Пукнатината винаги личи.

Стих

Що е то,дали сияние?
Тез вълни,това ухание?
Що тъй вее и полюшва,
в звуците му слух се вслушва.
Да отлитна и забравя,
света мрачен да оставя,
в чуден унес да задрема,
бремето навек да снема,
да потъна,да се слея,
да получа,що копнея.

Защо.то.

Защо харесвам зимата? Харесвам малките облачета дух, които човек издишва в първия досег със студа. Малките бодлички и измръзналите пръсти. Това, че можеш да тръгнеш без посока и винаги да се озовеш на правилното място. Топлите шалове, изплетени от топли мисли. Хората и леко зачервените усмивки - вятърът остава запечатан между устните. Всяка глътка чай - горещ, ароматен, споделен. Зимните букви са особени, със собствен характер и дяволити очи. Силния контраст между горещина и студ. Загубването на тялото, люлеещо се като в балдахин. Вдъхновението от зимата. Снежинките. Вятърните нишки. Стъпките на някой, вървял по пътя преди мен - големи, малки, лъкатушещи, с невъобразими чертания като древен ръкопис. Светлосенките. Сезонът, разсъбличащ дърветата, давайки им пухкавостта на снега. Мелодията, понякога дори и тишината. Заради нея.

* * *

Жестока ирония.

Една страница сутрин

В такива сутрини дъждът е във въздуха. Погледнах навън и го усетих. Имаше капчици дъжд в пространството,неродени все още, но чакащи времето да ги извика. Осезаемо е това време, пълното с електричество и така непасващо си на часовете. Губи се чувството за вътрешен часовник, полюсите са разместени, електроните са наобратно. Сутрин е, а е настъпила вечерта. Вечер е в ъглите на отсрещната сграда, в олющената й фасада, като лице на жена което можеш да разчетеш като книга, като страници - лист по лист, ред след ред, всяка бръчка е дума, бръчици от всекидневни грижи, от забравени радости, стъпките на изминалите години, оставени от пръстите на времето. Странната извивка на устните й, оставяйки те колебаещ се дали е от усмихнати секунди или мъка. В такива сутрини изчезваш. Разтваряш се като водна молекула. Гледаш навън, но не гледаш никъде, наблюдаваш и попиваш насрещните картини, оставяш се бавно да се събудиш и търсиш скритите слънчеви лъчи. Не ги виждаш, но знаеш че са там, премръзнали есенни снопчета слънце, галещи бузата на дете. Не е студено, но не е и топло, онова странно положение, в което забравяш. В такива сутрини търсиш цветята, разтворените цветове, зеленината и живота в тях, сърцето на живота търсиш в сивото. Странна хармония се образува, противоборство на сивотата и пъстротата, отблъскване и привличане. Слънчевият спектър се размазва. Ако имаше дъга, би било прекалено красиво. В такива сутрини всяко малко нещо може да те тласне някъде, да те отведе за ръка в някой спомен, в някое преплитане, в нечие докосване. Разбираш, че вселената е събрана в един атом. В такива сутрини си наблюдател. Сякаш си се събудил посреднощ и слънцето току-що е изгряло, оставяйки капките роса да поспят още няколко минути. Затваряш очите си, а когато ги отвориш, светът вече не е същия. Спокойно е, безшумно спокойствие, толкова тишина, плътна в себе си, притискайки слепоочията с предчувствие за наближаващ сблъсък. В такива сутрини просто чакаш. Мислиш и се оставяш празен, като чаша, като смисъл. Електричеството пълзи от върховете на пръстите, съвсем осезаемо, нагоре и полека с онази плавност на вода, проправяща си неуморим път през камъка. Ближещи малки пламъчета електричество. Пространството сякаш има памет и е живо същество. Изтръпване. Падането на първата капка е експлозия от звук.

* * *

Разбира се,
на този въпрос
ще ми отговори мълчание,
което
ще ми донесе радост
и тъга, защото
ще бъде
едновременно
потвърждение
и отрицание,
както ще бъде
прегръдка
и шамар.

Безметежност

Няма добри хора.
Това каза едно хубаво момиче на хубаво място с хубави хора. С хубави мисли, чиста цел и сплотяваща единност. Хора просто. И думи, които ги събират. Думи, които тежат, режат, преплитат се, умеят да галят, треперят и убиват. Истинските думи са като редки скъпоценности, природни дадености, които не зависят от нормалните природни закони. Времето не се влияе от тях. Пространството се успокоява наоколо, придава завършеност на картината. Всичко се слива в един фон и остава единствено емоцията, а тя се усеща най-силно не с отворени очи, а с широко разтворените прозорци на душата. Във въздуха думите притежават собствен живот, в началото родени като близка мисъл, несподеленост, те стават оформени, като изваяни статуи, когато са изречени пред друго същество. Човешкият глас ги изпипва умело, деликатно и създава шедьоври. Рисува се с очи, мисли, пръсти, но най-вече с думи. Думите са жива картина, цял един свят, запечатан завинаги.
Няма добри хора, каза тя. Може би е искала да каже, че няма истински хора. Безмълвно съм съгласна. Изгубваме се. Самите ние се отвръщаме от себе си. Хората са забравили хубавите неща. Хубавата мелодия, прегръдката. Забравиха хората да се гледат в очите, да се търсят един друг в същността си. Забравиха да изричат благодаря, здравей, обичам. Раждаме се чисти, неопетнени и силни, вярвам много в тази мисъл. Тази мисъл ми придава вяра отново и отново, че има, има, има истински хора. Че има сплотеност. Някога видях цялата чистота на света в едни детски очи. Сякаш погледнах в безкрайна, дълбока бездна, така безкраен беше този поглед. Това е като прозрачно огледало, чуждите очи. Гледаш и виждаш себе си. Страшно е. Страхът скланя глава, но вярата повдига погледа отново. И си казвам - ако съществува нещо толкова чисто, то все още има и истински хора. Светът си остава неопетнен.

* * *

на един идеал.

жена си
когато застанеш в рамката на вратата
и отражението ти е чист контраст между световете
и си само контур с треперещи линии
като изплъзваща се мисъл, като мелодия
като старост облагородила сутрешен ден
като някой изгрев - бездомен в себе си
роден без да бъде призован
като кичур коса
и прозрачните в нея вятърни дълбоки нишки
като всичко невидимо си
красива, защото те няма
когато едва доловимо притвориш очи
и ръцете ти приютяват спомените от изплъзващия се ден
защото виждам всичко неизживяно в очите ти
защото си спомням нещо, когато те погледна
но не докрай
не докрай
и всеки път когато се сбогуваме
си казвам
следващия път ще го открия, но забравям
че следващото лято ще е чуждо
защото ъгълчето в устните ти е меко
и пасва прекалено идеално
това дразни, и с тази съща сила
тегли по-силно към себе си
защото залезът се събира в един цвят
в един отблясък по кожата ти
малко златно, малко лилаво, нощта няма цвят
но кожата ти има нюанс на ренесансова картина
а всичко се губи
трептения, резонанси, сблъсъци
прекалено контрастираш на всичко смъртно
нагоре и надолу, нагоре и надолу
в тишината чувам мислите ти и нощта вече
не е толкова тъмна
раздели небето на две и ще бъда изненадана
как едно усещане може да има две половини
две лица
стъпваш на пръсти, толкова на пръсти, че
долавям най-малките трептения на тялото ти
преди да си припомнила безчувствието на хората
припомни на мен, че има смисъл
знаеш ли, жена си
вътрешно е
отива ти да си много жени едновременно
защото си цветна сутрин
късно ставаш един успокоен цвят, оттенък
бледа усмивка
отива ти да си ванилия също толкова
колкото думата изящество
съвсем леко се облягаш в рамката на вратата и ме гледаш
и в теб са събрани всички забравени някогашни жени
шумолиш като съвсем лек плат, ефимерно
от онези, пеперудените
отива ти
и булчинското бяло, и изгубеното черно
но да си съблечена е игра с природата
търсена оставаш, и никога намерена
а само глух звук в слепоочията ми
и шепот
като струна от цигулка ми напомня
че била си някога
жена.

