Автореквием

Всеки ден правя открития.
Откривам нещо ново в гласа ти.
Откривам нещо ново в очите ти.
В походката,
в движението на пръстите.
Ново е всяко твое докосване.
Ново е всяко твое отсъствие.
Ново е всяко твое идване.
И всеки ден те откривам отново.
Всеки ден ставаш по-хубава.
Всеки ден те обичам повече -
защото ставаш все по-хубава,
защото те откривам отново.

И в полунощ, когато се разделят ръцете ни,
и в полунощ, когато се прегръщат мислите ни -
аз те изучавам внимателно
и тайно се моля в себе си -
за тебе се моля
и за себе си:
-Изменяй се!
-Изменяй се!

Ще престана да те обичам,
щом престана да те откривам.

***

Душата ми плаче за сняг,
за бяло, за чисто душата ми плаче.
Видях много земи, много свят,
видях герои, видях палачи...
Душата ми плаче за сняг.

Доста живях, колко остава?
Чака ме моя бряг:
ругатни или слава - нямам представа...
Душата ми плаче за сняг -
чиста следа в снега да оставя.

***

Стани и си иди и не се връщай,
отричай, ако ти напомням с нещо,
отричай, че сме се обичали,
и няма да ти бъде тъжно.

Ще изгладя с устни от леглото
отпечатъка на твоето тяло-
все едно, че те е нямало,
и няма да ни бъде тъжно.

Стефан Цанев

Slow dance

Наблюдавал ли си понякога децата в лунапарка?
Или пък чул ли си как пада дъждът по земята?
Наблюдавал ли си лудия полет на пеперудата?
Загледа ли се понякога в залеза на слънцето?
По-добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Музиката не продължава завинаги.
Тичаш ли като подгонена сърна по цял ден?
Когато питаш някого ''как си''
чуваш ли отговора?
Дали вечер си лягаш прегърнал мислите за стотици грижи?
По-добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Каза ли някога на детето си '' това ще го направим утре ''
и в бързината си не видя тъгата му?
Загуби контакт,остави едно старо приятелство да завехне?
Защото никога нямаше време да се обадиш и да кажеш ''здравей''.
По-добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Музиката не продължава завинаги.
Когато тичаш като луд
губиш половината радост от пътуването.
Като че ли хвърляш един подарък,който не отвори.
Животът не е спринт.
Затова отпусни се и чуй музиката,
преди да спре песента.

***

Това адажио е като котешко изящество.
Протягаш длан,почти невинно заблуден,
за да погалиш котешкия гръб на плочата,
която се повтаря като всеки път,
тъй както се повтаряш убеден и ти,
че няма да ти стигнат девет котешки живота,
и девет суеверия за черни котки,
за да разкажеш със очите на дъжда,
че сушата прилича на душата.
Това адажио е като котешка опашка,
която леко плъзва мнима граница
между ''било до днес'' и ''предстои на онзи свят да стане''.
Да стане! Чукам на дърво и си наливам вино,
защото залъкът, отчупен за приятели, нагарча
и някак си закономерно се оказва клисав...
Отпивам после и с искреността на котката
благодаря, че има и адажио,
за да не прозвучи претенциозно и банално:
''Благодаря, че всъщност теб те има!"
И после...точно като с лапа котешка-невинно
оставям драскотини във съня ти...
А ти... сънуваш, че са петолиния...

Яна Кременска

Подарявам ти цвете,
реверанс
и топла дума, Яна.
Където и да си - благодаря ти.

Адажио

Спиш ли? Или сънувам въздух и безветрие.
Луната падна някъде и тишината само
обгръща синъото мълчание на пътя,
оставил спомени от стъпки в себе си.
Дърветата протягат пръсти
и внимателно прескачам сенките им,
а те летят под крилото на лястовиците
ведно с белите спомени и бялата есен.
Опашка на звезда премина...Спиш ли?
Или рисуваш с устни по прозореца
бъдещи снежинки и червени пламъчета
как ласкаво се хващат за ръцете си
и плашат бледия призрак на зимата.
Или люлееш своите мисли
в люлката на нечии безверия?
Спиш ли? Луната се крие зад завесите.
Заслушай се...пращам ти вятъра
и женския шепот долу на улицата
да те целунат и да си отидат с тихи стъпки
като гостени,прегърнали безвремието.

Всеки час на деня

23 ч.

Колко хубаво е да скиташ вечер
след дъжд
по измитите улици
и да се оглеждаш
в черното огледало на асфалта.
От натежалите клони падат
невидими капки
и пронизват твоето отражение.
И понеже не усещаш
никаква болка от това -
започваш да се чувстваш безплътен,
като че ли си една
крачеща идея,
илюзия
или мечта,
неуязвима от съмнения,
лъжи
и хули...

Хубаво е да скиташ вечер
след дъжд
по измитите улици.


Стефан Цанев.

***

Щастлива бих била,ако останех чиста.

