Анонимно

Не зная как да започна.Имам нужда да го кажа,напиша.На някой.По-скоро на себе си.
Страшно е,когато загубиш себе си.Страшно е.Няма блясък,няма пиедестал.Просто се губиш.Много неща могат да те тласнат към това,друг е въпроса дали ти си готов да го посрещнеш.Дали всъщност ще обърнеш подобаващото внимание или нещото ще мине през теб както милионите минали вече от там неща.Минават през душата ти и не оставят нищо.По-скоро взимат нея със себе си.И щастливи,доволни,преуспели,продължават напред.А ти не знаеш накъде да поемеш,защото си изгубен.Нищо вече няма значение-мислиш само за това.То те обсебва,ставаш зависим,искаш да спреш да мислиш,но не можеш.Не си сигурен в нищо,всъщност.В себе си,в хората,в света.Всичко става размазано и губиш очертанията на предметите,на сенките.Искаш да бягаш,но нямаш силата,искаш да извикаш-за помощ или просто вик на отчаяние,вик от болка,вопъл толкова крехък и толкова...краен.Крайностите също се губят.Преди си бил те,или те са били ти,крайности,върхове.Сега няма нищо.Нищо.Просто седиш и гледаш в земята,в точката,би си продал душата,само за да спреш да мислиш или поне да забравиш,да изтриеш каквото е нужно.Не става.Нямаш силата,нужна да заплачеш.Нямаш волята,нужна да продължиш.Нямаш нищо-не знаеш дали притежаваш дори себе си все още.Колко жалко.Не можеш дори да се съжалиш.Просто...не изпитваш нищо.Всичко е толкова силно,че тялото и съзнанието инстинктивно блокират,изпразват всичко,а ти ставаш черупка-робот,заучена кукла.Всичко става механично,движенията ти,заучените думи,всекидневието.Всяка нощ се питаш-ще намеря ли силата,за да стана утре и да се преборя за още един ден? А на сутринта отваряш очи и си казваш : "По дяволите...Събудих се."
Не съжалявам мъртвите.Не плача за тях,не съм опечалена.Аз им завиждам.
Просто...боли.Не може да се сравни с нищо.Дрога,ток,шамар,побой.Усещането е като да ти изкарат рязко въздуха и дробовете ти се свиват конвулсивно,а цялото ти тяло изтръпва и отказва да функционира.Опитваш да поемеш дъх,но не успяваш.В истинския живот това минава и след малко дишаш свободно отново.А това не.Просто буца,която те стиска перманентно и не иска да се махне.
Боли от предателството,но боли най-вече от обида.Иска ми се да завия,да закрещя,да побеснея,да избягам,да се скрия някъде и да скимтя,да се свия на кълбо,да се хапя до кръв и да се успокоявам с физическата болка,защото тя е по-лека,но благодарение на нея забравям другата болка.Не зная колко още ще мога да понеса,откривам границите си.Но вече съм осакатена.Всичко е прекалено жестоко,прекалено жестоко и прекалено силно,а ти си някъде да предела на всичко...На света,на себе си.Просто...дупка.Бездна.Дъно.Можеш само да гледаш надолу в една точка.Мислите не те оставят на мира.Мразя ги.Мразя себе си. Дори нямам силата да мразя вече,не зная какво имам.
Не зная дали някога ще чувствам отново.
Не зная дали имам желание за каквото и да е.
Не зная дали искам да дишам...отново.