Там, след края на света

Започнах този разказ насън.
И както повечето сънувани разкази, това изречение беше единственото, което ми остана от него. Началото, но то беше изконно в мен. Единственото, което си спомнях, и единственото всъщност, което беше достатъчно важно. Оставих го да ми се изплъзне, за да поддържам усета си свеж и ненаситен за още, за да има нещо, към което да се стремя, нещо, което да копнея да си припомня и изживея отново. Нещо, което да ме тегли напред.
Потъвах в мислите си вече седмица. Забравях ги, избягвах ги, заобикалях ги с онази ненаситна неуморност на търсещия човек. Нещо се беше свило на кълбо в мен, но съвсем не с мекотата на котка, мъркаща и топлеща, а с дълбочината и тежестта на неопределима тъга. Знаех пределно добре какво е. Както и вътрешно знаех, че единствения начин да се освободя от него е да избягам. От него. Да избягам в себе си. Надалеч, без да се обръщам назад. Това и направих.
Избягах. Моето бягство започна с отварянето на очите ми. Пропъдих нощта около мен, с мъка се изскубнах от леглото. Дръпнах се за глезените и се приплъзнах в очакванията си. Оставих по възглавницата да се разстила сребърната паяжина на сънищата ми. Нямах нужда сега от тях, друго имах нужда да гоня. Да преследвам, да преоткривам, да пречертая нещо съвсем друго. Хванах се под ръка и престъпих в утрото, боцкащо и студено като всяко ранно градско утро. Избягах на пръсти, да не ме усети спящия град. Гледах угасващите светлини и угасващите звезди в небето. Накрая остана само една да блещука самотно и да показва вратата на дома на закъснелите пътници. Сама вървях насред сутринта, преборила съня си, преборила нещо, което не ме пускаше отвъд. Оставих се на онзи устрем да вървя напред, да не спирам. Човек с цел, човек с посока бях мислено и това ми даваше упование и сила. На път, на път, мислех си, човекът е човек, само когато е на път. Душата се ражда на пътя си казах.
Аз, която винаги съм била дърво без корен, избягах от себе си и се върнах в миналото си. Избягах, за да се преоткрия отново. Търсех остатъците от мен, разпилени по света. Сякаш някой беше взел нещо голямо и ме беше разбъркал из основи, цялата ме беше разсипал по земята, всички цветове в мен се бяха оплели, размили, бях изгубила яркостта си и сиянието си. Угаснала се чувствах, счупена. Чувствах се някоя друга.
Но сега пътят ме чакаше. Дългият и криволичещ път, пътят към нещо познато, нещо свидно, нещо мило и родно. Аз бях на път и някой някъде ме чакаше, какво по-голямо упование от това? Потърсих вътрешните си посоки, разпилени в четирите посоки на света като глухарче. Потърсих онзи устрем напред, онова теглещо ме с въже и притегателна сила усещане. Върнах се назад, за да продължа напред.
Назад към детството ми. Назад към моето забравено от бога село. Там, където няма време, хората се побират в шепата ти. Където животът е прост и изтъкан на разноцветно вретено. Пуснах душата си на воля да лети в хоризонта. Погледът ми ме изпреварваше и беше миг преди мен там, където аз все още не бях. Бягаше, бързаше този мой ненаситен поглед, да попие всичко, да види, да си спомни всичко. Тези безкрайни родни картини. Съгледах поле слънчогледи, безкрайно, далечно поле, толкова безкрайно, колкото само мечта може да бъде. Дългите редици слънчогледи бяха оклюмали и жадни за вода, напомниха ми на безмълвни малки воини на слънцето, сами попили слънчевата ласка и преклонили тихо глава пред него, сякаш му се кланят. Тези малки воини, верни му до края, благодарни за живота, който беше влял в тях, и за палещите лъчи, които ги убиваха.
Колко е богата нашата страна! Напълних очите си с безкрайни картини, напълних ги с поля с цвят на злато, много, много, безброй, напълних погледа си с онова плътно, горско зелено на високите хълмове, които само със сенките си обещават прохлада. Пътувах познати пътеки, а ги извървях сякаш наново, неопетнено. Видях света с други очи. По въздуха сякаш се усещаше трепета на земята, толкова силно беше напоена с огън, електричество и магнетизъм. Земя на палещо червено, на слънчева топлина, на бездънно в себе си синъо, на невинното бяло на облаците.
Радвах се свидно на тази моя земя. Сякаш се опитах да се вслушам в древен повик на нечия кръв в мен, на стари, забравени думи, заглъхнали и неизречени, език на потайности и съкровения. Сякаш бях потомка нечия, на планините, поляните, цветята и дърветата. Пристъпих боса по тази земя. Плашливо, с боязън, сякаш потъпквам най-милото. Земята, дала хляб на живите и упокой на мъртвите. Свещена, благословена земя.
Оставих се да усещам. Потънах сякаш в тези дни, без да броя вчера и утре, те просто не съществуваха. Всеки ден е едно безкрайно днес, има само ранна утрин, пладне и късната вечер. Изгубих се в това мое село, изгубих се в детството си. Потърсих корените си, сама се превърнах в трепетлика. Взрях се с невиждащи очи във високата топола, извисила горда осанка до кладенеца. Какво благородно дърво, винаги ми пееше приспивна песен преди да заспя. Листата шумоляха тихи, едва-едва, като ромолене на планински поток напролет. А летните щурчета бяха най-мил съпровод. Разперих ръце и прегърнах цялата тази картина. Ръцете ми бяха закопняли за слънчева ласка, за прегръдка.
И тази най-чиста кладенчова вода. Най-вкусната вода на земята, самата имаше мирис на свежо, на билки, на нещо лековито. Измиваше тази вода всичко лошо в мен, всичко най-подло, измивах всяка сутрин усърдно лицето си с надеждата да измия многото си лица и да остане чистото в мен, мое лице. Търсех отражението си във водното огледало - нима това бях аз...
Оставих очите си нощем да потърсят покой. Като пчела, опиянена от слънев нектар, оставих очите си да се зареят и изгубят в небето, да оплетат нишките си около звездите. Тези едри, надвиснали толкова близко звезди. Сякаш ги докосваше нещо в мен, ръка да протегнех, щях да си откъсна някоя, като зряла ябълка да тупне в босите ми нозе. Оставих се да се изгубя в Млечния път. Сякаш някой посипваше раменете ми със сребърен прах и аз цяла заблестявах в тъмната нощ. Аромат на лято, на липа, на спокойствие. Аромат на окосена трева, на сено, на сочни плодове, на топлина, на огън. Мъркане на котка и проскимтяване на малко куче. Цяла изтръпвах и попивах слънце, преливаха шепите ми от слънце. Цяла усещах всичко, всяка трева, всяко стръкче, всяко цвете. Търсех се из запустелия двор, из скритите ми детски скривалища, тайници, малките ми места, където се криех да прелиствам старите книги. Безкрайни и спокойни детски дни, напоени със смисъл, един до друг приличащи си и всеки различен по своему.
Открих се на тези места. В безмълвните бръчки на бабиното лице, в мълчанието на ръцете й. В лая на кучето, в падналите круши около дървото, в малките треви и белите и сини пеперуди. Запечатах в себе си всички тези картини, картините на пътя, бягащ пред мен и аз, гонеща нещо недостижимо, далечно, мое. Някакъв мой вътрешен устрем ме тласкаше напред и аз сляпа го следвах. Оставих се на милостта на тишината. Избягах от мислите си. Сякаш кълбо безкрайно разплитах, ден след ден, кълбо от тъга и мълчаливо шиех незараснала рана. Мълчаливо попивах сутрешните капки роса с пръсти. Мълчаливо се оплетох от слънчеви лъчи, от непокорен летен вятър, от свобода. Душата си напълних със свободата на простора, със благодатта на родното, милото, свидното. Душата си напълних с картини. Толкова много, че цяла преливам като сребърна чаша и тръпна от толкова усещания, аз, която бях празна, потърсих древното, потърсих забравеното.
Не открих корените си. Исках по-мъдра да се върна, да се преродя, да се прекроя наново, по-силна, по-чиста, по-истинска. В себе си исках да се превърна.
Тръгнах си от лятото точно когато започнах да го нося в себе си. Точно преди то да си тръгне от мен го изпреварих. И от него избягах, скрила в шепите си последните палещи снопчета слънце и дъх на горска мащерка, лавандула, на цветя и плодове. Избягах с лятото в себе си. Малко преди есента да пристъпи в мен, в горите, поляните.
Есента се усеща в погледа на хората. Сякаш узряват сами като плодовете, узряват от своя безкраен труд. Очи, пълни с плодородие и благодарност, и устни, приютили молитви в краищата си.
Открих, че родината е усещане. Дълбоко, изконно усещане, което спи безцветни сънища. Но разбрах, че домът, истинския дом е там, където сърцето е обичало и винаги ще се връща там, независимо от всичко. И аз, дървото без корени, се почувствах у дома по цялата тази земя, защото тая обич дълбоко, скрита и от самата мен. Видях обич в полята, в природата, в майчините ласки. Видях нежност между хората, присъни ми се надежда, че има още доброта някъде вън. Остава да се помоля със стиснати клепачи да остане дори житно зърно слънце в мен, за да има какво да преследвам в някое следващо утро. Или може би всяко следващо.
Върнах се и станах приятелка с пътя. Този мой безмълвен другар, самотник, безкраен слушател. Пътувах със себе си. Без посока, само мъглявини. Заситих се от толкова прегръдки по перона, толкова очаквания и трепети, страхове по близките хора, по свидните на сърцето, тези хора са най-голямото богатство, което сърцето може да познае, и най-голямата радост е да ги видиш след дълго отсъствие. Изпълних се с детски смях, бълбукащ от прозореца на влака, детски стъпки, едва проходили и майчина гълчава, извисила се и угаснала в миг на нежност. Зарадвах се на толкова много чужди ръце, разтворени за прегръдка, и сълзи на радост и успокоение. Какво велико чувство - у дома...
Пристъпих обратно като към далечен праг. Моето вкъщи е разпиляно по света. Може би така е най-добре, така навсякъде ще бъда като у дома.
Прегърнах се и стиснах слънчеви шепи. На перона никой не ме чакаше.

Блага

"Никой мъж не може да понесе тежестта и задълженията на женско обожаване. Той се бои, че всеки миг може да се сгромоляса от високия пиедестал, на който е тронясан против волята си. Пък и чувства, че възторгът на жената е отправен към някого другиго, а не към него, истинския..."

"Всичко за жената е болка. Да бъдеш жена, това значи да бъдеш жива болка. Когато ставаш девойка, боли. Когато се срещаш за първи път с любовта и ставаш жена, боли. Когато ставаш майка, боли. А най-непоносимата болка е никога да не усетиш и да не познаеш докрай всички тия болки.
И аз се радвах на болката, защото чрез нея се осъществявах."

"Така бях истинска. Най-сетне бях. Върнах се към себе си от далечно лутане. Моите намислени усмивки, затворени движения, блокирани движения - всичко се стопи. Сама не можех да се позная. Той ли ме измисли такава? Очаквах всякакви изненади от себе си. И не се боях. Навярно така освободен се чувства ледът, разтопен в порой, в пяна, в облаче.
С една дума му се отдадох цяла. И той с една ръка ме владееше."

"А нима белезите на мъжественост са външни? Боксьорски мускули, биков врат, ягуарски бас нямат нищо общо с моята представа за истински мъж. В характера, там е притегателната мъжка сила. Мъж – това за мене значи воля да се владее. На мъж, който се е самообуздал, принадлежи целият свят. "

"Най-младите, бягайки от тая брадата скука, изпреварват младостта и сами стават брадати. Още юноши, бързат да познаят всички тайни на възрастните. А когато остареят навярно ще поискат да познаят всички трепети на юношите, но ще бъде късно. Сега се събират скришно. Захлопват вратата отвътре с резе, превъртат ключа, за да не се промъкне скуката с наставления и забрани. Измислят разни игри да я надхитрят и надлъжат. Едно момиче бърза да смъкне скуката от себе си с роклята, стъпква я на мръсния под с боси, още детски нозе. И от едно легло се прехвърля в друго, да избяга от едни груби прегръдки и да налети на други, още по-груби. А в тъмното спарено помещение ги стяга за гърлото най-лепкавата и противна скука на света, която вирее само в легло без любов. Няма я вече тайната за тях, няма трепет. Преди да са опознали огъня, познават охлаждането. Изведнъж всичко е познато, разкрито, развенчано, вкусено. Те са равни по опит на изхабени възрастни. Сърцата им са вече плешиви. Отвращение и скука. Цигарите не помагат, само сгъстяват горчивия вкус в устата. "

"Да имаш сили да станеш след любов и да си отидеш...Носят те на ръце като царица към това небе.А те оставят сама да слезеш от небето и да стъпиш с боси нозе върху студената грапава земя.Тоя миг е най-голямото унижение,което познава жената.Всяка може да легне.Но не всяка умее да стане от постелята права и да запази достойнството си на царица.Добре,че мъжът обикновено спи в тоя страшен миг!Спи и не предполага,че изведнъж тя,завладяната и покорената,си спомня за един друг,който никога не би я оставил да си отиде така наведена и прекършена.Това е най-голямата женска изневяра под носа на покорителя."

"Ако жената изживява най-силно любовта в споделянето с приятелка, то мъжът я изживява най-дълбоко в мълчанието. Каква тайна, гъста наслада се крие в това безмълвие, всеки мъж сам си знае. Може би това е ревнивото чувство на собственик, който не допуща да сподели любимата с друг? Може би това е израз на закрила и нежност към жената? Може би това е стеснението, което в любовния миг е било изтласкано от страстта, за да нахлуе след това с по-голяма сила? А може би това е мъжкият инстинкт да спечели жената завинаги: защото само мълчаливият, дискретен мъж е истински мъж в очите на една жена."

Пъзел.

Има нещо прекрасно в агонията, някой ще каже
болката кара невроните да изтръпват
така,
вярвам,
се усилва тяхната сетивност
ако е така, аз съм опънато тетиво
на лък
но е нужна правилната ръка, за да ме упъти
в правилната посока
а целта няма значение, защото
аз ще изгоря, преди да я достигна.

Име

ЦИГАРИТЕ в мрака размисляха. Опряла брадичка на колене, загърната в тъмнина, аз никак не се учудих на невероятната среща, за която разправяше зидарят. Намерих още едно потвърждение на моята теория за срещите:

Не можеш да избегнеш съдната среща. Да идеш накрай света, да си смениш косите, лицето, името, нрава, пак ще те познае някой, пак ще се натъкнеш тъкмо на оногова, от когото се криеш. В тоя кръгъл свят всички пътища водят към неминуемата среща. Природен закон е да се сблъскаш с човека, от когото бягаш. Сякаш невидима магнитна стрелка управлява посоките ти. Може би неизвестни биотокове се излъчват от гузната съвест и притеглят човека право към наказанието на срещата.

Нарочно избрах най-затънтения край. Не бях аз единствена. Какви не типове, надошли на строежа откъде не. Тук бе Аляска. Пияници, несретници, бездомници, парясници. На дъното на погледа им — утайка от стари грехове. Аз ги разбирах добре. Кой друг, ако не аз? Тук заживях без презиме. Почти го забравих. Но рано или късно, името застига човека... Тъкмо когато най-спо койно си вървиш по пътя, нечия ръка се слага на рамото ти и вкаменена, ти чуваш собственото си име като присъда:

— Райна Стаматова! Сякаш си настъпила мина. Ще се разлетиш на части. Не можеш се укри никъде. Единствено спасение в тоя кръгъл свят е да живееш така, че да не те е страх да бъдеш позната. Няма друг начин, колкото и да искаш да бъдеш оригинална. Нищо не можеш измисли, освен да пазиш проклетото си име. За да вървиш с лека душа, с вдигнато лице към неизбежната среща. За да не изтръпваш от страх, щом някой извика името ти. Затова се бяха юрнали насам. Да започнат живота отначало. Без спомени. Без грешки. Без срам на челото. Но възможно ли е това? Да зачеркнат досегашния си живот. Да си изгрдят ново име. То е много по-трудно, отколкото да изградят нов град . . .