Въпросителни

Защо ли вървим през живота с очите на хищници
с прегризан на две-три места светоглед,
и бягайки,търсим отломки от себе си
в някой безчувствено спрял и измръзнал,
захвърлен,пулсиращ момент.
Като вятър с криле изпочупени,понесли на рамо луни и слънца,
колекционираме дни и безмумия в небесен тефтер,
с души - пеперуди,с карфичени думи забодени
в безплътната нощ като изгрев,остатъчно празен и блед.

Нещо без причина

Заспа пак луната,облегнала рамо
с приведени клепки и поглед на скитница.
Звездите на пръсти деликатно танцуваха,
тактуваше вятъра - неумел диригент.
Като забравена рана наболяваш отляво,
дяволска пропаст - безконечно разтворена,
като нечия милост,скосено заглъхваща
безсмислена нишка.Пак води към теб.
Философски посивя небето и се загърна със шал
и започна да римува усмивки ведно със капките,
и да стича многоцветни дъги право в локвите
като безобидна шега на добродушен мъдрец.
Шушнат си нещо листата,наум заговорничат,
есенно чисти и позлатени от слънцето,
а хоризонта се врязва във вените ми и тлее
с безмълвната сила на далечни пожари.
Промениха се лицата по улиците,и градът стана нов,
и друго е чувството тогава привечер,
и други са стъпките,отекват по-тихо,задавено
по иначе тихия път,поел всички посоки.
Изгрява малко по-иначе слънцето,сякаш учудено
на тази еднакво различна човешка земя,
и свети малко по-слабо,съвсем омърлушено
и всеки лъч има привкус на дъждовна тъга.

***

Здравей,прекрасна есен.
Сезон с полудни и четвъртинки от нощ
вихрушки от листа,устремени по-скоро
да приветстват земята с прегръдка топазена
сезон кяфяв,топъл с отблясък на мед и на злато,
въздух и вятър с вкус на окапал зрял плод.
Приветствам те с горчива усмивка,като мащеха
ненадейно придошла като река без извор и посока
безвкусна си,есен,макар и стоцветна и ничия
прекрасна,но тежка,като наметка атлазена,есен.
Вихрите са просто небесни пътища без праг
затова и птиците са орисани пътници към звездите
аз политам нагоре само с падащите небесни пера
и отеквам земетръсно с първото паднало твое листо.
Септември е месец на разпънати апостоли
с нозе,престъпили ведно лятното щастие
и протегнат към златоструйните есенни мои,
дъждовно разпръснати цветни капчици тъга.

* * *

Нощта осъмна,осквернена и мръсна
на равния,бял път край полето,
осветен само от угарките и небесната пепел,
захвърлени като перли в канавката.
Вятърът с ловки,запалени пръсти
приюти в себе си спящия свят
и спря за миг,изморен от препускане
с нечий верен Пегас в края на утрото.
От пясъка,ковък и жив като злато,
се изправи вихрушка,родена в прахта,
като нежен силует на жена,скрила
капчици дъжд и пустини в очите си.
Потреперваше гола в езерото под лампата,
търсейки своя някой с разтворени пръсти,
опипваше вечерната плътност на въздуха
и мълвейки името му,го рисуваше пламенно
в залеза на своите изгряваши трепети.
За влюбените нощта сама по себе си
е най-красивото оръжие,
бяло до лудост с целувки по ръбовете
кристално от сълзи и цветно от блянове,
същинско платно на онемели художници.

Мога

Мога да те гледам дълго,наистина дълго

без страховете си ,но не със безстрашие

страхът е с коварни и лепкави пръсти

притваряйки нощем безмълвно клепачите ми,

противно на всяка позната,прошепната истина.

И да мълча мога,но предпочитам да чувствам

когато тишината ме притиска отвсякъде

и биенето на сърцето ти отеква в мен

като забравена манастирска камбана.

И със смях да заспивам,и със смях да се будя

рисувайки те извън очертанията

и да поглеждам с любопитни очи скритото вчера

и онзи свят с угаснали свещи без пламъче в тъмното.

И да гледам ръцете ти мога безкрайно

прокарвайки пръсти по малките ъгълчета

за да те вкуся без съжаление,

без да забравям,че си от хората,

които прекалено трудно имат забравяне.

И да търся нещо изгубено в теб,като дете-откривател

и да се лутам изгубена в малките пътеки

и като Герда наивно да чертая с камъчета

най-краткия път към сърцето ти.

Вероятно и да сънувам мога,уморена от сладост

рисувайки те,както рисуват слепците

защото те виждат незрящото в хората

с души,по-тънки от паднала кожа на змия.

И да те извая вкъщи ще пробвам понякога,

докато съвършенството не избяга отчаяно,

защото по-лесно бих свалила звезда от небето,

отколкото да създам проблясъците в очите ти.

Нека е трудно,и нека се спъваме в ръбовете,

защото гладките пътища често не водят никъде

аз ще съм в твоите обувки,ти в моите

за да се върнем пак там,където ни нямаше

и където моето вчера,с твоето утре прегърнато

да изгуби завинаги облога си с времето.

