Прах

Стъмва се.
дръж ръката ми,
ще те заведа отсреща
там, където умират звездите.
скачаме по покривите
двама,
две среднощни сенки,
Питър Пан и Феята.
дръж ме за ръка
отсрещният прозорец свети в синьо
въровете на обувките ти едва докосват комините
те се извисяват в небето
безмълвни невидими стражи
следвай ме
от джоба ми се ръси сребърност,
изпълнявам желания.
отиваме във Невърландия.

Мост

Минах по моста на влюбните
с глава, наведена от мисли.
Ръцете ми сами се намериха
и понеже нямаше къде,
хванах се за себе си.
Самотата е трудна компания.

* * *

Понякога на върха на пръстите ми
приказка се ражда.
Като Палечка сгушена в черупка орехова.
Оловния войник смирено марширува пред камината.
Броя снежинки на прозореца.
Валят желания.
Наизустявам те, прелиствам страници.
Мастилено момче се ражда някъде.
И аз се уча да чета
отново да те видя в тъмното
и сричам
сричам бавно, дълго...
уча се да те обичам.

* * *

Събота е.
Простори необятност надалече в синьото.
Небето се разпуква като сочен плод.
Окапаха звездите в кестенявата ръж
Сочейки незнайните пътища на заблудени стопани.
Лумнаха полята в златисто-течен огън.
Съботно се свечерява.
Небето угасва бавно, бавно, бавно
Трепери във въздуха незнаен звук
Отеква ехото му в стълбите
Обгръща къщата във мрак,
Нощта се свлича с остър пукот
Като поздрав на далечна артилерия.
Просветват в края хиляди светулки,
Събирам бавно плаща кадифен на деня.
Светът потъва в упокоен сън
Както монах пристъпва във храм.
Като лодка потъва в море.
Луната увисва сама, бледосиня богиня
Последната небесна ладия
И единствен архангел , пазител и страж
Просветва с криле, замислено сребърен.
Събота е.

Морзов код

Понякога чувам
сърцето,
когато моето спира,
понякога помня
усмихваше се,
пръстите ми - вплетени
въжета
със затворени очи светът
е по-хубав,
когато сънувам
отново -
светът
съществува,
понякога чувам сърцето,
обесено на нишка сребърност -
джобен пясъчен часовник -
марширува неуморно
в ритъм многоточие.

Encore

Ела с мен,
колело,
да повървим в утринта
по този прашен стар път
във полята сме двама!
Да оставим ний
диря в света, нейде небе
да нарисуваме отново
да прескочим двамата
слънца, посоки и врати,
мелодия отново
с крака немити като вчерашни хлапаци, свят! Не спирай, ускорявай времето,
на кръст го разпъни, прославям чудесата вечни, аз
молитвеник съм,
пръсти съм безмълвни
устни
спирам пред теб, величая аз теб
спри с мен, колело,
ти си кръгло като света
по спиралата твоя са хиляди пръсти, устни,
ръце има по памет
в някоя стая залези отново се раждат
в нощта треперят без звук крилете на ангели
сърцето се пръска без звук , без умора, без милост
безкраен е пътя пред мен, колело.
Да вървим, във полята сме двама.

***

Като възел са емоциите. Събират се, разплитат се, объркват се докато подреждат нас. Колко неподредени същества сме, сякаш отвикнали на тази съвършеност и цялост. Рядко се случва чувството за познатост, рядко се усеща в нечий чужд поглед. Влизащо под кожата. Странности, случвания. Трудно е да се опиташ сам да подредиш картината около себе си, трудно е защото понякога забравяш да поставиш себе си вътре. Като че ли някой е отрязал нещо от тялото ти, съсществена липсваща част. Часовник със зъбчато колело и малка липсваща частица - не върви без нея времето, спира, улисва се и се забързва това време, бяга напосоки и всъщност стои и те наблюдава в очите. Вътрешни посоки, вътрешен часовник. Описвам с думи неописваното, трудното да се нарисува, да се превърне в ноти, в звук, в същество. Няма име, понякога го наричам резонанс, откликване от другото пространство, една вибрация на тяло, преминала през нишките и достигнала другаде. Понякога се объркват и се озовават на грешните места. Тогава си повтарям - грешките са просто правилните посоки с друго име.