А аз трябваше да тръгна още по-отдалеч, отвъд нача лото. Да залича едно име и да създам ново. Сам-сама, с голи ръце. Не биваше да допущам ни миг леност в тоя труд, равен на труда на цели поколения. Защото името е човекът. То е лицето му, душата, миналото и бъдещето. То е характерът му. Съдбата му. Името — това е времето. Натрупани дела, грешки, постъпки, години. Всичко е впечатано в името. Всички врати към сърцата може да отвори едно име. Само така човек се е осъществил. Името — това са твоите другари, любов, достойнство, самочувствие, надежда. Ти носиш в името си предопределение за живота си. Човек, който си е създал име на смел и честен, той е принуден да остане верен на името си и да постъпва смело и честно дори ако това му струва твърде скъпо. Инак ще изгуби най-голямата си придобивка, ще изгуби себе си и света. Името — това е вътрешният покой, сладкият хляб и сън, усмивката и здравето на човека. Лошото име те смазва като болест. То загрозява и най-красивото лице. Носиш го като сипаница. Когато ти отнемат името или го опетнят, или го накажат със забрава, ти си унищожен човек. Но името не може да се унищожи. Времето е акумулирано, кондензирано в името на човека. И то остава.

Догорели погледи си отиваха вече от огъня. Вперила очи в загасващите въглени, аз устоявах твърдо на погледа па Влад, който ме дърпаше към него, и заклинах сама себе си:
... Не се забравяй! На всеки друг са позволени лудини и ветрогонства на младини, но не и на тебе! Ни една погрешна стъпка няма да ти бъде простена. Ти си белязана по рождение. Носиш родово петно на челото си като цирей. Струва ти се, че всеки отдалеч го вижда. Физически усещаш тежестта му. Има мигове, когато се изпотяваш от името си. Нямаш право на любов, на следване в университета, на мечти. Нямаш право на закачки, на танц, на лукавство. Нямаш право па грешки! Коя си ти? Първо трябва да станеш равна на другите. Не се самозабравяй! Не заслужаваш щастие дори на шега. Стани вързан вятър! Стъпчи усмивката си! Времето тече. Всеки миг е една крачка към разкритието. Помни, помни коя си! Трябва да напрегнеш всички сили, за да си създадеш име! Съвсем ново, без следи от износване, без петна от нечисти пръсти. Името „строител" звучи добре. Искаш да си го присвоиш. Но това не е тъй лесно. Трябва да се напрегнеш повече от другите, да направиш нещо, за което да ти благодарят дори ония, пред които чувствуваш неволна вина. Да започнат да произнасят черното ти име с обич. Да ти вярвят, дори когато узнаят истината ...

Но аз не можех да си създам име. Не можех да се боря за нови методи с оная пробивна сила, с която Марин Грозев воюваше по скелите. Аз бях човек с родово
петно. Такъв човек не може да се сражава за своя идея, да критикува, да бъде смел и изобретателен. Ще му кажат: „Чакай, бе, ами ти? Кой си ти? Ти ли нас ще учиш?'' Всеки може да го оскърби и заподозре в най-лошото. Човек с петно. Никой няма да му повярва. Никой няма да тръгне след него. Затова и аз така бързо отстъпих пред съпротивата на момчетата, пред упорството на бригадира. Нямах право да защитя собствената си идея. Нямах право да бъда пълноценен строител. Човек с петно... Само който няма ни едно родово петно ни от баба, ни от дядо, ни от роднини по права и крива линия, а също сам никъде в нищо не е обърквал — има ли такъв жив човек? — само той може да критикува, да казва истината и да търси нов път ...

Тая нощ усетих незаличимите следи на времето, впечатани в името. И потреперах от съдбовен студ.

— ЗА КАКВО си се умислила така дълбоко? - докосна ме топлината на неговия шепот, преди да вникна в думите му. Нашето още прясно „Ти" ме караше да изтръпвам до петите.

Влад седна до мене, разрови с един клон пепелта. Проблеснаха червени орехи жаровина.

— Време. Що е време? — попитах неволно, хипнотизирана от въглените. Смътна тревога ме обгърна като мъгла. Нощта течеше — една тъмна, дълбока река, която ме бе повлякла към някаква неизвестност.

— Може би тревогата е чувството за време! — заговорих с глас, загледан в гаснещата жарава. — Мнозина преминават през света спокойно, без да подозират изтичането на времето през себе си. Колкото по-рано се събуди тревогата, толкова по-добре. Дори ако за това пробуждане е причина една болест, една смърт, едно лошо име, едно петно, пак е по-добре! Тая разяждаща като ръжда тревога е присъща само на човека. Тъкмо тя го отличава от животните. Какво друго?
— Някои твърдят, че отликата е смехът. Само човек има способност да се смее, да иронизира сам себе си! -- гласът на Влад бе някак в неизправност и това засили безпокойството ми.
— Не е вярно! Животното се смее, и то много по-спонтанно: с въртене на опашка, с палави скокове, с цяло тръпнещо тяло! — възразих по-скоро на опасността, която се надигаше в гласа му, отколкото на думите му.

— Други считат, че с овладяване на огъня човек се е разграничил от животните! — добави Влад, а гласът му продължаваше да е погълнат от нещо по-силно и неотменимо.

— Това не е основното. То е последица. За да открие огъня, човек е бил тласнат от друго. Какво е то? — Моето смущение го улесни. Той се приближи.
— Трети твърдят, че човек е обществено животно за разлика от останалите твари. — Гласът му видимо мислеше за съвсем друго.

— Не е точно! — се мъчех аз да го върна към разговора. — И сред животните има организирани общества: пчелите, мравките... Човек става човек, когато осъзнае своята ограниченост и своята безграничност. Защото човек е осъзнато време. Тревогата е може би тръпчивият вкус на времето, което тече през клетките ни. Дори в сънищата си не можем да се приютим от тревогата. Мъчителна, отчаяна гонитба със затъващи стъпки в пясък. Сипеят се рони. Крачка нагоре, хлъзгане надолу. Нозете тежат, тъпчат на едно място. Сънувал ли си това?

— Тоя сън кой не го е сънувал? — каза той с тон на учудване, че все още продължава да ме слуша.
— Тоя сън изразява може би самите мигове на застой, които ние проспиваме. А може би това е болката от нашето неумение да живеем. Или това са стъпките на времето, които се спъват в нас?
— Как разбираш ти умението да живеем? — сега гласът му прозвуча като тъмно ехо на неговия предишен познат глас.

— Само човешкият живот може да остави някаква диря. Това, което не умира със смъртта му, характеризира човека. Последиците са мерило за живота на човека. Животното е смъртно. Само човек може да бъде безсмъртен! — говорех настойчиво на тая отвлечена тема, за да го отвлека от тревожещото ме друго нещо.

— Но за самия човек какво остава? Той си отива заедно с времето! — в тона му се спотайваше оная иронична усмивка, която винаги ме дразнеше, но сега още повече засили тревогата ми. Влад погледна нагоре. С това движение на главата той отмахваше разговора. Какво сме седнали да философствуваме в тая удивителна нощ? Над нас по необятния небосвод бяха пръснати звезди, големи колкото орехи и проблясващи като въглените в пепелта.

— Тъкмо затова човек е носител на времето. Натрупан хилядолетен опит, история, мъдрост, памет, имена — това е човекът. От животното не остава ни следа. Но човек има продължение. Времето е акумулатор на духовна енергия. Човешките стъпки проправят пътища, сълзите кристализират в познание, грешките — в опит, любовният миг — в поколения, дела, изкуство ...

— Ако в любовния миг се мисли за последиците, нищо няма да остане от него! — възрази той с убийствена насмешка.
Сблъсках се с мъжкото усещане на времето. Мигът сам за себе си, изтръгнат от вчера и утре, бе всичко за него. Чувствувах във Влад съвсем друга тревога: да не проспи тая рядка лятна нощ, да не я остави да му се изплъзне през пръстите. Неповторима нощ. Откъсната от миналото и бъдещето. Нищо не съществуваше за него освен тая южна звездна нощ. Би било престъпление спрямо природата, ако ние двамата пропуснехме такава нощ. Влад се озърна. Сенките на зидарите неусетно се бяха прибрали из бараките. Бяхме съвсем сами.

— Най-горчив е вкусът на тревогата, когато животът тече гладък и сладък! — се отбранявах аз от неговото завладяващо мъжко усещане на времето. — Няма по-тежък от лекия живот. Защото не оставя диря. Само голямо напрежение, само задъхано катерене по най-стръмен път успокоява тревогата.
— Само това ли? — гласът му стана някак ръбест. Обзе ме страх. Заговорих бързо-бързо, да отклоня, да отблъсна заплахата:
— Времето, преминавайки през човека, иска да изпие до капка силите му, да разтвори до сетно зрънце рудите на сърцето и ума му. Времето настойчиво иска да излезе обогатяло, умъдряло. Защо? За да има какво да влее в утрешния човек, тоест в самото себе си? Нали човек е осъзнато време? Какви потайни, далечни цели преследва времето? Дали изобщо има някаква цел? Ако няма цел, тогава защо наказва така жестоко оня, който го пра хосва?
— Кой всъщност прахосва времето? — прошепна той с клокочеща закана.
Заговорих по-високо, защото имах чувството, че той не ме чува, сякаш бе отвъд планините, макар че седеше съвсем близо до мене:
— Отмъщението на пропиляното време е блудкавият вкус на собственото ни денонощие. Нищо не ни радва, ако сме изгубили времето си. Хлябът не ни е сладък, сънят е кошмар, любовта — досада, животът — отрова. А как да зашепим времето и да не го пропилеем през пръстите си? Колко трудно е да бъдеш човек. Мъката да живееш, може би това е мъката да уловиш времето...

Влад не ми даде да довърша ...

КОЛКО пъти в спомена се връщах да доизживея префучалите мигове на тая нощ, да ги разтегна, да ги разчленя и свържа, да ги изчерпя. И все не можех. Исках да си спомня нощта изцяло, последователно. А виждах всичко сбито, едновременно и разпокъсано, всичко объркано, смесено и деформирано.
Неговата посегнала ръка. Една падаща звезда през рамото му. В гъстата задъхана тъмнина моето „Не!", обърнато по-скоро към самата мене, отколкото към него. В неговата близка, близка зеница — луната, разбита на искри. Неговите устни, подгонили моите, и моите, откъснати от мене и станали негови. Разрошената ми коса, вляна в разплетената плитка на Млечния път. Неговата ватенка, постлана до загасналия огън, сякаш върху самата топла пепел. Моето рамо, приютено до него и защищаващо се от него. Бяхме така близко, че не можехме да се видим. Над мене се надвесваше небосводът. До гърдите ми биеше ускореният пулс на звездите. Той прегръщаше твърдата неподатлива земя, поемаше нейния влажен петнист дъх. Аз поглъщах препускащото дишане на вятъра. Горе и долу се преобърнаха. Жаравата от огъня стана небе, а ние легнахме върху звездите. Затворих очи. Върхът на планината стана дъно на море. През стиснати клепачи видях как тъмнината свети от болка...

Блага Димитрова

Химн на Изида

И защото съм първата и последната,
аз съм уважаваната и презираната,
аз съм проститутката и светицата,
аз съм съпругата и девицата,
аз съм майката и дъщерята,
аз съм майчините ръце,
аз съм безплодната, а децата ми са много,
аз съм щастливо задомената и неомъжената,
аз съм тази, която дарява живот
и която никога не е раждала,
аз съм облекчението на родилните болки,
аз съм съпругата и съпругът,
любовникът ми ме създаде,
аз съм майка на баща си,
аз съм сестра на мъжа си,
а той е отхвърленият ми син,
уважавайте ме вечно,
защото аз съм скандалната и великолепната.

Химн на Изида,
открит в Наг Хамади

Слонова кост. Бръшлян. Абанос.

Някой свири на цигулка вън.
Струните раздират въздуха
както тръните разкъсват в мен
последната човешка същност.
Лудост. Грях. Безмълвие.
Няма облик. Само плът.
Белязана.
От петолиния.