Град в безсъница

Ноктюрно за Бруклинския мост

Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.
Децата на луната бдят и обикалят своите колиби.
Ще дойдат живи игуани да ухапят хората, които тук не спят,
и бягащият със разкъсано сърце на ъгъла ще срещне
един невероятен крокодил, безучастен към плахия протест
на звездите.

Никой няма да заспи днес на света. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.
В най-далечното гробище един мъртвец
вече три години се оплаква,
че сухи все остават коленете му -
погребваха дете там тази сутрин, и то плачеше така,
че трябваше да свикат кучетата да го заглушат.

Животът не е сън. Бийте тревота! Тревога! Тревога!
Ние падаме от стъпалата, за да захапем влажната земя,
или се изкачваме по острието на снега с букет от мъртви гергини.
Но няма тук забрава, нито сън,
а живо тяло. Целувките сплитат устата
в нов възел от вени,
и който се страхува от смъртта, на раменете си навеки ще я носи.

А един ден
конете ще навлязат в кръчмите
и яростните мравки
ще нападнат жълтото небе, скрито в очите на кравите.
А в някой друг ден
ще видим как възкръсват изсушени пеперуди,
през пейзажа на сивите гъби и немите кораби
ще видим как блести нашият пръстен и рози падат от езика ни.
Бийте тревога! Тревога! Тревога!
Всички, които пазят още следите на лапите и на проливния дъжд,
и онова момче, което плаче, защото не знае за моста,
или онзи мъртвец, който вече има само глава и обувки,
всички тях трябва да доведем до стената,
където чакат игуани и змии,
където чака мечата челюст,
където чака изсушената като мумия ръка на детето
и камилската кожа настръхва от синята тръпка на жестокия студ.

Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.

Но ако все пак затвори очи -
бийте го с камшици, мои деца, бийте го с камшици!
Нека израсне гора от разтворени очи
и горестни горящи рани.
Никой няма да заспи днес на света. Никой. Никой.

Аз вече казах.
Никой няма да заспи.
Но ако на някого през нощта мъхът по слепоочията се сгъсти,
отворете люковете, за да види под луната
фалшивите чаши, отровата и черепите на театрите.

Федерико Гарсия Лорка

(из стихосбирката "Поетът в Ню Йорк", 1930)

Река

Вятърът пробяга бос по пясъка,
скрил в пазвата си счупено разпятие.
Една врана,залюляла измеренията
се загледа в неясния шифър на стъпките,
а нечия луна,като забравена топка
се търкулна сама по своето поречие.
Камъчетата по дъното засвяткаха издайнически
като монети,хвърлени в кладенец на желанията,
а тихия напев на щурчето в храстите
увисна на най-високия тон и потръпна
загледало себе си в някое камъче,
и превърна душата си в паяжина.

Дуел

Нещастието се скри в мишите процепи
и само опашката му стърчеше навън.
Загризало малко щастливи остатъци
изпаднали от нечия обилна вечеря.
Начертах кръг около себе си
и оставих старите шепнещи мисли
отвъд.
А в кръга е студено и аз зъзна,трепереща
като престъпник,осъден на смърт.
Голотата е просто струпване накуп
на лошо стекли се обстоятелства.
Да си Давид,когато светът в шепите ти
тлее като свещ в ръката на мъртъв
е по-безумно от всяко завръщане
в тези моменти на диво ликуване
когато сам победиш себе си
и рисуваш с парче тебешир по небето
белите думи в небесния свод
и всяка звезда ти напомня,че някога
звездите блещукат като послание
от нечий забравен,но жив
угаснал в прахта Голиат.

Мост

Минах по моста на влюбените
с глава,наведена от мисли.
Ръцете ми сами се намериха
и понеже нямаше къде,
хванах се за себе си.
Самотата е трудна компания.

Буря

Знаеш ли силата на лятната буря?
Небето светва в забравени,отрязани ленти
на скъсан филм черно-бял
и си сам зрител на самотна прожекция
с бутилка търпение и лудостта за другар.
Змийски езици съскат в небето
и крадат моя дъх,без да питат защо
земята е наобратно,а небето е долу при мен
пръстите ми се вкопчват в прозореца
като ноктите на граблива птица
да си бог тази нощ е прекалено лесно
в такава нощ трябва да си смъртен
и да играеш руска рулетка
с надупчения диск на Луната,
докато накрая някоя звезда не падне мъртва в краката ти.
Знаеш ли силата на лятната буря?
Прилепите танцуват своите пируети,
всички нощни създания крещят към екстаза
ангелите са се скрили в цветните чашки и надничат
плахо през погледа на металните отблясъци.
Бурята е най-тихото време във вселената,
ако тогава се заслушаш,ще чуеш милионите
молби,страдания и клетви,
молитви,истини и обещания,
безброй нечути гласове безсмъртни
в залеза на своите желания.
Само тогава говорят мъртвите,спускат се по мълниите
досущ като по детска пързалка
и падат в калта като изумруди,и се топят и целуват
както се срещат и умират пролетната мъгла и зимния сняг.
Знаеш ли силата на лятната буря?
Между гласовете навън аз чувам само един шепот
и настръхвам цяла,и се сгушвам на пръсти
и сякаш съм спала цяло хилядолетие,знаеш ли
и усещам по вените си да се стича в мен
животворната сила на бурята.
Събудих се.Чух гласа ти да ме вика отвън.
И ще полетя в нощта с птиците,като мълния
чакаща своя смъртен предел-да изгори жива в пръстта.
И ще съм истинска,твоя и вечна
и ще танцувам,крещя и живея
и ще съм главна актриса в този луд, черно-бял сън.