Кратка история

Клара е с тънки ръце.
Прелита стаята като лъч
Търсейки свободния ъгъл, да посее на скришом мълчанието си.
Клара рисува с бледите си пръсти разбити сърца по прозорците.
Не иска да порасне, говори си с радиото,
връзва панделки на вехтия глобус.
"Светът се нуждае от много обичане",
пърха тя с мигли, унася се.
Клара подскача неумело върху дивана, размесва сезоните, разлива млякото, кара се с котката, смее се.
Мълчалива е Клара вечер. Сенките я плашат. Казва, че сенките гризат обувките като мишки нощем, страниците на книгите, хапят й косата и се крият в скрина.
Прегръщам я, свива се на точица.
Прозява се шумно с големи, кафеви очи.
Стърчи на всички посоки-ветропоказател в сърцето ми.
Преследва Питър Пан и феите в кухнята.
Прави закуска, дрънчи с тигани, подскача,
мръщи се на слънцето,
слънцето я гали. Чупи яйца, порязва се с ножа, опръсква стената, мърмори.
Смея се.
Понякога Клара танцува. Казва, че
ръцете й говорят собствен език.
Стои със затворени очи часове.
Преплита, ускорява времето.
Става на часовник със кукувица.
Става на безкрайност, унася се.
Понякога казва, че ме обича.
Но само понякога.

На Клара, с ръце на пианистка.

Скица

Във всеки град
На всяка улична стена пиша обичам те, обичам те
Като капки кръв, капки красота
С форма на лека женска сянка
Усещане за лято
Ти си изгрев в мен
Когато те усещам, аз сияя с плътен, силен пламък
Аз усещам всичко в мен
Аз живея леко като пеперуда
Аз следя живота в отражението на река
Ти си муза, музика, история която обичам да разказвам на децата преди сън
Мечтая за илюзия
Трептение
Аз пиша по всяка стена
на всеки ъгъл срещам те
Името ти, сърцето си
Подарявам на света, на хората
Стаите губят плътността си
Вълните се надигат по-високо, по-далече
Всички хоризонти се стопяват
И аз пиша на всяка стена
Светът свърши
Светът играе роля
Светът е ням
Само аз съм тук и дълбая красотата
Ти си всичко, което някога е било
С всяка клетка в мен и всяка същност
Аз забравям дълго
Аз живея
Аз съм всичко с теб - безкрайно.

* * *

Понякога стаявам се в утайката на мрака.
Лесно се предавам. Наблюдавам гаснещата вечер.
Минаващите бавно пешеходци.
Бавните умислени трамваи, последните самотни пътници.
Мълча. Понякога прескачам локвите.
Понякога ги оцветявам в пурпурно.
Събирам паднали светулки. Вдъхвам отново живот.
Оставям пръстите си пламнали. Рисувам по стените непорочност.
Изгасям бавно пълнолунието. Настъпвам сенки в краищата.
Дишам с учестени влюбвания.
Затварям очи, светът бил по-хубав.
Оставам така. Зазорява се в мен.
Нощта свети във ъглите.

Победа

Понякога животът
те удря в лицето
неравностойна борба
и свеждаме глави надолу
а накрая оказва се
че Господ от теб
със всеки удар
на сърцето
диамант извайва всъщност.

Аморфно

Преливат пръстите ми с тебе
Синьото в очите ти свети
Вмъкваш се в подкожието ми,
Сантиметри болка.
Гмуркаш се в артериите
Свободен като дух във вселена
Драскаш с нокти стените
Сгушен в предсърдието
Алвеолите се пръскат бързо
Удар на звездите
Сядаш на ръба на ушната мида
Наблюдаваш света от високо
Скъсяваш секундите ми
Чертаеш зеницата, това черно подземие
Дълбаеш името си в клетките
Тези фини мембрани на болката
Тези тънки пръсти, рисуващи с въглен
Безпощаден си в своята цялост
Кръвта понякога ни свързва.