Еклесиаст

Днес мислих цял ден как да започна това, което следва да напиша. Мислите идваха хаотични в мен, живи и луди, някои по-спокойни, други спонтанни, но със сигурност прескачащи се една друга и за всяка си мислех - дано не я забравя,дано си я спомня довечера, а всяка следваща беше по-добра от предишната. Малко като израз за жените прозвуча това.
Писането не е трудно. Просто изливане на натрупаното в теб, на чернилката. За някои има психиатри и лекари, които да изслушат това, което искаш да бъде чуто. За други има приятели, които правят това безкористно, от истинско чувство към теб, а не поради дълг или тежест. Има родители за други, семейство и разбиране по онзи тих и мил семеен начин, онези хора, с които си преживял ражданията и кръщенетата, целувката на бебето, първия плач, първата стъпка и първото зъбче, плакал си с тях на погребенията, скърбял си тихо в ъгъла или са те прегръщали без думи, без да те пускат, дълго и всеотдайно, силно и безшумно. Хората, с които си се смял на празниците, споделял си трапезата на Коледа, хора, които мислят за теб в два през нощта или в три следобед и се обаждат, за да ти кажат " -Как си? Липсваш тук. Обичаме те." Има и мълчаливото одобрение на празната стая, на голите стени и мъртвите предмети. Те слушат по-добре от всеки друг. Макар да не носят емоцията в себе си, те притежават тишината, а тишината е най-добър съюзник на мълчанието. Тишина, мълчание и самота, това е усещането за празна стая. И всяко писане е изповед пред някого. Пред себе си, пред Бог, пред другите. За хората, за смъртта, за живота. За прекалено многото мисли. Пак за хората, за отношенията между тях, за сложните нишки. Объркано е. За грехът. За случките, за предопределеността, случайността, съдбата. За грешките, милионите грешки, за онова лудо същество в теб, което взима грешните решения. Стоиш отстрани и си зрител на филм. Черно-бял филм, а ти си само кадър от него. Стоп-кадър, секунда. Ням филм без край, без продължение. За самотата, понякога за прошката. Опрощението и вината. Човешкото в хората. За всичко най-човешко в тях, най-първично, за инстинктите, за предразсъдъците и да, за гордостта, да, за потиснатото, скрито и тайно усещане. За злобата. За омразата. За това как светът рухва, как ти самият рухваш, как владееш всичко и същевременно нищо не зависи от теб. За създаването на живот, за смъртта. Какво ще остане след мен някой ден? Прах. И въпроси без отговори. За пепелта. Тук, там, навсякъде. Пепелта вътре в мен. За думите и липсата им. За кръговрата. За всичко това няма слушател. Няма правилен начин, няма грешен отговор. Руска рулетка - някакъв късмет и вяра. Единствено това, което е достатъчно. Сам в себе си, другите в теб, в никой, в някого. В света и хората, и липсата ти в него. Светът върви без мен. Наблюдавам го, понякога ми идва да го ударя и нагрубя, понякога ми е безразличен, понякога не зная какво правя и защо съм в него. Луд свят, чужд свят. Свят, който е бил за мен най-красивото, създавано някога. Свят, пълен с цветове, чудеса и тишина. Липсват ми малките жестове. Малките спомени от детството. Букетите, които носех грейнала вкъщи, ухаеха няколко дни и къщата имаше вкус на гора и на свобода. Липсва ми песента следобед, която се носеше отнякъде, понякога по-тихо, понякога по-близо и по-силно, но отчетливо женско пеене, песен за безкрайното колело на живота, за слънцето всеки ден, за работата, която няма край и празниците, които свършват винаги , когато не трябва. Липсват ми котките по керемидите. И лимонадата, детската лимонада. И играта на топчета. Смокинята, гроздето, ябълките. Хората и празниците, споделянето. Част от цяло, част от кръг. Сега няма кръг, няма синева, има само чужди хора на едно и също място. Общи спомени и черно-бели фотографии. Мило някак, но далечно. И забравено.

* * *

Превърнах се в това, от което най - много се страхувах.

Послеслов.

А любовта, Санчо, трябва да се заслужи !
Нима?
Любовта не е търговска марка с етикет и цена. Няма я по витрините, не би било лесно да я добавите в количката и да натиснете – закупи веднага, съвсем не. Най-малкото любовта не е разменна монета. Пълна с клишета и еднаквости, изпразнена от съдържание понякога,никога, винаги. Празни думи, изветрели емоции, песни с втъкани думи, които се опитват да изразят неизразимото. Няма думи, няма, няма. Както няма за болката, онази, най-истинската болка, така няма и за онази, най-истинската любов. Няма пеперуди, има цял зоопарк. Не усещаш никоя костичка по тялото си, чувстваш тялото си тежко като олово, нещо те дърпа всячески надолу към земята, а духът ти е лек и мечтае за нещо свое, собствено и не го интересуват косвените проблеми на това тяло. Няма единство, само противоборство. Любовта е най-двустранното чувство, най-изкривеното, най-протичоречивото. Никога не си наясно със себе си и именно когато свърши, осъзнаваш,че това кратко и може би единствено време в живота ти е било единственото, в което си се чувствал на място и себе си. Времето, когато всички хора са били твои приятели, песните са били мелодични и истински, жените малко по-красиви, мъжете малко по-галантни, светът е бил с една идея по-жив и въпреки, че не е бил изцяло твой, си го усещал някак си познат, като стар приятел, който си забравил, но с когото винаги е приятно да седнеш навън и да поговорите като човек с човек, без маски.
За заслугите ... Давай, за да получиш не важи тук. Тук само даваш, даваш, даваш и единствено чувството, че някой приема цялата тази любов е достатъчно само по себе си. Като цвете, което просто попива водата и светлината, а в отговор просто съществува. Не търгуване, не сделки и надиграване, надлъгване и шмекерии. Чисто усещане, което кара върховете на пръстите ти да изследват вселени. Превръщаш се в сетиво, целият си един оголен нерв. Усещаш всячески всичко заобикалящо те стотици пъти по-силно. Казват, че LSD се доближава най-много до еуфорията. Ефектът на един истински наркотик според мен трябва да има поне частица от тази сила. Сливаш се и просто усещаш, усещаш, усещаш. Никога не се насищаш и колкото повече получаваш от него, желанието се усилва. Неутолима жажда, но жестока сама по себе си. Ще изпиташ най-силната болка през живота си, душата ти ще агонизира, но тялото ще продължи съществуването си, механично. Това тяло, превърнало се в река... Най-силната болка и най-силното удоволствие. Плащаш най-скъпата цена, за да се качиш на влакчето на ужасите, което ще те изведе на върха, защото насладата е неописуема и гледката си струва.
И именно този кратък миг ще е Мигът. Защото това ще е, което ще те поддържа жив до края на живота ти. Човек живее единствено когато е влюбен. Останалото е просто съществуване. Или агония. Човешкият живот се измерва само в секунди щастие, а най-щастлив трябва да е този човек, който от прекалено много щастие е забравил да погледне часовника си. Просто когато си щастлив, няма време, няма безвремие, няма тук и сега, няма вечност. Нямаш време да мислиш за тези неща, защото обичаш.Това е единственият урок от мен – научи се да обичаш без часовник. И просто следвай своето собствено време, а останалото... Светът е мелодия. Обичай, защото чувството, че обичаш дава сила. Независимо дали е споделена или не. Истински или не, кратко и мълниеносно, но изчерпващо се бързо, протяжно и спокойно, с онзи примес на летливост във въздуха, но обичай ! Обичай и не мисли за последиците... Защото смъртта е единственото ни последствие.

* * *

"She wanted to teach me that people have two sides.
A good side, a bad side,
a past, a future.
And that we must embrace both
in someone we love.
And I tried."