Като в гроб

На вратата ми звънна преди малко
Нищото.
Вгледах се дълго,предълго в очите му
а оттам ми се смееше сякаш безумието
струпано в този закъснял,мъртъв свят
а между кокалестите му,възлести пръсти изтичаше
сребърен пясък и кашмирени нишки,
и с отровния си език плетеше умело бесилото
на поредния щастливец,целунал Смъртта.
Гледах,потънах и се удавих в очите му
от които зееше мълчание,по-бясно от зимния вятър
и празнота,присъща единствено на онова черно място
в земята навред,по-топло от прегръдката майчина
и по-безкрайно от милиметрите на моите и твоите устни
като капката отразено в локва,среднощно небе
в чиято душа е беззвездно и тихо,като в гроб.

Фрагменти

Тъгата допълзя към гърдите ми,
нави се на руло и заспа
захапала опашката си
досущ като змия.

Луната беше кацнала на покрива
на блока
и на черния небесен фон
приличаше ми на отрязан полумесец
на джамия.

Самотата,която седеше на пейката

Да разлееш от вярата си,без да искаш,под пейката
е вероятно глупава и детинска постъпка,
и да гледаш как капе и стича се,полека и траурно,
метаморфозата,родена в безцветната локвичка.
Като топчета живак подскачат всички капчици
както подскачат немирните деца по алеите,
събират се,заговорничат,някак си,смъртно
(и на Смъртта,сигурно,са кръвно обидени)
не от постъпката, навярно от стъпкването,повярвай ми
не всеки ден имаш да се видиш ,учуден и влюбен
с цветовете на илюзиите как те гледа,мълчаливо и сякаш безупречно,
твоето минало,потъващо все по-дълбоко и съдещо,
с тежестта на камъка на врата на удавник,
към отражението,теглещо те неумолимо към дъното.
Когато отражението ти,именно,
знаеш ли,тихо отвърне глава от теб
настъпило е времето да си тръгнеш
сега,сега,на секундата,защото секундите са като малки камшици
с които времето дирижира съдбата,и властва,
копнеещо,плачейки,носещо своя малък кръст към нечия Голгота.
Тръгни си сега,и властвай,и прибери сълзата в ръкава си,
а аз ще се вгледам трепереща в локвата,
и ще знам,че си победил днес Смъртта,защото видях
капчицата живак,полепнала по подметката ти.
За мен остава да нарисувам нещо отгоре на пейката
да издълбая инициали,или заклинание,думички две,
за да си тръгна,победена,и да шепна история
на онзи нарцис,който откъснах тъй бял и невинно прекрасен,
и на който обещах тихо и клетвено,че винаги ще нося в ръката си.


Из ‘’Приказките на старата пейка’’.

Анда̀нте

Душата ми е червена и цъфнала,
досущ като рана на смъртник.
Думите се търкулват
като речни камъчета
и потъват беззвучно
с кръгове вместо опашки.
Сянката на птица трепкаше по калдъръма,
а птицата не се виждаше.
Изгубена сянка.
Слънцето замря в небето,черно и надвиснало,
и напомня остаряла грамофонна плоча.
Иска ми се върху синевата прозрачна
да разбъркам игриво белия пух на облаците
и като късчета памук да поръся по хората,
за да поникнат цветя вместо мълчание.
Думите свистят като острието на нож.

