпитваш нищо.Всичко е толкова силно,че тялото и съзнанието инстинктивно блокират,изпразват всичко,а ти ставаш черупка-робот,заучена кукла.Всичко става механично,движенията ти,заучените думи,всекидневието.Всяка нощ се питаш-ще намеря ли силата,за да стана утре и да се преборя за още един ден? А на сутринта отваряш очи и си казваш : "По дяволите...Събудих се."
Не съжалявам мъртвите.Не плача за тях,не съм опечалена.Аз им завиждам.
Просто...боли.Не може да се сравни с нищо.Дрога,ток,шамар,побой.Усещането е като да ти изкарат рязко въздуха и дробовете ти се свиват конвулсивно,а цялото ти тяло изтръпва и отказва да функционира.Опитваш да поемеш дъх,но не успяваш.В истинския живот това минава и след малко дишаш свободно отново.А това не.Просто буца,която те стиска перманентно и не иска да се махне.
Боли от предателството,но боли най-вече от обида.Иска ми се да завия,да закрещя,да побеснея,да избягам,да се скрия някъде и да скимтя,да се свия на кълбо,да се хапя до кръв и да се успокоявам с физическата болка,защото тя е по-лека,но благодарение на нея забравям другата болка.Не зная колко още ще мога да понеса,откривам границите си.Но вече съм осакатена.Всичко е прекалено жестоко,прекалено жестоко и прекалено силно,а ти си някъде да предела на всичко...На света,на себе си.Просто...дупка.Бездна.Дъно.Можеш само да гледаш надолу в една точка.Мислите не те оставят на мира.Мразя ги.Мразя себе си. Дори нямам силата да мразя вече,не зная какво имам.
Не зная дали някога ще чувствам отново.
Не зная дали имам желание за каквото и да е.
Не зная дали искам да дишам...отново.

Просто думи

Азбука.Ангел.Автор.Апокалипсис.Аз.
Безсмислено.Бързо.Бавно.Безбрежно.Безкрайно.
Власт.Великолепие.Вълна.Вирус.Вода.
Глад.Господ.Горчиво.Гора.Голгота.
Ден.Дъжд.Дупка.Дар.Дъщеря.
Ева.Еликсир.Ера.Естрада.Ехо.
Жал.Жрица.Желание.Живот.Жена.
Здраве.Зло.Звън.Завист.Здрач.
Илиада.Истина.Икар.Ирис.Искам.
Й0-йо.Йети.Йога.Йерархия.Йероглиф.
Клас.Къс.Кокиче.Куфар.Кръст.
Лампа.Листо.Лисица.Ласка.Любов.
Монах.Мълчание.Мекота.Мирис.Мир.
Невен.Нежност.Ниско.Ненавист.Никога.
Опал.Оправдание.Обръч.Очи.Обич.
Пръст.Поличба.Пеперуда.Полет.Прах.
Риск.Рисунка.Равенство.Рана.Рай.
Строфа.Сила.Самота.Смях.Смърт.
Труд.Тъга.Топлина.Тишина.Той.
Успех.Усмивка.Усет.Улица.Ужас.
Факла.Фанданго.Факир.Фарисей.Фея.
Харизма.Хъс.Хапче.Химия.Хлад.
Църква.Царица.Цигулка.Цвят.Целувка.
Чест.Чар.Чудовище.Часовник.Чудо.
Шепот.Шал.Шарено.Шия.Шамар.
Щедрост.Щастие.Щъркел.Щуротия.Щурче.
Ъгъл.лЪжа.мЪка.блясЪк.близЪк.
Ь.синЬо.пощалЬон.галЬовен.омагЬосан.
Юг.Юноша.Юбилей.Юмрук.Юли.
Язовец.Ярост.Язовир.Ябълка.Ястреб.

Това са просто думи без значение.
Ние сме тези,които им вдъхват живот,
и ние сме тези,които ги убиваме.
Както и те нас.
Думите-това сме ние.