Най-красивата жена в града

От пет сестри Кас беше най-младата и най-красивата. Кас беше най-красивата жена в града. Полуиндианка, с гъвкаво и странно тяло, с тяло змийско и огнено, и с очи, които му отиваха. Беше дух, затворен в лампа, но не можеш да бъде задържан в нея. Косите й бяха черни, дълги и копринени, със свой собствен живот, така както и тялото й. Кас или имаше прекрасно настроение, или въобще нямаше. Никога не беше равнодушна. Някои я мислеха за луда. Глупаците го мислеха. Глупаците никога нямаше да разберат Кас. Мъжете смятаха, че тя е просто машина за секс и пет пари не даваха дали е смахната или не. А Кас танцуваше, флиртуваше, целуваше мъжете, но щом дойдеше време да го прави с тях, Кас винаги намираше начин да им се изплъзне и да офейка.
Сестрите й я обвиняваха, че съсипва красотата си и че въобще не използва ума си, а Кас имаше и ум, и душа: рисуваше, танцуваше, пееше, правеше някакви малки фигурки от глина, а когато някой носеше в сърцето или в тялото си рана, Кас искрено страдаше за него. Просто умът й беше нещо различно, умът й просто не беше практичен. Сестрите й я ревнуваха, защото привличаше техните мъже и се сърдеха, че не ги използва достатъчно. Най-често беше добра с по-грозните. От красавците се гнусеше. „Нямат душа — казваше, — нямат живец вътре. Само дето са направени от съвършени малки ушни извивки и нарисувани нослета… Повърхност и нищо под нея…“ Имаше характер, граничещ с лудостта. Имаше характер, който някои наричаха лудост.
Баща й го бе уморил алкохолът, а майка й бе избягала, оставяйки момичетата сами. Отишли при някакъв роднина, който ги изпратил в манастир, за да се образоват някак си. Манастирът бил тъжно място по-скоро за Кас, отколкото за сестрите й. Момичетата ревнували Кас и Кас ги биела. По цялата й лява ръка имаше следи от бръснач, спомен от две кавги. Имаше и един зараснал белег на лявата буза, който, вместо да намалява красотата й, я подчертаваше още повече.
Срещнах я една вечер в бара Уест Енд, скоро след излизането й от манастира. Понеже беше най-малката от сестрите, излезе последна оттам. Влезе и седна до мен. Бях най-грозният мъж в града и сигурно затова ме избра.
„Едно питие?“ — я попитах.
„Да, може.“
Струва ми се, че не сме говорили нищо особено онази вечер. Ако имаше нещо необикновено, това беше красотата на Кас. Тя ме избра и това е всичко. Никакъв натиск. Обичаше да пие и пи доста. Сервираха й, макар да не изглеждаше пълнолетна. Може би имаше фалшив паспорт, не знам. Но винаги, когато излизаше от тоалетната и идваше да седне до мен, аз се надувах. Беше не само най-красивата жена в града, но и една от най-красивите жени, които бях срещал. Прекарах ръката си около кръста й и я целунах.
„Мислиш ли, че съм хубавица?“ — попита.
„Да, разбира се, но има и нещо друго… нещо повече от това…“
„Всички ме обвиняват, че съм хубавица. Какво ще кажеш, вярно ли е?“
„Хубавица не е точната дума, не с достатъчна за теб.“
Кас отвори чантата си. Помислих, че търси носната си кърпичка. Извади оттам дълга игла за шапки. Преди да успея да я спра, прекара иглата през носа си, малко над ноздрите. Бях ужасен и омерзен. Погледна ме и се усмихна.
„Сега красива ли съм? Не с ли така, момче?“
Издърпах иглата и сложих кърпичката си на раната. Няколко клиенти и барманът я бяха видели. Барманът се приближи към нас.
„Виж какво — каза на Кас, — ако го повториш още веднъж, ще те изхвърля. Тука нямаме нужда от твоите спектакли.“
„А бе приятел, я се еби в гъза.“ — му каза.
„Защо не я оправиш.“ — ми каза барманът.
„Сама ще се оправи.“ — казах.
„Този нос си е мой — каза Кас — и мога да правя с него каквото, по дяволите, ми скимне!“
„Недей — казах, — боли ме.“
„Искаш да кажеш, че теб те боли, когато пъхам игла в собствения си нос?“
„Да, това имам предвид.“
„Добре де, няма да се повтори. Усмихни ми се сега!“
Целуна ме, смеейки се, като държеше кърпичката на носа си. Когато барът затвори, тръгнахме за вкъщи. Имах малко бира, която изпихме, приказвайки. Тогава разбрах, че тя е човек, изпълнен с добрата и нежност. Раздаваше се, без да го разбира. И едновременно се въргаляше в мрака на дивотата и несвързаността. Шизофреничка. Една прекрасна и чувствена шизофреничка. Може би някой мъж или нещо друго щеше завинаги да я унищожи. Не ми се искаше да съм аз.
Легнахме и, след като угасих светлината, Кас ме попита:
„Сега ли искаш или сутринта?“
„Сутринта“ — казах и й обърнах гръб.
Сутринта станах, направих две кафета, сервирах й едното в леглото. Усмихна се.
„Ти си първият мъж, който не пожела да го направим вечерта.“
„О’кей — казах, — никой не е казал, че трябва да го направим непременно.“
„Не, чакай, искам го сега. Само малко да се пооправя.“
Кас влезе в банята. Излезе бързо. Беше съвършена — дългата й черна коса блестеше, очите и устните й блестяха, цялата блестеше. Със спокойни жестове ми показа тялото си и се мушна под чаршафа.
„Ела, любовнико!“
Приближих се.
Приемаше целувките ми с всеотдайност, без да бърза. Ръцете ми потърсиха нейното тяло, погалиха косите й. Влязох. Беше топла и тясна. Започнах да се движа бавно, исках да продължим много. Очите й бяха заковани в моите.
„Как се казваш?“ — попитах.
„Какво, по дяволите, те интересува?“ — попита.
Засмях се и продължих. След това се облече, заведох я пак в бара, но не можах да я забравя. Тъй като по онова време не ходех на работа, спах чак до два часа на обяд, после станах и четох вестник. Бях в банята, когато влезе с едно огромно, като ухо на слон, листо.
Разтвори ми листото.
„Откъде знаеш, че ще съм в банята?“
„Знаех.“
Почти всеки ден Кас идваше, когато бях в банята. Беше по различно време, но тя много рядко бъркаше и винаги ми носеше по едно огромно листо. После се любехме.
Един-два пъти ми се обадиха по телефона през нощта и тичах да платя гаранция, за да я извадя от затвора, където я бяха вкарали за пиянство и неприлично държание.
„Кучета мръсни — казваше, — мислят, че като те черпят по едно питие, ще им легнеш в леглото.“
„Щом приемаш черпенето, сама си търсиш белята.“
„Мислех, че се интересуват от МЕН, а не от тялото ми.“
„Аз се интересувам и от теб, и от тялото ти. Но се съмнявам дали повечето мъже могат да видят в теб нещо повече от едно тяло.“
Заминах от града за шест месеца, поскитах малко и се върнах. Не бях забравил Кас, но имахме няколко караници, пък и ми се щеше да мръдна малко, да попътувам. Когато се върнах, мислех, че е заминала някъде, но след половин час я видях да влиза в бара Уест Енд и да сяда до мен.
„Върна ли се бе, копеле?“
Поръчах й едно питие. Погледнах я. Носеше рокля с висока яка. Никога не я бях виждал облечена така. А под всяко око беше мушнала по една карфица със стъклена глава. Виждаха се само стъклените глави, но там бяха и двете карфици, забити, пъхнати в кожата й.
„Дявол да те вземе, още ли се опитваш да разрушиш красотата си?“
„Не бе, глупчо, това е мода!“
„Ти си луда.“
„Стана ми мъчно за теб.“ — каза.
„Има ли някой друг?“
„Не, никой няма, само ти си. Но правя пиаца. Струва десет долара. За теб обаче — без пари.“
„Махни тези карфици!“
„Не, много са на мода.“
„Правят ме нещастен.“
„Сигурен ли си?“
„Да те вземат мътните, да, сигурен съм.“
Кас бавно издърпа карфиците и ги сложи в чантата си.
„Защо се караш с красотата си? — я попитах. Защо не щеш да се сприятелиш с нея?“
„Защото хората смятат, че това е единственото нещо, което имам. Красотата не е нищо, красотата изчезва. Не можеш да разбереш какъв късмет имаш, че си грозен, защото, когато някой те харесва, знаеш, че е за нещо друго.“
„Добре — казах, — страшен късметлия съм.“
„Не искам да кажа, че си грозен. Просто така смятат хората. Имаш много интересно лице.“
„Благодаря.“
Обърнахме още по едно.
„Какво вършиш сега?“ — попита.
„Нищо. Нищо не мога да върша. От нищо не се интересувам.“
„Аз също. Ако беше жена, би могъл да станеш проститутка.“
„Не мисля, че бих могъл да понасям тесни контакти с толкова много непознати. Уморително е.“
„Прав си, уморително е, всичко е уморително.“
Тръгнахме си заедно. По пътя се заглеждаха по нея. Беше прекрасна, може би още по-красива от преди.
Пристигнахме вкъщи, отворих една бутилка вино, разприказвахме се. С Кас винаги си лафехме много добре. Говореше тя малко, после замълчаваше, започвах аз. Разговорът вървеше лек и свободен. Много тайни откривахме заедно. Когато говорехме за нещо красиво, Кас се смееше, смееше се от сърце. Беше като голямата радост, която излъчва огънят. Говорейки, започнахме да се целуваме, притиснахме се един в друг. Бяхме възбудени и искахме да легнем. Тогава Кас съблече роклята си и го видях — един грозен и извит белег на гърлото й. Дълъг и дълбок.
„Дявол да те вземе — казах, — дявол да те вземе, какво си направила?“
„Опитах със счупена бутилка една вечер. Не ти ли харесвам вече? Не съм ли красива?“
Дръпнах я в леглото и я целунах. Тя се отдръпна и се засмя.
„Някои клиенти дават десетарката, а след като се съблека, отказват да го правят. Но вече са платили. Много е смешно.“
„Да — казах, — ще пукна от смях… Кас, моя мила кучко, обичам те, стига си се самоунищожавала. Ти си най-живата жена, която познавам.“
Целунахме се пак. Кас плачеше без глас. Усещах сълзите й. А дългите й коси се вълнуваха върху мен като черното знаме на смъртта. Любихме се и любовта ни беше бавна, спокойна и прекрасна.
Сутринта Кас стана и приготви закуската. Изглеждаше спокойна и щастлива. Пееше. Бях още в леглото и се наслаждавах на нейното щастие. Дойде при мен и ме дръпна.
„Ставай, копеле! Измий си лицето и пишката и ела да се забавляваме!“
Онзи ден я заведох на плаж. Беше делник, лятото беше още далече и наоколо беше пусто, по прекрасен начин. Скитници, загърнати в дрипите си, спяха по пясъка. Други, седнали на дървените пейки, си поделяха бутилка вино. Наоколо летяха чайки, обезумели и безгрижни. Възрастни дами по на седемдесет-осемдесет години, насядали по пейките говореха за продажби на наследства от земи на мъртви съпрузи, убити от монотонното и тъпо живуркане. Някакво странно спокойствие се простираше навсякъде и вървяхме, и лягахме, и не приказвахме много-много. Толкова просто и толкова красиво беше да сме заедно. Купих два сандвича, пиене и пуканки и похапнахме, седнали върху пясъка. Прегърнах Кас и така сме заспали за около час. Беше по-хубаво и от любене. Беше един непрекъснат поток, без никакво напрежение. Когато се събудихме, се върнахме вкъщи и приготвих нещо за вечеря. Предложих на Кас да заживеем заедно. Гледаше ме известно време неподвижна и накрая бавно каза: „Не.“ Заведох я в бара, почерпих я едно питие и си тръгнах. На другия ден намерих работа в един завод и бачках цяла седмица. Бях много уморен, за да излизам, но в петък вечер минах през Уест Енд. Седнах и зачаках Кас. По едно време, когато вече бях доста пиян, барманът ми каза:
„Съжалявам за гаджето ти.“
„Какво се е случило?“ — попитах.
„Съжалявам. Не знаеш ли?“
„Не.“
„Самоубийство. Вчера я погребаха.“
„Погребаха ли я?“ — попитах. Бях сигурен, че всеки момент ще я видя да влиза.
„Сестрите й я погребаха.“
„Самоубийство ли? Би ли ми обяснил как?“
„Преряза си гърлото.“
Пих, докато барът затвори. Кас, най-красивата от петте сестри, най-красивата жена в града. Успях да стигна някак си до вкъщи и отчаяно се упреквах, че не настоях достатъчно да заживеем заедно, а приех нейното „не“. Цялото й държание ми подсказваше, че и тя го желае. Просто не бях го взел на сериозно, бях мързелив и нехаен. Бях заслужил моята и нейната смърт. Бях куче. Не, защо да обиждам кучетата. Станах, намерих една бутилка вино, пих много. Кас, най-красивото момиче в града, на двайсет години, бе мъртва.
Вън някой натискаше клаксон. Силно и продължително. Оставих бутилката и изревах:
„ВЪРВИ НА МАЙНАТА СИ, КОПЕЛЕ, ЧУПКАТА!“
А нощта продължаваше и аз вече не можех да направя нищо.

Майчино.

На майка ми
и всички жени в моя живот

Обичам ви, това е малко.
Не притежава мъничко тръпчивостта на виното
което се разлива по ръцете ви.
Вселени сте, и свидни мои
родина моя, приласкателство.
Мамо, ти ме научи да виждам
ръката на просякинята като най – чистата длан,
научи ме да споделям и малкото, знаейки
че за някого то е вселената, мамо.
Прости ми.
Да си пак на вратата, в градината, слънчева
да си пееш стара мелодия, майчице
и да казваш – няма по-вкусно от родното,
но аз зная
ръцете ти го правят вълшебно,
ръцете с пръстта от градината, мамо.
И най – топлия хляб, онзи, домашния
който целуваш, преди да затвориш вратата на печката
той има вкуса на детското щастие, мамо
защото е замесен от ръцете ти.
Когато ме научи да падам и ставам отново,
и как се бореше и беше сама,
и си мислех – колко ли тежи съдбата, защо раменете на мама
са приведени вечер дори с празни ръце.
Благодарих ли ти, че се бореше, някак
и се уви с този живот, като с топъл шал
и забрави за себе си, мамо
за да ме има мен, тук до теб, мамо
а да съм толкова далече от теб.
Заслужаваш вселената, майчице.
И безброй много обич.
И малка съм, мамо.
И се прекланям пред теб.

***

Жестоки са хората.
Но и аз съм човек.

Сбогом,Берлин.

Берлин е особено място. Нещо символично има в този град.
Достатъчно студен и красив за да може да бъде определен категорично. Може би такова е просто моето впечатление. Вече десет дни бях там. Купих си от берлинския битак едно старо яке и с него се чувствах много добре. Пари нямах много, затова предпочитах разходките. "Кудам щрасе" е приятен за очите на всеки, който се чувства европеец. Вървиш и гледаш света около себе си, който е пропит с дъха на една нова култура. Тя носи всичките визуални предизвикателства на своето време. На мен ми беше леко. Чувствах окото, което наблюдава. Смрачаваше се. Аз се сливах с тротоара, след това проблясвах сред рекламите на витрините. Накрая се разливах в тълпата, разтягах се от удоволствие и се събирах в себе си. Така на един ъгъл видях нея. Познах я веднага и се смутих. Това беше Природата. Беше обута с червен чорапогащник, къса пола и високи черни ботуши. Отгоре имаше късо палтенце от неизвестна за мен кожа, под което се виждаше голямо деколте. Дрехите й бяха скъпи, но стари и износени. Беше студено. Отдавна вече я гледах. Тя се приближи и с леко призрачна усмивка ми заговори. Учудих се, че разбирам думите и защото в този град това не ми се случваше често. Тя говореше на някаква смесица от славянски наречия. Такъв изказ не бях чувал, но я разбирах. Тя ми каза, че е от славянски произход. Аз наистина се обърках, защото не бях предполагал, че това е възможно. Обясни ми още, че е най-добрата проститутка в района, но за мен щяло да бъде без пари защото съм пратен. Подаде ми ръка и ние тръгнахме. Видях, че е красива. Завихме на първия ъгъл. Тя ме целуна и продължихме. Обясни ме, че с мен цялата история ще свърши. Нямах сили да се противопоставя. Вървях без да се замисля. Влязохме в тъмен вход. Тя пусна лампата. Качихме се на третия етаж. На вратата не пишеше нищо. Тя отключи. В стаята беше хладно. Приглушена светлина идваше отнякъде. Чувствах се замаян. В полутъмното тя се съблече. Помогна ми и на мен. Обзе ме еротична възбуда. Целунах я няколко пъти. После легнахме на кревата. Сега щях да се любя с Природата и целият космос щеше да ми се възхищава. А после всичко щеше да свърши. Последното нещо, което си помислих беше: "Сбогом,Берлин".