Главоблъсканици

Моментите.
Точките пространство и спряло време,бележещи малките ти периоди живот и глътките щастие,последвани неминуемо от безкрайно проточените дяволски часове между тях.Хората без лица,тълпите с много очи,вперени в мен,напред към бъдещите си стъпки,очертани в сивите пътеки на нечии чужди,бивши стъпки.Научаваш се да си самодостатъчен,по дяволите.Нямаш друг избор.Раждаш се сам,живееш и умираш сам.Междувременно преживяваш с другите заблудени електрони в нечие ураганно съзнание.
Сутрин винаги се будиш в малко по-оптимистично настроение.В крайна сметка клишетата отспиват нощните си сънища и явно се будиш преди тях,затова до обяд спокойствието е увито като топъл шал около врата ти,но следобед неминуемо започват мислите.Боцкат като иглички,като ноктите на котка,която си играе,а ти не си нищо друго,освен мърдаща и леко потрепваща мишена.
Странно е поведението на тълпите.Опитвам се да открия определен алгоритъм в действията и бездействията им,но такъв почти липсва.Леко обезоръжаващо,но не се отказвам.Може би ще открия нещо за себе си в техните очи,в отражението си в тъмните им очила,преценяващите погледи,грубите погледи,безразличните погледи,похотливите погледи,женските погледи.Днес единствено на погледа ми отвърна дете.В очите й видях единствено,че никога няма да съм малко момиче отново.Ролите,ролите,усмихвам се,да,добре съм,разбира се,всичко е по старому,както винаги е било.
Градът е като пулсираща бобма със закъснител,всяка секунда,в която крача наоколо,очаквам да чуя лекото ''цък'' на скритата мина под някоя плочка,чакам нещо да се взриви и да оглушея от взривната вълна,нещо да се случи,да обърка нишките на околните хора,да спрат за малко,да забързат повече,да се обърне нещо наобратно,часовникът ми завинаги да спре на тези часове и тези минути.Нищо не се случва.Въздъхвам разочарована и правя още една крачка.И още една.Нищо,разбира се.Въображаемите бобми или са по-опустошителни от истинските,или просто лудостта изкривява въображението.Кривите линии и разтопени очертания.Градът не е същия.А аз или съм прекалено същата,или толкова различна,че не мога да си спомня коя точно бях.Утре ще се събудя и ще знам.Когато объркваш другите хора и чуждите мисли,намираш ли своите?Когато объркаш своите,те намират ли техните? В крайна сметка,правя същите грешки отново и отново.Кармата е истинска кучка.Би ми се искало да кажа : ''Кучко,аз също.'' Но няма.

Безсъществено светоусещане

От толкова белота губя очертанията си.
Чистите линии се извиват като змии нагоре.
Някъде далеч вибрира движение ,
изконно,бурно,неестествено тръпнещо
спокойно и тихо,неразумно движение
лудо и канещо,
диво,
изискано,
хаос на движението,с привкус на безумие.
Всяка гънка на всяка вибрация се увива като
въже от коприна в изблик на нечия безкрайност.
Превъплъщение на смисъл в тленност.
Оставям тялото си и треперя,
кожата ми е просто резонанс.
Не зная какво ще се случи,
спускам се по линиите,играя си
взаимодействие на въздишките и есенцията
пленница съм на собствените си усещания.

Нея

Аз обитавам Вероятността-
по-хубава къща от Прозата.
Със по-многобройни врати-
и по-широки прозорци.
Тук стаите са като кедри-
през листата им не се вижда.
И отгоре-вечни тавани
небето съзижда.
Гостите са най-красивите-
а работата ми е тая-
да разперя тесните си ръце-
и да прибера рая.

Емили Дикинсън

21:37

Уловени секунди,като птици в клетка,
колибри в кафез с тънки златни рамки,
пърхат с бързината на настоящето
и вечността не изглежда толкова далече
ръцете ми са пълни със секунди,
шепи време
падат на земята и се ронят
както се рони всяко листенце
всяко цвете плаче за своите листа
и танцът на последното
е най-красивото нещо на земята.
Защо има предмети с човешка душа
и хора с души на предмети?
Аз съм най-богатото момиче
имам себе си
всички имаме нещо
и да нямаш нищо е най-голямото богатство.

Детство от спомени

Толкова е чисто,че граничи с грях.
Като последна обитателка съм в нечия стая.
Моята улица е еднопосочна,
с натежали от цветове кестенови дървета,
люляк в малкото дворче,
саксии с мушкато на дървените прозорци,
старите баби на припек излезли,
засмяни като млади невести.
Обяд е, а е здрачено на малката уличка,
толкова са гъсти дървесните корони.
Ухае на домашен уют и вкусен обяд.
Някъде свири грамофон.
Естрада.
Въздухът трепери от жегата,като жетварка
идваща си морна от полето.
Спряло време,обедно време.
Ничие време.
Детството е като безкрайна мартеничка,
бяло и червено,със синъо мънисто
вечно ожулени колена и протрити панталони,
немирно,непослушно,усмихнато.
Къса съседските малини и ягоди,
защото са по-сладки по купешките.
Играе неспир на стъклени топчета,на ластик и
стражари и апаши,
смехът му бълбука като планинско поточе
и се носи по цялата улица.
В бабиния скрин са скрити всички тайни,
а от покрива нощем се виждат звездите.
Чергата,по-пъстра от всяка дъга,изтъкана с грижа,
вплетени благополучия и червено конче,
а когато скърца,станът не само разказва приказка,
баба ми пее песен,а той съпровожда умело,като цигулар,
и няма по-добър дует от тях двамата.
Ничие време,бих останала завинаги в теб.
Ти си моето време и аз съм твоя.
Навън минава каруца с лаещо куче подир,
с дървени скърцащи колелета,ухаеща на сено.
Загледана в четвъртото колело усетих как
земята се върти заедно с мен.
Времето тръгна отново.