Една жена плачеше в трамвая

Една жена плачеше в трамвая,

в трамвай № 2, който иде от гробищата,
виеше като вълчица,
като вълчица сред хората виеше,
виеше непрекъснато от началото до края,
виеше така,че разцепваше града на две
като с релса.

Хората слизаха от трамвая,хората са отвикнали да
слушат вика на скръбта,хората станаха
сдържани,хладнокръвни и мъжествени ста-
наха,сълза не можеш изцеди от очите им,за
вик да не говорим-от радост да викаш е

същото,

мълчанието стана израз на всички емоции.

Живеем в тишина корава.
Човек не може да разбере:
дали в съседа му някой се ражда,
или някой мре?

А жената плачеше,стенеше,викаше,хълцаше,
виеше в трамвай № 2,
виеше-както сред вълци
вие човек.

Стефан Цанев,1971

Из мемоарите на една овца

Загубих вярата си в хората.Тази вечер.Трупах,трупах.Всичко се пречупи.Опит.Горчив е,ужасен е,стомаха ми се свива само от спомена,но нека ми,нека за да се науча да не вярвам повече на думите.Те са просто думи,нищо повече.Говорете каквото искате.Нека ми,нека се удавя в агонията си,заслужавам го,защото не послушах себе си.Ще обърна плочата-аз ставам богинята.Ще слушам само себе си,ще стана тази егоцентрична кучка,щом толкова искате-постарахте се до смърт да я изкарате навън-ето я,в цялата си прелест и великолепие.Нараненият човек е най-опасен,осъзналият грешката си-също.Ще стана тази пантера,търсеща дивеч.Ще ловувам не само за да утоля жаждата си,не-ще ловувам за удовлствие,само заради самото убийство,само да се насладя на предсмърните гърчове на жалките подобия на живот,само да чуя онзи хриптеж,който съпсътвтва Смъртта-последния дъх,последния дух.Това ще е моята дрога.Ще се науча,ще бъда изкусна-това е моето предизвикателство.Това е моята цел.Да си жена без цел-това беше прекрасно.Кратко,да.И достатъчно дълго бях такава.Да си целенасочена-вече е друго.Фалшива цел-нека.Лъжлива-нека.Безсмислена-нека.Имам нужда от тази цел и ще я открадна.Ще я получа,и когато я имам,ще я захвърля.Това е същността да си хищник.Събудих се от сън и съм раздразнена.А когато нещо ме дразни,ставам крайна.Ще убия всичко старо в себе си.Ще погреба всичко невинно.Искахте хищник-имате го.Сега се давете в собствената си кръв.Или се скрийте,бягайте.Тази вечер излизам на лов.Имам да утоля глад,потискан прекалено дълго.
Бягайте,или се радвайте.
Гладна съм.

Хей

Хей,тук ли си?
С мен ли си?
Да,тук си.
Да,с мен си.
Седим двамата
на ръба на света,
седим,
и си клатим краката...
Мислите ни-нощни пеперуди,
чувствата-вечерна лампа.
Светът се върти,не ни чака
а ние чакаме.
Навсякъде.
Остатъчно.
Достатъчно.
Недостатъчно.
Времето се сборичка с тишината,
а Луната гледаше отстрани,
усмихна се под мустак
и потъна
в морето от глухи емоции.
Хей,тук ли си?
Ако скочиш,знай
скачам след теб...
Тук,на края
(на всичко)
аз вярвам
във Вярата,
...Човеците,
...Мечтата,
...Лъжите,
и в теб.

Вечер.Здрач.Вдъхновение

Денят тъжно прибира полите си
както квачка привиква тревожно
с отчаян вопъл последен,децата си.
Събира,малко по малко.
До утре.
Доскоро.

Чезнат последните слънчеви капки,
потулени зад нечий прозорец,
ще изникнат следващите.Изчакай.
Сега не е времето.Прегърни зората.