Навътре

Не знам какво ме е отгледало. Какво ме е довело дотук, до това, което съм, до мястото, на което се намирам днес. Луда съм по живота, но не обичам този живот, принуден да бъде конфигуриран. Животът, който цъка безотказно и никога не стихва, дори когато спя. Чужда съм на всичко, изречено от други, казано от други, помислено от други, направено, извършено от други. Хората са като неизписани бели листове. Не знаят, че ги носи вихъра. Не успяват да осъзнаят смисъла на това, че идват и си отиват.Онова, което премълчават търся аз, онова, което недоизказват.Това, което изричат, не е онова, което всъщност знаят. Това, което знаят, е далеч от онова, което виждат. Проблясват вътре в същината на нещо, на което отдават значение и постепенно угасват. Колко далече може да стигне хвърленият от тях камък?
Може би човек причинява болка на другите, защото самият той страда. Единственият вид, който позволява на болката да се размножава, да заразява и да се увеличава. Може би за него това е единственият начин да се изчисти. Да накара някой друг да погълне горчивия залък, който той дъвче, е начин да се почувства сит.
В действителност животът, който ти и аз сме принудени да загубим, е един и същ... Само спечелилите могат да платят от джоба си. Но ние не искаме. Не е прилично да се сърдим на някого за това, че е добър играч. Задоволяваме се да дълбаем пръстта и дъските подобно неми гризачи. Единственото, което ни интересува, е да грабнем зрънцето и да избягаме. Задоволяваме се с малко.
„Още”, казва тя безсрамно, аз отвръщам „Да”,
безсрамно спомняйки си за човешкото безсрамие.

Дебеляново

Тогава,
когато
всичко
беше
чисто.
Заваля.

Сутрин.Градът.

Една жена хранеше гълъбите на перваза си
точно в девет без петнадесет
на Графа
беше с бели коси и бяла риза
просто стоеше и ги гледаше отстрани
гълъбите бяха два и не се страхуваха от нея
малко хора я виждат
прозорецът й беше метри над земята
но хората рядко вдигат погледа си за нещо
по-различно от себе си
рядко
градът беше празен, полупразен дори
улиците бяха чисти
и онова подобаващо жужене го нямаше
по-нататък цветарката смиташе
окапалите червени листенца от розите
точно до нея циганката метеше
боклука
казах си
боклукът за едни е съкровище за друг
не видях котки, но едно куче търсеше
душеше усърдно жълтите павета
непукист
сякаш търсеше заровено съкровище и махаше
весело сутрешната си опашка
а една помакиня беше дяволски мила
продаваше закуски
и не спираше да повтаря благодаря, момиче
стана ми мило
пожелах й слънце
откъснах си червена роза от онази къща
покрай която минавам всеки ден
две малки червени рози на едно стебло
и ги сложих в малка бяла чаша
влюбих се в толкова много балкони
ако се загледаш, градът напомня на Венеция
железни арабески и саксии с цветя
саксии с мушкато, но никой не го поливаше
рано сутрин
казах си
градът още спи, но е толкова красиво да го наблюдаваш
когато се разлиства
сутрин
денят ще бъде три грама по-различен
сетих се за жълтата къща, голяма
само с една - единствена зелена врата
помислих си – прилича на голямо слънце
с едно - единствено усмихнато зелено око.
Намигнах му.

* * *

Един ми каза, че за да
оздравея трябва да
разкъсам със зъби всички
изгреви.

4.12.84

Мисълта на момента

Има един кръг, който никога не е напълно затворен. Това е кръгът на възможните невероятности. Понякога на тебе може да ти се стори, че той почти се е затворил около собствената ти същност. Тогава ти ще събереш всичките си видими и невидими сили в себе си и ще се опиташ да излезнеш навън. Сигурен съм, че винаги досега си успявал да го направиш.
Успял си по един или друг начин. Достоен или по-малко достоен. А всъщност за какво си го правил? Едва ли е било за да можеш да видиш на следващата сутрин изгрева. По скоро е било за да можеш да си избереш , или извоюваш място от където да го видиш.
А всъщност миналото е низ от несъществуващи неща, които можем да си представим с голяма или с по-малко голяма достоверност. Бъдещето е също такъв низ от несъществуващи неща. Но истинско за нас ни се струва това, което има по-голяма вероятност да се превърне в минало. И ти се намираш в едно непрекъснато движение между все по-отдалечаващото се старо минало и все по-приближаващото се ново бъдеще. Но ти никога не можеш да бъдеш, колкото и да ти се иска, нито в миналото нито в бъдещето. Защото ти си сега единствено и завинаги в момента. Ти живееш в момента, ти ще умреш в момента.И единствено в истинското пълноценно изживяване на момента може да има, и само тогава, смисъл твоят живот. Но това не може и не трябва да означава, че ти ще живееш само и единствено с удоволствията, които могат да бъдат създадени от едно изпълнено с леки преживявания и осеяно с безгрижие съществуване. Защото именно това съществуване, което е лишено от трудността на момента, може да те направи посредствен и незначителен в собствените ти очи. Затова ти трябва да се бориш. Отчаяно, системно и безнадеждно. Да се бориш до привидни край на собствените си сили. Тогава ще бъдеш страстно влюбен в борбата си и в нищо друго. И това ще бъде прекрасно. Защото именно борбата и стремежът нами по себи си представляват красотата и смисълът на живота. А постигнатата цел и надеждата подчертават неговото безмислие. Чрез собствената си борба ти ще осмислиш и изжевееш момента. Тогава няма да има нужда да си задаваш въпросът за собственото си съществувание. Именно тогава пред вечно жадния си за познание разум, и само със него ти ще се докоснеш до щастието. Ще се докоснеш така, както
когато си бил малко дете са се докосвали до теб тези, които са те обичали.
Но ти все пак може да ме попиташ, какво ще стане ако се умориш от борбата. Ако силите ти просто не стигнат. Ако въпреки цялото ти истинско желание не успееш да се пребориш с трудностите. Тогава съвсем случайно твоят поглед може да попадне на изхабеното ножче, изхвърлено в пепелника...
Има един кръг, който никога не е напълно затворен. Това е кръгът на възможните невероятности. И най-невероятната от всички възможни невероятности е този кръг да се затвори. Но ако все пак се затвори, а това е възможно, колкото и невероятно да ти се струва, то тогава Ти трябва да го направиш и аз съм сигурен, че ще го направиш, за да не изгасне и тази една светлина, която е светила по твоя път.

18. 06. 84.

Шибил

Радка на порти стоеше,
отдолу иде Мустафа...

Народна песен



Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха под дърво и камък, слизаше от планината и отиваше да се предаде. Утре тая вест щеше да се разчуе навсякъде, кой щеше да я повярва? Шибил малко се грижеше за това. Той бързаше и мислеше за друго.

Мислеше си как преди месец-два, от високите върхари на Сините камъни, където между гнездата на орлите беше и неговото хайдушко гнездо, той видя, че долу по пътя идат жени. Не беше в хайдушките правила да се задяват жени, нито имаше място за жени в сърцето на хайдутина. Но Шибил беше погазил много закони и не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не. „Жени, тук, сред Джендемите - помисли си той, - и това е добра плячка!" И той стана, незагрижен ни най-малко накъде го влече любопитството му. Хайдутите тръгнаха след него, засмяха се и зъбите им лъснаха като на гладни вълци.

Слязоха долу, минаха през гората, която още не беше се развила, и излязоха на пътя сред Джендемите. Това място беше най-страшно. Тук пътят се вглъбяваше навътре в дола, извиваше се по едната и по другата страна, чертаеше две дъги, два обръча на капан, в който много хора бяха намерили смъртта си. И както правеха и друг път, хайдутите препречиха пътя, изправиха се там, страшни, брадясали, наметнати с черни арнаутски гугли, отрупани с оръжие. Жените се показаха на завоя и щом ги видяха, спряха се като втрещени; после се втурнаха, едни надолу, други нагоре, и започнаха да бягат, но краката им се подкосяваха и те само лъкатушеха на едно място, като ударени птици. Прималели от страх, те паднаха на земята и заплакаха.

Хайдутите не се трогнаха, те дори не ги и погледнаха. Тяхното внимание беше другаде: една жена стоеше още на пътя, млада, хубава. И как беше пременена! Синя джанфезена рокля, елече от ален атлаз, пъстра божигробска престилка, сребърни пафти. А на шията и тежки нанизи, ред едри алтъни, ред рубета и махмудии. Къде беше тръгнала тъй натруфена, на сватба ли? Луд ли беше тоя баща, който беше я пуснал сама из тия планини?

Шибил пристъпи по-напред, момата го гледаше спокойно и право в очите. Една отвесна черта беше се спряла между гайтанените и вежди, алените и устни потръпваха.

- Брей! - извика тя и крехкият и глас странно прозвуча сред плача на жените. - Да си вървите по работата, че знайте ли се! Не ви ли е срам, какво искате от едни жени!

При тия думи хайдутите, които не снемаха очи от алтъните на шията й, се спуснаха към нея и отдалеч протегнаха жилестите си ръце. Шибил махна с ръка и ги спря. После се обърна, изправи се на целия си ръст и отвисоко измери с очи момата. Какво бяло лице! И тънка в кръста, а полите и широки, като на кукла. И какъв кураж! Очите му заблещяха весело, наду го на смях. Но по-рано от него момата беше се разсмяла с глас. Лицето и светна, стана по-хубава и сега можеше да се види, че очите и са сини и зъбите бели. Шибил я гледаше учуден: какъв ще е тоя дявол?

Как стана всичко онова, което отпосле се случи, Шибил сам не можа да разбере. Жените се съвзеха и макар още плахи като кошути, надойдоха към него. Разведри се сякаш планината, долу се зачу да шуми реката, в гората се обади птиче. Сам Шибил беше седнал на един камък, усмихваше се, слушаше брътвежите на момичето. Какво приказваше то? Един господ знае - думи, които не значат нищо, думи, които се забравят. Но как светеха очите и как беше приятно да я гледа човек. Настрана, укротени като по някое чудо, хайдутите бяха насядали и спокойно пушеха.

- Та ти си Великокехайовото момиче - говореше Шибил. - Рада се казваш. Че как те е пуснал баща ти? И пременена, с алтъни, с тия върви махмудии... Аз ще ги взема!

- Бре, ще ги вземеш! Я да ми дадеш още, че ми са малко! Я виж - извика тя, като показваше с ръка, - я виж как ти се скъсал ръкава. Чакай, аз ще го зашия!

Шибил погледна ръката си, сложена върху тапанджата на пушката: червеното сукно наистина беше се скъсало. И преди той да разбере шегува ли се тя или не, видя я току пред себе си, виждаше мъха на бялото и лице, червените й устни и когато го погледнеше, очите и го заливаха с мека и сладка светлина. Усмихваше се и го гледаше дяволито, прибираше скъсания ръкав, а в устата си държеше игла и конец.

- Не мърдай! - сгълча го тя. - Започвам. И тури нещо в устата си, та да ти не зашия и ума. Барем да го имаш!

Засмяха се всички.

- Слушай - продължаваше Рада, - да се ожениш, че да има кой да те кърпи. Да не ходиш такъв окъсан, като...

- Като какъв?

- Като циганин!

Шибил се понамръщи. Жените плахо се спогледаха.

- Да се оженя - каза Шибил, - ама момите не ме искат.

- Ба, ще те искат. Такъв ерген!

- Е, хайде, вземи ме ти!

- Кой? Аз ли? През дол бяга, цървул стяга, що е то? Хайдутин. Не, не ми тряба. Хайдутин не искам.

Шибил пак се намръщи. Рада срещна умолителните очи на жените и бързо рече да се поправи:

- Може, може... земвам те. Трябва само да питаш Велико кехая.

И като помълча малко, тя прибави:

- И кърсердарина Мурад бей... Готово. Виж ли как го заших - каза тя и пусна ръкава, - да ме помниш, да го носиш по живо, по здраво...

Шибил я погледна и се засмя. Те поприказваха още, после жените си тръгнаха и Шибил ги придружи чак дотам, дето се свършваше гората и започваше полето.

Когато се случи това, беше пролет. Тук-таме само из долищата беше се раззеленила прясна букова шума, а по другите дървета имаше само пъпки. Шибил се връщаше в планината и още се усмихваше. След него вървяха хайдутите, гледаха в земята и мълчаха. Черен гарван прелетя над тях и заграка - лош знак! Шибил не забеляза, но хайдутите се събраха накуп и си зашушнаха нещо. Жена беше се изпречила на пътя им, хубава жена, а всичко това не предвещаваше нищо добро.