Поточие

Две сенки се държат за ръка
На брега на реката
Където времето свършва и започва отново
Тази люлка на живота
Две безплътни очертания
Интервал стопена самота
Луната потъва дълбоко и бавно
Пронизана от нечий небесен дуел
Сенките скачат в сребърността на реката
Крият се, стопени илюзии
Търсят скъпоценни камъни по дъното
Държат с ръце любовта си
Тази безкрайна плаваща прегръдка
Тези отблясъци от вечност
Тук веществото е аморфно, любов
Тук всичко е съществено
Нощта съблича душата си,
Заключва я в рамка.
Крехкост.

Там

Къде е това място, скрило времето в пазвата си
Хванало залеза под рамо и букет полски цветя
При свършека на хоризонта, до изщността на линията му
Където светлото и тъмното се прегръщат като деца
И светът е семпъл и лек въздух през някоя пролет
Където часовникът тактува с ритъм на сърце

Алхимия

Очите ми още гледат с погледа на малко момиче.
Сянката ми още гони пеперуди и отлита с крясък на птица.
Все още прегръщам с ръце хоризонта
И бягам с боси нозе по пътя към вкъщи.
Всяка стъпка оставя пламък и цвете.
Все още обичам светът срещу оградата, зад селския плет
Класовете жито и слънцето
Вятърът, който заплита косите ми и свири песен с щурчетата.
Още вълните ме целуват по пясъка,
Дланите ми парят от пръстите на старата любов.
Душата още помни-тялото е далеч, но душата е вкъщи
Там все още обичам, все още живея, дишам дълбоко, усмихвам се.
Прагът на къщата е още на място,
Стария орех отпред е още  зелен,
Небето е още дяволски синьо
Светът е застинал за миг. И забравил да тръгне отново.

Ела, нека избягаме.
Ще тичаме, докато стигнем звездите.
Звездното небе е малко.
Ще разтърсим небесните клони,
Докато свръхновите падат като светещи пламъчета.
Ще се гмурнем в нощта, тя е наша.
Наше древно наследство.
Светът замира, само нечие дишане отброява времето.
Луната се спуска ниско и угасва.
Сенките избледняват, размазани оттенъци на сиво и сребърно, течен метал.
Кожата изтръпва, зеницата е вселена.
Нощта е тиха.
Бих могла да я скрия в ръцете си.
Изчезваме бавно там, където материята не съществува.
Не съществуваме и ние със теб.
Сънуваме.
Ще ти разкажа история, слушай.
Гласът ми е нишка от паяжина.
Бягаме.

Сбъдване

Ако някой ден се преродя
Ще бъда със радост
ласка на сянка, проточила шия
по следобедна топла стена
Ще бъда античната сграда
със френски прозорци
И счупени фрески
А Може би театър, ах театрите!  Това тяхно кокетно очарование
При което се завръща зрителя
Дълго след като падне завесата
Ще бъда и котка по този прозорец
Надвесила нокти, мустаци, гальовности
Поклащаща леко и плавно опашка в следобеда
Ще бъда и цвете в саксия
И цвете в полето, и нива, земя
И слънчев лъч по тази поляна със макове
Ще съм спретнати женски ръце, месещи хляб
Красиви и чисти в старанието си
Ще съм сянка, прокрадваща се привечер по сградата,
Ще съм сградата, сгушена вечер в нощта
Ще съм жената, скрила се в сянката си
И ще живея... Сътворила отново света.

Синьо.

Хубава е тази неделя -
ако дните имаха вкус, днес щеше да е
аромат на топъл чай от кръгла чаша и препечени филийки,
от онези меки зимно-летни дни с кокичета
и замръзнали первази с розово мушкато.
Събуждаш се и с леки пръсти стъпваш в утрото
разтягаш времето като котка и вретено прежда,
стаята придобива правилна форма
приплъзваш пръсти по всяка вещ,
тя разказва история на семейното минало -
бабите в портретите се смеят тихо,
стария дървен скрин звънти леко, толкова нежно
а отвън ехтят неделните камбани за молитва.
Тишината се разлива като топло мляко в ъглите,
безброй снежинки от прозореца танцуват
и изписват снежни букви за пречистване.
Дънера в камината тактува бавен валс,
а всяко въгленче танцува с пламък бял
и изписва малки обещавания
за бъдещи случайни срещи с топлината на света.
Хубава е тази неделя  - бавна и аристократична,
шумоляща в разтворените страници на книга,
скрита в уханието на капка сутрешен парфюм,
с далечен отглас на пътуващ влак за вкъщи.
Светът звънти като фин порцелан.
Хубава е тази неделя - ухае на ванилия и портокали
последния прощален ден на зимата -
февруари се сбогува с елегантност.