Търкулват се секундите,играят гоненица
малки палавници,бягам след тях.
Нощта играе с мен-а аз само следвам
пътеката,стъпките.Оставам без дъх.

Сега е нейното време,и тя го усеща
сега е кралицата нощна,и тя го знае
но сега аз зная тайната,и тя се досеща
вечерта е временна.Ражда се утрото.

Живея в свят,свят на сенките
свят на слънцето,свят на мъката
свят-щастлив,свят на сълзите
свят на световете,свят на нищото.

Светски свят,учтив свят
културен,подмолен-все пак
коварен,отчаян-усещам.
Ничий свят,чужд свят.

А аз съм принудена да живея
нечий живот,чужд живот.
И ако ти се откажеш...Ще полудея.
Но ме спри навреме.Напомни ми.

Сенките гледат надолу,в прахта
търсят луната,а сърпа отгоре
гледа с насмешка,грешния свят
а аз просто гледам нагоре.Луната.

И в мен тлее нещо,гори
проправя си път,напосоки
искам да въздъхна,уви
безмълвна съм вече.Е,нищо.


До утре.Доскоро.

Минорно

Още малко...Пак друсам с тъга тази вечер.Поне си имам неизчерпаем източник-сигурно съм единствената легална наркоманка на света със собствени запаси.Гадно ли ви е,кучки?Обичам като ви е гадно-това изстрелва нирваната ми на ново ниво,непознато.Страхотно.Почва да изчезва,лошо...Претръпваш вече,така става като прекаляваш.Време е за още малко,тъга,тъга...Точното време и точното място.Няма такава глупост-всичко е болната ти фантазия.Добре,че е тя-да ме поддържа жива.Или достатъчно безчувствена,за да не обръщам подобаващото внимание.Нищо всъщност не го заслужава,аз сама решавам на кой да го подаря.Или да го продам-всичко е бизнес.Няма нищо безплатно,колко освежащаво.Оптимисти,ентусиасти.Колко си велик-писне ти от живота и вече ставаш автоматично безсмъртен.Много сме жалки хората.Вечно имаме нужда от нещо-да си объркаме живота,да се пооплетем,да си добавим цвят.Драматизираме ненужно,чудя се защо ли,и си отговарям-имаме нужда от някакво внимание.Върхове,пропасти,тъпа история.Намерете си някакво занимание,някакво място под слънцето и мирясайте.Кротнете се.Ако искате-пътувайте по света,или се забийте в Кънектикът,в Гана или Камбоджа,Непал или Аляска-само се чувствайте добре някъде и си живейте.По-скоро живуркайте с мисълта за пълноценен живот,че сами сте избрали пътя си,вашата посока е най-правилната и вие сте божествата във вашите собствени вселени,бъдете себе си и бъдете всичко друго,освен това,всъщност-не ме слушайте.Аз просто друсам.Правя си велик микс-трепач,стопляш малко спомени,добавяш малко тъмнина,илюзии на прах,няколко хапчета болни мечти,сега сипваш стабилно количество тъга,тъга-тя е най-важната съставка,без нея е блудкаво,при добро желание може да добавиш горчилка собствено производство-тук хубавото е,че при всеки индивид става различно на цвят-не всяка горчилка има цвят,всъщност...Оставяш всичко да поври малко,чакаш да падне нощта,вадиш спринцовката и се почваш...Хубавата музика винаги спомага,накрая се чудиш дали ти си музиката или тя е теб,къде е границата,какво е границата,кой по дяволите беше ти и как стигна дотук...Спираш да се питаш и просто зяпаш навън.Нощта е толкова красива.Не й пука за теб и твоите дроги,тя просто обгръща всичко и си върши работата.Иска ти се да излезеш и да бягаш,бягаш в тази черна нощ,да се слееш с нея и да изчезнеш,тя те познава и ще те приласкае коварно,ще те използва,докато си й от полза,после ще те изхвърли в някоя канавка...Очарователно.
Просто седиш и гледаш навън.Или навътре в себе си,кой знае.Нанякъде,винаги трябва да си строго детерминиран.Така са ме учили,това са релси-нечий чужди релси,но все пак-коловоз.Гледаш и оставяш мислите просто да минават през теб,да се стичат надолу и да увяхват някъде в краката ти-а ти можеш единствено да стоиш безпомощен и да ги гледаш,като проклет зрител в собствения си филм.Жалко,колко жалко.Живота тече около теб,почти можеш да го усетиш,а ти оставаш някъде на заден план,за фон.Какво,по дяволите?Няма да стане.Не и този път.Писна ми ти да крадеш от мен,сега е мой ред.Хвърлям заровете,по-добре се приготви,защото сега е мой ред.Играта е опасна,няма правила,всичко е остро и боде като игла.Кръвта капе-чуй-кап,кап.Изгорелите могат само да се довлекат до ъгъла,да ближат раните си и да гледат унило.Трупове,трупове всеки ден-навсякъде,ходещи мъртви,мъртви всякак...
Стига ми за тази вечер.Мисля,че предрусах.Тъпото в случая е,че никой друг не може да ти каже точната дозировка и само ти можеш и трябва да си кажеш стига...Това е най-трудното,и странно-когато намериш силата да го направиш,не се чувстваш горд и доволен,а отново празен.Пак на изконната позиция.Всичко се върти в кръг и все пак-давай напред.Все някога ще свърши-иска ми се да вярвам и не ми се иска...Какво ви пука-вие допълвате моя филм и аз допълвам вашия.Звучи ми честно,нали?Принципите на взаимната консумация,докато един от полюсите не се изчерпи.Хубавото тук е,че винаги има следващ.Човек,полюс,ден...Вселенски цикъл.
Отивам да спя,мислейки.Или да мисля,спейки.Или да правя и двете.Или никое.Хубаво е,да не си детерминиран.Все пак,предпочитам въпроси без отговори пред никакви въпроси.Иначе бих умряла.От скука,вероятно.Или от щастие.Но жалко-вече е прекалено късно,за да се спра и да се върна назад-веднъж отворена,вратата не иска да се затвори.Кофти.Мога само да друсам и да си мисля,че съм Жана Д'Арк.И да водя собствената си революция,за да детронирам себе си.Велико.И жалко.Лека нощ.