Мина се още някое време, стопли се повече. Цъфнаха дивите сливи, разлистиха се крушите и един ден, сред топлия въздух и сред слънцето, закука кукувица. Както беше обичай, Шибил започна да брои, за да види колко години ще живее, но после се замисли за възрастта си и му се стори, че е вече стар. Спомни си Рада и се усмихна: "Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол! И как всичко и прилича; каже нещо - умно е, направи нещо - хубаво е!" И той я виждаше тъй, както беше я видял, когато държеше иглата с конеца в устата си, гледаше го и се усмихваше. "Не игла - помисли си пак Шибил и въздъхна. - Нож може да държи тъй в устата си, и от тоя нож човек на драго сърце би умрял!"

Тъкмо в това време минаха търговци и хайдутите ги спряха. Изплашени, прежълтели като смин, те едва се крепяха върху седлата на конете си и чакаха да чуят какво ще рече Шибил. Но Шибил не ги накара да отворят дисагите си, нито потърси какво има в кемерите им. Отдалеч той отваря приказка за туй, за онуй, споменава за Велико кехая и най-после заговорва за Рада. Хайдутите гледат в земята и изгарят от срам. Шибил пуща търговците да си вървят, изпраща ги донейде и високо им заръчва да носят много здраве на Рада.

Хайдутите вече не продумаха на Шибиля, нито смееха да го погледнат в очите. И когато вечерта се прибраха в планината на върха на Сините камъни, между орловите гнезда, и Шибил си легна и заспа, те останаха около огъня и си приказваха. Планината си беше същата, убежището им беше сигурно. И все пак те бяха неспокойни и плахо се оглеждаха наоколо. Изкрещи някъде лисица - стори им се, че човек се кашли; изпука някоя съчка - мислят, че иде някой. И те по-близо се навеждат един към друг, шепнат си и гледат как Шибил се върти в съня си, как пъшка и приказва нещо. Тогава те станаха и се застягаха за път. Не го убиха, но избягаха от него, както се бяга от чумав.

Шибил остана сам. И тогава парите от царските хазни, които беше обирал, пръстените, измъкнати от ръцете на живи и на умрели, златото и среброто от черкви и манастири - всичкото имане, което той беше натрупал и беше скрил из пещери и хралупи, всичко това потече в къщата на Велико кехая, все подаръци на Рада. Скъпи подаръци за всяко "много здраве" от нея. Но ето, той получи хабер, който го замая: Рада го викаше да слезе в село; баща й им даваше благословията си, Мурад бей му прощаваше. И в знак, че думата му е вярна, кърсердаринът му пращаше божигробски броеници от кехлибар.

Дълго време Шибил мисли дали това не е примка. Всичко, което имаше, беше го дал. А гората беше се раззеленила вече цяла, натежа и потъмня, поляните се покриха с висока трева, цъфна божурът, цъфна и росенът, самодивското цвете. Из долищата се понесе дъх на люляка и на липи. И когато в усоите проехтя ревът на рогач, а в Старата кория загукаха гриви гълъби - корав се стори на Шибиля камъкът, на който вечер слагаше главата си, и тежка му се видя пушката. Той повече не можеше да трае и тръгна за село.

Когато потегли от Сините камъни, беше пладне, когато слезе долу на пътя и се обърна назад, върховете на планината и канарите по тях бяха се зачервили от залеза на слънцето. Но орлите още се виеха пред белите сипеи и каменните стени на урвите. Тия орли, които бяха навикнали на леш и които често пъти, кацнали на някоя скала, ръфаха човешки меса. Мръкваше се, в долищата се спускаше синкава мъгла, по баирите лазеха дълги сенки. Планината беше се спотаила, тиха, замислена, сякаш гледаше след Шибиля и питаше: къде? Домъчня му на Шибиля, съмнението като червей загриза сърцето му. Той седна на един камък и се замисли.

И всичко пак прекара през ума си, всичко премисли. Когато повдигна очи, месецът беше изгрял. Друг свят виждаше пред себе си Шибил и друга беше станала планината - разстлана нашироко, мътна, изгладена като синя стена, загърната в бяло було. В черни сенки се спотайваха горите, от поляните идеше хлад и бяла мъгла пъплеше по тях и се извиваше като змей. Някъде в мрака светваше светулка, написваше с огнена черта някакъв знак, някаква тайна дума, и угасваше. А дълбоко в дола нещо пееше - реката ли беше това? - пееше тъй тихо, тъй хубаво.

Шибил гледаше пред себе си и мислеше. В очите му, като къси жълти жици, се чупеха лъчите на месеца, искряха и се сплитаха в някакъв смътен образ, който ту се явяваше, ту се изгубваше. Но Шибил ясно виждаше две очи, които го гледат, една усмивка, която го мами. Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад.

Три предпазливи удара, тихо пошепнато: „Аз съм, Мустафа", вратата се отваря и той влиза в бащината си къща. На огнището гореше огън, сенки играеха по стените. По главите на пищовите на Шибиля, по паласките и пискюлите на вулията му блясват отражения. Висок и снажен, къщата сякаш беше тясна за него. Той срещна очите на майка си и разбра всичката тревога, която я мъчеше.

- Мустафа - каза тя, - защо дойде? Ще идеш ли там?

- Ще ида.

- Ще идеш! Кога?

- Утре.

Старата жена познаваше добре сина си и знаеше, че е излишно да настоява, да го раздумва. Тя седна край огъня, обхвана с ръце коленете си, потопи очи в земята и зареди:

- Мустафа, от три дни сеймените на кърсердаря леят куршуми и точат ножовете си; опитват ги с пръст да видят дали са остри, косъм да спуснат върху тях, косъма ще разсекат. И сучат мустаците си и гледат към нас... Мустафа, нещо лошо има да стане.

Шибил се обърна и я погледна, но погледът му беше такъв, че тя не знаеше дали той беше я чул и дали беше я разбрал. Тя се спотаи и не каза вече нищо.

А Шибил се разпасваше и сваляше от себе си пищови с позлатени дръжки, кулаклии ножове, работени със сребро паласки - всичко това, което за него беше вече тежко и непотребно бреме.



*



Горе, на Черковното кафене, до разтворения прозорец седят кърсердаринът Мурад бей и Велико кехая. Беят е намръщен, мълчи и замислено смуче чибука си. Но Велико кехая е весел, той ходи из стаята, размята дъното на широките си шалвари, час по час вади от пъстрия си копринен пояс голям като топка часовник, поглежда го и пак го скрива. После потрива ръце и дума:

- Всичко е наредено, бей ефенди; гледай си работата, вълкът е в капана...

На масата пред кърсердарина са сложени две кърпи: бяла и червена. Това са условните знаци за сеймените, скрити в пусия. Ако беят развее от прозореца бялата кърпа, това значеше милост, ако развееше червената, значеше смърт. И те чакат и поглеждат към улицата. Никой не се вижда. На портата не е излязла Рада, нито Мустафа се вижда да иде. Велико кехая не може да се стърпи и се завтича до къщи.

- Е? - пита беят, когато той се връща.

- Всичко е наред. Облякла се е в най-хубавата си премяна, ален атлазен елек, синя джанфезена рокля. Също тъй, както беше се облякла, когато я пратихме в планината. И жена нали е - гледа се в огледалото, пише веждите си и се смее.

- Какво ще се смее - казва сърдито беят, - не знае ли какво има да стане?

- Знае, как да не знае.

- Ти каза ли и всичко?

- Хм... всичко не и казах, можеше ли? Ама не! Всичко и казах, всичко. Ефендим, не бери грижа, работата е наред.

Минава още час. Никой не иде. Велико кехая тича пак към къщи, бави се там сега повече и най-после се връща.

- Е? - пита беят.

- Остави се, сега пък друго. Плаче. Дохождала оная вещица, майка му. Аз да бях я сварил, щях да я науча нея. Дохождала, ефендим, и кой знае какво ще е набъбрала. Сега чупи ръце и плаче. "Не давам, вика, косъм да падне от главата му. Ще му пристана, ще избягам с него в планината!" Ах, жени, жени! Тъй са те. Нейсе. Наредих я. Ще излезе. Ей сега ще я видиш на портата...

Кърсердаринът глади брадата си и мълчи. Сини кръгове от дим се огъват и вият около главата му.

Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Кърсердаринът и Велико кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх.

Мустафа върви по средата на улицата. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил - броеницата от бея, карамфилът от Рада. Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва.

Беят мачка бялата си брада и дума:

- Какъв юнак! Какъв хубавец!

- Кърпата, бей ефенди, кърпата! - вика Велико кехая.

- Какъв юнак - повтаря беят унесен, - какъв хубавец!

Велико кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца. Беят го хваща за ръката:

- Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!

- А момичето ми! А честта ми! - вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената кърпа,

Припукаха пушки. Стъклата на прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил се спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака. Миг-два - колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.

И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.

От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.

Най-гадната новела в този сборник

Предупреждение: някои пасажи от този текст са в състояние да накърнят чувствителността на нашите най-романтични читатели.