Тихо е.

Тихо е.

Мога да чуя котешките стъпки

гонещи невидими миши опашки.

Мога да пипна тишината.

Усещам пулсиращото сърце на нощта,

и се упоявам от този безумен ритъм.

Вдишвам дълбоко нечия въздишка

толкова горчива,

че от сладост езикът ми изтръпва.

Тихо е.

Разбирам онази птичка,скрита в дърветата.

Всяко нейно перо е нечия мисъл,

всяка нейна мелодия-мой стар спомен.

Стотици хора на метри от мен,

а аз съм на светлинни години от тях.

Самотно куче изскимтя някъде вън

търсещо своя изгубен стопанин.

Тихо е.

Уличната лампа играе нестинарски танц

и се вълнува като млада невеста.

Облаците разпокъсват сивото небе

а месечината мълчаливо шие тъмните кръпки.

Една звезда заплака,защото

мечтаеше да стане светулка.

Някой архангел изтрополи с колесницата си,

закъснял за нечия молитва,

а изпод колелата се посипаха снежинки.

Тихо е.

Мога да видя детските сънища,

виещи се с нощните сенки,

да нарисувам с пръсти нечий живот,

и да го превърна във вълшебство.

Чувам как никне тревата,

как спят цветята,

как се смеят храстите на цялата тази

среднощна симфония.

Мирише на мир,липа,лято и май.

Тихо е.

Някъде самодивите омайват самотник,

в тъмното светят само черните им очи.

Играят боси по поляните

и всяка тяхна стъпка е нечий копнеж,

белите им голи тела лъщят

като сребърните люспи на пъстърва.

Чу се отдалеч звън

като от скъсана струна,

изви се трептящо нагоре,

изплака като цигулка забравена,

но нощта го погали мълчаливо,

потрепери,утихна и замря.

Тихо е.

Една светулка изписа в тъмното

с невидими букви история,

докато я прочета,и угасна.

Видях само,че кацна полека на лампата

примигна няколко пъти умислено,

и навярно заплака,защото понякога

мечтае да стане звезда.

* * *

ако някъде пада звезда
на другия край на вселената
то някъде се ражда дете и поема глътка въздух
понякога си спомням за живота
и оплетените му конци
за нишките, за мишките и хората
поглеждам в нечии очи и виждам блясъка
потъвам надълбоко и забравям себе си
изтривам линиите си
както художник трие най-добрите си творби
оставам безмълвна пред пространството
и величието на думите
особено пред тишината съм смирена
играя си на минало и настояще
повдигайки завесата на бъдещето
оттеглям се дълбоко в себе си
далече, тъй далече и сънувам
градините на Савската царица
и далечното изгубено безбрежие.

Сенки

парчета синя меланхолия
като във световен океан, който можеш
само да усетиш
остро като всички сетива
описваш чувството с върха на пръстите
онзи малък фин момент, във който всяка тишина
сама със себе си прегръща се
остатък от безумност, вяра в тленното
писък в слепоочията и слепота
следиш безмълвно миговете
наблюдавам двете сенки, хванати за ръка
които тайно се изплъзват мимиходом
скришом като пришълци
бягайки далеч от мен и от вселените
всеки цвят се губи
нишките бавно се късат
как да свириш отново на скъсани струни
откъс невъзможност
запаметяваш картините в съзнанието си
викаш наум нечие име и слушаш
слушаш
как цялото безкрайно движение
замръква със залеза на слънцето
тогава, когато няма луна
откриваш единствено музика.