Сол

Тръпнещо,горчиво
стискам очи и си мисля
пак за онзи смисъл,
мисли безсмислени,чужди.

Взирам се и не виждам,
търся-не намирам нищо,
въздъхвам,леко отчаяна,
стискам зъби...и ставам.

Рискувам,вкусвам живота
онова непознатото,
до болка повторено,изхабено.
Давай следващото.

Всеки ден още малко,
всяко утро е ново начало,
всеки следващ делник е битка,
аз съм генерал...
Войник...
Всичко...

Без сол всичко е дяволски блудкаво,
ужасна гримаса,леко изтръпване,
но като просяк се молиш за още,
въпреки болката...изтърпяваш я.

Продължавай,войнико,смело
крачи навред,не скланяй глава
ти водиш боя,знамето е твое,
ти си надеждата,давай-умри славно!

Не мисли за раните,забрави ги
не слушай куршумите,няма ги
не мечтай,небето е сиво,опушено
не целувай земята,тя ще те чака


не се отчайвай,войнико,недей
ето надежда последна-аз ще съм
твоята сянка,
твоята сол,
твоята рана...

Целувки

Тъй както всяка жена
е нежна и крехка,
горско цвете същинско,
и тя има нужда от грижа,
редовно поливане с мисъл една-

не само любов в опаковка
и целофанена проста прегръдка,
камо ли поредната преструвка-не,
всяка жена трябва само
да бъде целувана!