Чувствам, че отново ще се разплача, ако се върна към тази история. Ала на всяка цена трябва да я разкажа: има хора, които биха могли да се поучат от моя пример. Така поне ще живея с илюзията, че не съм съсипал за нищо най-прекрасната любовна история в моя живот.
Всичко започна с една шега. Помня го сякаш беше вчера. Попитах я какво би направила, за да докаже своята любов. Тя ми отвърна, че би направила всичко. Тогава аз се усмихнах и тя също се усмихна. Колко безразсъдни сме били.
Естествено от този момент всичко тръгна наопаки. Преди това непрекъснато правехме любов, без да му мислим. Нямахме нужда от друго доказателство за любовта. То е като да изпиеш чаша вода – само че вкусът е по-силен и през цялото време си жаден. Достатъчно бе тя да ме погледне и моят малък приятел веднага се събуждаше. Тя разтваряше устни; аз поставях моите върху тях; езикът й започваше да гъделичка венците ми и имаше вкус на ягода; аз прокарвах пръсти в ухаещите й коси; тя започваше да гали кожата под ризата ми; дишането ни се учестяваше; разкопчавах сутиена й с черна дантела, за да освободя връхчетата на гърдите й; те имаха вкус на бонбони “Крема”; тялото й беше същинска сладкарница; на самообслужване; бърза закуска, в която обичах да прекарвам времето си, да се шляя, да се колебая между влажните й гащички и четния й брой гърди; когато целуваш с език, накрая нещата излизат от контрол; после напред и назад; докато се изпразвах, крещях името й; а тя - моето.
Точката и запетаята са нещо много еротично.
Просто си бяхме една нормална влюбена двойка. Нещата се обърнаха в момента, когато решихме, че любовта се нуждае от доказателства. Сякаш това да я правим не беше достатъчно.
В началото нямаше нищо страшно. Тя поиска от мен да спра да дишам за една минута. Успеех ли, това означавало, че я обичам. Беше лесно. След това ме остави на мира за няколко дни. Ала тогава аз поех инициативата.
- Ако ме обичаш, постави пръста си в пламъка на свещта, докато ти кажа да го махнеш.
Обичаше ме, нямаше никакво съмнение. И двамата се забавлявахме, докато промивах мехурчето върху показалеца й. Това, което тогава не си давахме сметка, бе, че сме пъхнали пръст в един адски механизъм.
И така всеки на свой ред. Наддаването не закъсня. За да й докажа любовта си, трябваше последователно:
- да оближа клозетната чиния;
- да изпия пикнята си;
- да прочета до края романа на Клер Шазал (телевизионна водеща на канал TF1, авторка на романи, последният от които е озаглавен Защо да страдаме? – Бел. прев.)
- да си покажа ташаците по време на делови обяд;
- да й дам 100 000 франка без да имам право да я чукам;
- да получа чифт плесници пред кафене “Марли” без да протестирам;
- да стоя затворен в килера прав в продължение на 10 часа;
- да ходя с щипки за хартия на връхчетата на гърдите;
- да се облека в женски дрехи вечерта, когато тя бе поканила на гости приятелките си, и да им сервирам на масата.
От своя страна, за да проверя дали тя ме обича, аз я принудих:
- да изяде кучешко лайно на улицата;
- да носи в продължение на 3 дни изкуствен фалос в задника без да може да отиде по нужда;
- да изгледа до края последния филм на Льолюш;
- да пробие клитора си без упойка;
- да отиде заедно с мен на събирание и да гледа как свалям всичките й приятелки без да реагира;
- да се остави на кучето, чието лайно бе изяла;
- да стои цял ден завързана за светофара само по бельо;
- да се маскира като кучка вечерта на рождения си ден и да приема гостите лаейки;
- да отиде до “Режин” (известен парижки ресторант с екзотични специалитети – Бел. прев.), завързана с кучешки нашийник.
Няма съмнение: кажи-речи си бяхме обявили война. Само че дотук бяха само ордьоври. Занапред по взаимно съгласие решихме в нашите любовни изпитания да вземат участие и други лица.
Една вечер я заведох при приятели садисти. Тя беше със завързани очи и с белезници на ръцете. Преди да позвъня й припомних правилата на играта:
- Ако започнеш да молиш да спрат, това ще означава, че не ме обичаш.
Само че тя това си го знаеше наизуст.
Тримата ми приятели отначало разрязаха дрехите й с ножица. Единият от тях държеше ръцете й зад гърба, а другите двама пореха роклята й, сутиена и чорапите. Тя трепереше от уплаха, чувствайки допира на студения метал до кожата си. Когато остана гола, започнаха да я опипват навсякъде: гърди, корем, задник, вулва, бедра, след това й се изредиха и тримата, отначало с пръсти, а после наистина, първо поединично, накрая едновременно (единият в устата, другият във вагината, третият в ануса и всичко това при пълна съгласуваност). Когато се изпразниха едновременно, дойде ред на сериозната работа.
Ръцете й бяха завързани над главата за халка в стената. Свалиха й превръзката, за да може да вижда бича, нагайката и ремъцете, сетне краката й бяха стегнати с въжета за стената, а очите й отново завързани. Бичувахме я четиримата в продължение на 20 минути. След края на упражнението трудно можеше да се каже кой е по-изморен – изгубилата дъх от молби и писъци жертва или изтощените от размахване на камшиците палачи. Ала тя издържа, следователно ме обичаше.
След това дойде моят ред. Тъй като я обичах, трябваше да понеса всичко без да ми мигне окото. Танто за танто. Тя ме заведе на вечеря с един от нейните “бивши” – с други думи тип, когото ненавиждах. Когато приключихме, тя му каза:
- Любов моя, да знаеш не съм те забравила.
После продължи, като кимна към мен с глава:
- Този палячо никога няма да замести онова, което преживяхме заедно. Впрочем, той е такова нищожество, че може да ни гледа как правим любов без да си мръдне пръста.
Останах седнал на мястото си, докато тя яхаше моя предшественик и най-зъл враг. Целуна го право по устата, като го галеше по чепа. Той гледаше сащисано към мен. Тъй като изобщо не реагирах, той влезе в играта и скоро я набучи на шиша си. През целия си живот не съм страдал така. Искаше ми се да умра на място. Не преставах обаче да си повтарям, че това страдание е доказателство за моята любов. Когато двамата едновременно стигнаха до оргазъм, тя се обърна към мен изтощена, потна и ми каза да си вървя, тъй като имали желание да продължат насаме. На това място аз се разридах от ярост и отчаяние. Замолих я:
- Милост, по-скоро ми отрежи един пръст, но не прави това!
Тя взе, че се хвана за думата. Моят съперник бе този, който ми ампутира една фаланга от малкия пръст на лявата ръка. Беше ужасно, но не толкова, колкото да ги оставя сами. И освен това да не можеш да се почешеш по лявото ухо не е чак такава жертва, колкото да ти сложи рога някакъв тъпанар.
От този момент насетне нашата любов започна да се нуждае от все повече доказателства.
Аз я накарах да прави любов с един серопозитивен приятел без презерватив (по време на една дивашка нощ).
Тя ме помоли да направя свирка на баща й.
Аз я накаррах да проституира на авеню "Фош". В резултат я прибраха ченгетата и бе изнасилена колективно от целия полицейски участък и от неколцина бездомици, без да си мръдна малкия пръст, тъй като тя ми го бе отрязала.
Тя ми навря разпятие в задника по време на опелото на сестра ми, чийто труп преди това се наложи да прескоча.
Аз изчуках пред нея всичките й най-добри приятелки.
Тя ме принуди да кумувам на бракосъчетанието й със сина на някакъв богат борсов посредник.
Аз я затворих в мазе, пълно с плъхове и тарантули.
Не бива да пропусна и най-страшното: тя се оказа толкова извратена, че ме принуди да вечерям на четири очи с Роман Боренже (френска актриса, изпълнила главната женска роля в Диви нощи на Сирил Колар - Бел. прев.).
В продължение на една година ние извършихме всичко, всичко. До такава степен, че ни се изчерпи въображението.
Сетне един ден, когато дойде моят ред да я изпитвам, аз открих върховното доказателство за любовта. Онова, което щеше да означава, че тя ме обича за цял живот. Не, не я убих. Прекалено просто би било. Исках тя да страда до края на дните си, за да ми удостоверява във всеки един момент своята абсолютна любов чак до смъртта.
Ето защо я напуснах.
Поради което тя никога повече не ме видя.
С всеки изминал ден всеки от нас страда все по-силно за другия. Плачем един за друг вече години наред. Ала и тя като мен знае, че инак не може и да бъде.
Нашето най-силно доказателство за любовта ни бе никога повече да не се виждаме.

Котка

Нощта е котка-
дращи по прозореца
тя прокрадва бавно в сънищата
и пробива дупки от куршуми в теб
дори насън
(за всеки случай).
Врязани полека
но
дълбоки разрези
за да останат вечни малки белези
от нокти
като мънички пукнатини в сърцето ми
останало безкръвно и негодно
за обичане.

Безнадеждност, моя любима

Сянката, която хвърля,
има форма на жена.
Силуетът й е бронзов,
мит в египетска ръка.

Тя се казва Безнадеждност,
но има вид на фотомодел.
Еротична до метежност,
истинска като море.

Тя стъпва, тя стъпва,
тя стъпва пред мене само,
тя плаче, тя плаче,
тя плаче нощем с мен.

С вид на френска пеперуда
тя разсича моя ден
и запалила колата
ме превръща в нож пленен.

Но не мога да я съдя,
пратиха ми я в нощта,
в която аз със детски крясък
влезнах във света игра.

Ти се казваш Безнадеждност,
скъпа, стой при мен сега,
влез под кожата ми с нежност,
татуиран с теб ще умра.

Рядкост

Жени като тези са рядкост,
Раждат се веднъж в края
На всяко столетие
И като ласка завършеност
Допълваща кръг
Рядкост, защото невинаги можеш
Да уловиш някоя в мрежата
Никак дори
Трудоемко е
Вдъхновение
И няколко бенки, свързани в многоточие
Жена без завършек
Без точки
Като съзвездие
Дива
С оттенък безумие
Жени като тези усещат наоколо
Живеят чрез кожата си
Светът е поредното им сетиво, знаят
Точно колко е нужно
Това и още няколко причини
Са предостатъчно да ги познаваш
Рядкост са, като музите на Орфей
Тези безумни Евридики
Оставящи без глас
Без дъх
Без мисъл
Всеки, всеки, всеки
Защото те не са звук,
Не са въздух
Те са просто празното пространство, което
Оставят след себе си
Те са усещането за липса следобед
Жаждата, която те мъчи
Но го прави красиво
Жените – изящество, с котешки линии
Извивки на котка
И котешки глезени
Пищност, където е нужно
Вдъхновяват
Жени като тези
Са рядкост, защото
Се раждат веднъж на столетие
И Маркес е прав, съвестно прав
В Тези дни самота нужно е
Като глас
Като дъх
Като смисъл
Да имаш до себе си
Муза,
И жажда,
И женственост
Дъщерите на Ева са истински
Тогава, когато Адам осъзнае -
Навярно е истина, Че
Жени като тези са рядкост.

* * *

Писането е като крясък
в празна до полуда стая
погълнат от жадните стени
и превърнат в шепот
заобикаля отдалеч
като гладно куче
с вниманието на звяр
и поглед с цвят на пустиня
празна, дяволска безбрежност
отекваш като струна
резонанс

нарциси

Колко нарциса цъфнаха днес
във отровната пръст на сърцето,
там, където отказва да слезе
и прашинка небе и където
не вирее ни слънце, ни дъжд
и се дави пръстта ми във жажда.
Колко нарциса, колко разцъфнаха
със оттенък на звездно прераждане?
Ще умрат, ще умрат. Ще умрат.
То, сърцето, е плитка саксия-
на пробитото дъно лежат
семена и от слънцето крият
непокълнала нова любов.
Колко нарциса днес разцъфтяха?
Тази пръст е удобна за гроб..
Но гнездо ще направя под стряхата
на надеждата в светлия дом.
Колко нарциса си обещавах?
Идва слънце. Макар пълзешком.
Идва слънце, което спасява.

nikoi

* * *

Колко сложни са човешките взаимоотношения.

***

С привкус на бяла зима в устните си
търся мъртвите снежинки да възкръсна
и да очертая нечии виелици и пътища-
затрупани и водещи към никъде.
Листата на книгата разлистват ми свят,
както напролет светът се събужда
и се протяга усмихнат,захвърлил назад
всичките тъжни любови и стихове.
С усмивка,пречупена наполовина-
счупена като махало на часовник,
откривам улици без посоки и име-
минувачи и гости на самия живот.




***



Тъжно е. И е бяло.
Самотно е някак си.
Дори не е сиво.
И няма причина,нито последствия.
И стъпки няма - снегът ги гризе.
И мен ще започне,
изгриза ме цялата.
Сенките липсват- избягаха.
Дърветата-голи , величествени,
целуват само паяжините и паяците,
а в корените им на топло сгушени
спят влюбени думи и клетвите им.
И тишината е бяла.
И въздухът бял.
Само закъснели минувачи преминават,
крехки и стопени в бялата пустиня,
с дебелите палта от сплетени надежди-
като от пиеса на велик писател.
И аз побелях,побеляха косите ми,
и са бели зениците ми-парчета от лед,
едвам долавям сърцето си,скрило
утайки на спомени от минал сезон.

* * *

После
само ако можех,
щях да спя до теб,
да спя до теб.

Утро

И утрото безмълвно се прокрадва
в прегръдката на тъмното по ъглите.
А е далеч спотаена всяка забравена
благородно лъчиста мисъл за слънчевост.
И утре ще сме други,
по-смели и силни, повярвали
в бъдещите привидни обещания
за усети и действия,и хули,
изковани от лъжи и безутешни мерзости.
И утре ще ковем наново световете си
от пресъхнали извори и от парчета метал,
и ще престъпваме сляпо прозорците в мислите си
и ще летим с птиците в морето на утрото.
Изчакай , не бързай да преминеш
в зората от клетви на утрешния ден,
и знай,че всеки вопъл от щастие носи със себе си
мълчаливия вопъл на сутрешен плач.


Ах,как ще се радвам да бъда достатъчна
за спомен от утро и дори мисъл от нощ
като тези мънички феи от приказките
да бъда за някой милувка,и рана,и ничия
и бяла,и тъжна-безкрайна ще бъда,
и скръбна,и тиха, да плача от щастие-само
да умея майка,сестра и орисница-всичко,
всичко ще превърна в песен и скръб
да съм винаги останала в някого-
да горя като спомен и да съм себе си-
жената да бъда,
и мащехата, закрилница,
и ранимата вечна
и истинска
aз
да съм ,
Господи-
и люлка,
и гроб.

Залък от смисъл

За нещата, които са на мястото си
няма точни измерения,нито липса или отчуждаване,
няма наука за думи и смисъл,
а само глухия отглас на пречистването.
Гладуващи деца с протегнати бели ръце
и зима,вкопчена като змия в пръстите,
изгубени усещания за минали сезони
и време с придатък на смисленост-
заровено и потънало дълбоко до корен,
неродено, а вече забравено-чуждо и ничие.
Горчиво като сбогуване
и сляпа вяра, ударила камъните
оставяйки в теб тих отглас за себе си,
и отчупено слънце като непреглътнат залък.
Животът и неговите преплетени нишки,
понякога тънки като въже за обесване,
те спъва с усмивка и подава ръката си-
горд, превъзнасян и вечен живот,
в който всяка глътка въздух усеща се
като сподавен вопъл, лудост и благодарение.