Пеперуда

Туп ! Туп ! Тишина.
Нещо се удря вън.
Води битка,умира,спъва се,
възкръсва и ражда се.
Туп ! Туп !
Звуци от нищото,какво тук ви води
към моята лампа и нечута молитва,
ако ще се изповядвате-бързо,
шепнете своите дяволски приказки,
шепнете победно,възторжено,
както никога досега
и както никога в бъдеще!
Шепнете,защото инак аз ще крещя
и моят глас ще бъде благословия
докато можете-казвайте,инак мой ред е.
Туп ! Туп ! Пеперуда нищожна
се блъска вън на перваза,
не пеперуда-а гостенка нощна,
неочаквано чакана,
с криле натежали от лекота,
тъй малка и лека,ефирна
плащещо силна в своята слабост,
толкова крехка,защо си тъй крехка,
изгуби ли се,малка ми гостенке?
Ела вътре,ела тук при мен,
тихо,не бой се-ей-тук кацни,
ще те чуя,ти имаш история
нали сме вятърните момичета
полека,спокойно,ей-тук.Сподели.
Туп ! Туп ! Крехко създание,
колко нишки,колко мечти носиш
колко живота видя днес,кажи ми
истина ли е всичко за вярата,
хората,мислите,и защо ли
всъщност защо ли,защо,пеперудо
защо точно на моя прозорец реши
да отдъхнеш таз вечер-защо?
И ти ли се измори като мен
да се губиш в безкрая от крайности
и всяка малка твоя точица бяла
напомня малкото бели коси на старица.
Ела,пеперудо-що дириш при мен,
прати ли те някой,или ни събра
някоя нишка,някоя нота изгубена
или въздишка те довея насам?
Туп ! Туп ! Колко си малка,
аз зная-малко е нужно,за да летиш,
но колко е нужно,за да не паднеш,
това няма да кажеш,нали...
Дошла си навярно не поради друго,
предсказание или магия,о,не
без илюзии и тайни забравени,
без да шептиш,без да дишаш
и без случайности,съдби и вълнения
едва сега виждам прашеца ти,който
с пеперудени стъпки изписал
мъничка приказка на прозореца.
Дошла си при мен просто защото
не съдбата е тласкала твойте криле
Туп ! Туп !
Разбрах,малка моя,разбрах всичко
не от вятър и трепети сме сега две,
а просто,моя малка пеперудо
моят прозорец свети единствен
в този час на безкрая,
когато няма нощ,няма ден
а небето и времето не са нищо друго
освен притихнало,заспало море.

Приказка за мойрата.

Стаята се смалява,но
аз не ставам по-малка.
Сенките се крият в ъглите,
сгушени,
прегърнати,
и като древни предсказания
говорят помежду си,
а с мен мълчат
пренебрежително.
От стая в стая,
от свят в свят,
прах,навсякъде прах
ронят се олющените стени
на нашите фантазии,
оставяйки само голите скелети
на нащърбено минало.
Гола съм тази вечер,
по-гола отвсякога,
обличам една върху друга
царските одежди
и кървавите им мантии,
пласт върху пласт,
докато накрая-
изцяло съблечена,
задушавам се
от толкова въздух.
Нижа на тънък канап
с още по-тънка игла,
една след друга
думи,огърлица.
Убождам пръстите си,
а вместо кръв,
капе душата ми,
споява думите,разбърква ги
опиянява ме,проклетницата.
И все повече капе,и все по-пияна съм
но кралицата иска огърлица,
затова бода-стръвно,дълбоко.
Нанизът става все по-червен.
Гола съм тази вечер,
по-гола отвсякога,
а в огледалото са две-
момичето с перлена обица,
и жената с червена огърлица.

Глупотевини

''La nuit tous les chats sont gris.''
През нощта всички котки са сиви.
Днес съм сива.
Да бъде.
Спомних си молитвата-да бъде Твоето име,да бъде Твоята воля,и не въведи нас в изкушение,защото Твое е царството,и силата,и славата вовеки.
Добре,да бъде тогава.Нека.

Напоследък всичко губи цветовете си,размазва се,губи се.Не виждам смисъл да гоня линиите на предметите,хората,сградите.Нишките така или иначе стават на топка,омотават ме като кълбо прежда и изчезват нанякъде.Майната ви.Имам си други,резервни.
Живея в ера на перманентно минало.
Всичко тече,всичко се променя,а времето лекува всичко.Почти всичко.
Критикувай себе си.Никога не забравяй,че съвършенството е илюзия.
Земя,колкото човешка длан.
Човешките длани са моите обетовани земи,малки светове.Трябвало е да стана гледачка на ръка,като циганките.Аз и съдбата под ръка,да крачим по старите нови пътища,да рушим всичко и да строим наново,да сме силни и велики,и безсмъртни.Защото ще гледам на ръка и на Смъртта-безплатно.И тя ще ме пусне,защото ще й кажа каквото иска да чуе.И ще бъда като последния мохикан от един изчезнал вид.Ще бродя,бродя по света широк и малък,от един свят в друг,от една душа в друга,и ще търся своята.И ще търся себе си.А вятърът ще свири джаз,ще се напие с трима странници и ще заспи,прегърнал изгрева.Аз ще го завия с меко одеало от забравени пожелания и слънчеви снопчета,защото аз се грижа за своя вятър.
Обичам да събирам забравени мисли.Берат се точно в онзи момент,преди да увехнат напълно,секунди,след като са били забравени от притежателя си.Хората спряха да се интересуват от мислите си-намирам захвърлени къде ли не,навсякъде.По тротоарите се търкалят,метачките ги смитат с метлите си като стари вещици,подритват ги пътниците във влаковете,по гарите и спирките,вечните спирки,в метрото има най-много,под седалките-пълно е,някои висят от тавана с една ръка-едва едва и аха,ще падне долу,в асансъорите,пред блоковете,в киното,в театъра,при листата,в козината на уличните кучета,зад ухото на някое дете,в ролките за коса на бабите,в опашките,между пръстите,навсякъде.Град-кошер.Ако обичаш мислен мед,ето ти.Не измислен-мислен.По-вкусен е.