Хищно,като цвете диво,
сластно,като куртизанка пищна,
бавно,като люляк разпъпващ напролет,
нежно,като повиване на бебе,

дълбоко и чувствено,подобно Афродита,
сладостно,като сметана и мед,
бързо и лудо-детска въртележка,
но най-вече с чувство-
като истинска дама !

Целувки,целувки в малки опаковки-
розови,червени,всякакви,
целувки им дайте,мъже,
а не само малки подаръци !

Безброй,но не на килограм,
не откраднати,но дадени щедро,
защото без тях губим този наш чар,
вехнейки бавно,линеем,умираме!

Целувки,целувки-крадящи дъха,
кръвта спиращи,обръщащи стомаха,
целувката на Смъртта-
за такава смърт бих умряла!

Бъдете лекари,драги ми господа
лекувайте бързо и със замах,
целувчена епидемия близо върлува,
грабвайте скалпелите на любовта!

Целувки,целувки-животоспасяващи,
инжекции страшни-адреналинови,
целувайте,целувайте,синове на Адам,
всяка Ева трябва да бъде целувана!

На мъртвите

Простете ми,мъртви,простете
в гробове празни и ситен прах
обречени си оставате,
обречени да живеете.

Крача безспирно по тъмни алеи,
милвам надгробните плочи,
с допира си ви възкресявам
и ставам богиня.Безбожна.

Гонят ме призраците,виейки страшно
след мен,във окови-върволовица
от души и привидения,търсещи
милост от мен-моя милост
и съвест.

Простете ми,мъртви,простете
вие сте мъртви-аз жива,
простете ми,мъртви,простете
вие сте тленни-аз смъртна
вие сте живите- аз мъртвата!

Кръстове,кости и отчаяние,
привидения,спомени и угризения,
тук сме,чакаме
на гарата влака.Последен.
Простете ми,мъртви,простете.
Тук,в гробищата,
чувствам се вечна!

Проблясък...недотам бляскав

Това е всъщност
красотата на нещата,
настроенията,сезоните
и хората...
Че се сменят !

Кръговрат подъл
с тайна умисъл
да си пак там,откъдето
си тръгнал,

да си живял,обичал,
вярвал,мечтал,
плакал и смял се.
Кръговрат!

Кръговрат ли?
Не-чист смисъл !

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.

И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.

А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.

И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.

О, аз разбирам този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат

Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко,моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

Атанас Далчев.1927 г.

Тя

Тя не стъпва,а рее се
като мъгла пролетна,
нежен акорд.
Неусетно шумолят полите й,
както листата сиви и грубия вятър
тръпнещи шепнат "Здравей".

Тя не е илюзия,фантазия дивна
тя просто пристъпва,отива напред.
Не остават след нея въздишки,
джунглата иска месо... не мед.

Тя танцува валс неуморно,
с вихрите луди и повея лек,
през онова време най-временно,
спряло секундно,загледано в танца.

Когато деня и нощта срещнат се,
където трябва и където не,
сред сенките се губят образите,
тя просто танцува...със здрача.

Върви и пристъпва,и гледа в земята,
вдига поглед стеснато,учудено леко,
търси във хората покана за танц,
но те са мираж...Просто лица.

Тя не е ефирна,ни нежна,
няма камбанки,ухание,чар,
не скъп парфюм гали шията,
а шал стар.Подарък.

Върви и се лута,но знае посоката,
малки стъпки,но крачи навред,
крачи,не спира се,
крачи,не подозирайки,
че я следват очи две.И душа.

Не е пивка,без рейнско вино,
далеч е от тази представа.
Не е истинска Дулсинея,
не с това впечатлява.

Не мисля за Клеопатра,просто за нея,
не котешки поглед,нито пожар,
очите й са свещици и пазят
спомен угаснал,стар и забравен.

Тя не е нищо особено.
Загърната,леко прегърбена,
подмина ме,но усетих.
Не ангел.Не дявол.Жена.
Просто я има.Присъства.

Не кошута.Не фея.Магъосница?
Не. Просто Тя.