Събирам си и ги трупам вкъщи-при изгубените мигли,пляскания,здрависвания,усмивки,зъбчета,чорапи,какафонии и щурчета,какво ли не губят хората.А аз вървя след тях и събирам.Понякога толкова тежи,че едвам стигам до вкъщи.Черните мисли тежат най-много,а белите връзвам със слънчеви панделки и ги оставям да се клатушкат след мен като малки патета-те така или иначе винаги идват последни.И носят звънчета.Звън-звън,по цял ден е Коледа.Само Рудолф избяга.Пфу,елени.

Пиша,колкото да не заспя.
Всъщност,пиша именно за да заспя.
Живея на моята планета.Все още няма име,но има време.Време-с шепи.
Всяка сутрин започвам разказ и го оставям недовършен.Вечерта го пише вместо мен.Разбрах защо се будя изморена-моята планета е далече,лунната пътека става все по-стръмна,камъчетата влизат навсякъде и се спъвам все по-често.Ожулих си насън коляното-днес цял ден ме боли.От коляното ли,или друго,не помня.Тялото помни само болката и не му пука за другото.
Обичам вятъра.Обичам да танцувам с него,защото всеки път е различен,но си е мой вятър,и аз съм негова.Той единствен знае къде да гали,знае как,знае кога да бъде груб,кое ще ме накара да се засмея и кое ще ме натъжи,знае на кое място по тялото си имам гъдел,и знае какво да шепне в ушите ми.Сезоните се сменят,вятъра-не.Той ме чака винаги,а аз чакам всичко друго.
Апатията ми е любима след закуска напоследък.Сутрешно кафе + две лъжички апатия.Симпатията свърши,а крайпътния магазин зарежда от нея само два пъти в месеца.Но виж-апатия с чували,и е евтина.Изгодна сделка,нали всичко е бизнес,а аз съм търговка.Купувам,продавам,препродавам,двойна,тройна цена-антики,картини,вещи всякакви,души,спомени,хора,животни,животи...Каквото искаш-имаш го.Като го получиш-искаш друго.Ако спреш да искаш,или си умрял,или си луд.По-добре да си умрял,че то луд да си в наши дни не си е работа.
Теория на невъзможните възможности-има ли процент на вероятност сега някой накъде да стои и да мисли нещо,което аз мисля в момента?
Какво ли би било да можеш да четеш мисли?
Напоследък съм влязла в ролята на страничен наблюдател на всичко около мен-най-вече на хората. Анализирам,слагам ги в опаковки,внимателно,надписвам бялото малко листче,облизвам го и го лепвам садистично-интелектуално отгоре. Ти си такъв,ти-такъв,а,ето тази е често срещана,прекрасно,заминаваш и ти при другите в купчинката,колко сте лесни.Тук-там,много рядко,се намира измежду рядката кал и прахоляк някой забравен индивид,седи и си блещука сам-самичък.Я ела тук.Ти какъв беше-а,нова категория,прекрасно.Я да видим,да,да-пасваш идеално.Следващият?
Хора,хора,маса,маса-народ.Всеки ден едни и същи,всеки ден различни.Мравуняк.Аз какво съм-царицата-майка?Сигурно ми се иска,да.Но е скучно и самотно там горе.Или там долу-зависи от коя посока точно гледаш,за мен долу е горе,ама за теб не е.Бутафории.
Я да ходя да спя,кой ще ми чете глупостите.
Лека нощ,мравурковци.
Утре искам нов мравуняк,този ми омръзна.И този път с куличка.Моля.

Всякак,всъщност нищо

И всички сме влюбени,и всички сме еднакви.
И всички чувстваме,и всички се губим.
И всички сме различни,и всеки иска да е с всеки.
И всеки е самотен,но не сам,
И всеки е някъде,никъде,навсякъде
И всеки знае всичко,но не успява да каже
защо,както всеки е всякой
и всички сме всеки,някога някъде
как един е този,как онзи май не е,
загубих нишката,вярата,битката.
И всички сме тук,там и навсякъде
някак си,живи сме
живи,успяваме
някак си,защо ли
напук,ей защо
...продължаваме.
И всички еднакви,и всички различни
различно ,еднаквеем си-заедно,
И всичко,всичко,всичко
всички,всякога,всякъде
знаем,знаем-чувстваме,мислим,
усещам-заедно сме,
защото сме еднакви.
И всички сме прах.
А прахта е всичко.

Още не му е времето

Не казвай нещо,когато искаш да кажеш много неща.
Осмели се да говориш само тогава,когато няма какво да кажеш.
Празните думи се разтварят във въздуха.
А ти оставаш гъст,лепкав... И доволен.

Ден като ден

Започна странно,усети се отрано
беше просто ден,и не съвсем
започна,беше и завърши
ден като ден,и не съвсем.
Имаше нещо във въздуха,
витаеше някакво диво,безумно усещане
сякаш знаеш всичко и нищо не знаеш,
като новороден си,но в теб
живее мъртвец.
Колко хубаво.
Малко слънчево петно,
гълъб на перваза,
вятър,листо,меланхолия,
ден като ден,и не съвсем.
Земята се въртеше наобратно тогава,
и аз бях пумпал,подобно на нея,
гонех аз сенките,бягаха те
а после заедно пиехме чай.
Стъпих във локва,хванах си облак,
сграбчих мечта една за опашката,
едно врабче ми каза забравена тайна,
а аз я зарових под стария кестен,на топло.
Ще узрее напролет,а аз търпеливо
ще я изчакам,защото
прекрасните тайни узряват бавно,
но когато презрее-не струва.
Някой извика:''-Накъде,момиче?"
подскочих,оплезих се и намигнах,
отивам там,където не трябва,
там,където не ви трябва да знаете.
Беше ден като ден,поредна илюзия
нищо особено,и все пак
малко са тези дни през годината,
ден като ден,но не съвсем.

За онова чувство

То няма име.Ще се опитам да го опиша-доколкото успея.
За онова чувство,когато се събудиш сутрин,отвориш си едното око,после другото,няколко секунди мислиш кой си,навън времето е странно-светло и слънчево,а вали сняг.Буден си,и не си,сънища минават като на кинолента-искаш да се гмурнеш отново в този,последния,и затваряш клепки,спомняйки си го с такава сладост.Сама съм в стаята,голямото легло е мое,обръщам се няколко пъти,измърквам и въздишам доволно.Онова чувство.
Когато видиш първото кокиче напролет-между кварталните блокове,в някоя градинка.Скупчени по две или три,показали бели нежни камбанки-чисто като снега.Бори се с почвата,студено му е,дори повече от колкото на мен.Тъжно ми е,и го обичам това цвете.То ми е спътник.Онова чувство.
Когато притвориш очи и просто усещаш слънцето.Не диалог,а просто общуване.То се влива в теб и ти в него,правилна хармония,всичко с няколко думи без думи.Лечебно слънце.Гали,а не само топли.Милувка.
Когато се заиграеш с вятъра.Завърти някой кичур коса,като немирно дете или малко коте,искащо внимание,не нахално и натрапчиво,но невинно.Усмихвам се,заглеждам се в някое листо,или плаваща торбичка.Клоните на дърветата вечер-толкова призрачни и така ме привличат,както старци привикват немирно внуче,както морето зове моряците си.Онази миризма във въздуха,по-скоро увиснало чувство.Вечерно,природно електричество.Онова чувство.
Когато срещнеш погледа си с непознат,засечете се за секунда толкова дяволски кратка,а после когато се сетиш-можеш да мислиш за нея с часове.Просто пламък.
Когато се чувстваш предаден,изоставен от всички и света.Котаракът скача в скута ти и без да пита,се намества точно там,сякаш знае и те разбира без думи.След малко забравяш другите мисли и мъркаш заедно с него-вече не си нищо,просто момиче с котарак и нищо друго няма значение.Спокойствие.Онова чувство.
Когато легнеш вечер в леглото,а мислиш за толкова неща.Или само за едно.
Когато гледаш звездите и се чувстваш адски малък,те са толкова близо и толкова ...
Когато искаш да нарушиш тишината,но знаеш,че нищо не би я изказало по-добре от самата нея,затова продължаваш мълчанието,и то казва всичко.
Когато си се разминал с толкова много хора,а си разбрал всъщност толкова малко.
Когато се разминеш с правилния човек,и не го познаеш.А те обземе онова чувство.
Когато видиш мъртъв за пръв път.Онова чувство.
Когато за пръв път поемеш бебе в ръцете си .То хваща пръста ти и просто те гледа,дълбоко в очите ти,не отмества поглед,а те гледа и ти него,и говорите без думи.Когато с това бебе си кажете повече смислени неща отколкото с половината безсмислени хора,които ще срещнеш през живота си.
Когато затвориш чадъра си и просто вървиш под дъжда,а хората те гледат странно.Някои дори не те гледат,а ти галиш капките и те теб.Онова чувство.
Когато прегърнеш някой и се почувстваш толкова на място.Онова чувство.
Когато не знаеш с какво си изпълнен.
Когато знаеш по-добре от всичко.
Когато...онова чувство,просто е то.